Джон Конъли
Игра на духове (94)

94.

Филип седеше коленичил на мръсния под в гаража. Ръцете му бяха вързани със свински опашки зад гърба му, а лявата половина на лицето му беше опръскана с кръвта и мозъка на Ластрейд. Неговите ръце също бяха вързани, но той бе живял твърде кратко, за да усети парещата болка в китките.

Филип беше затворил очи в очакване на изстрела, който щеше да сложи край и на неговия живот, но такъв не последва. Оттогава бяха минали часове. Никой не беше говорил с него, но бяха нахлузили памучен чувал върху главата му. Умираше от студ. Не можеше да спре да трепери. Коленете и гърбът го боляха, но беше жив.

Имаше надежда.

Унесе се. Мислеше за Майка. Когато задряма и понечи да падне, някой го удари по главата и го върна в изправено положение. Това беше изтезание.

Ала имаше надежда.

Чу приближаващи се стъпки и някой свали чувала от главата му. В гаража беше сумрачно и очите му бързо се приспособиха. Ластрейд още лежеше до него с лице към тавана, а на мястото на носа му зееше дупка.

Славен стоеше до Филип с двата сака с парите в краката си. Бръкна в единия, извади една пачка банкноти и я вдигна като мъртва риба. Дори я подуши и сбърчи нос от погнуса. После извади запалка „Зипо“ от джоба си, щракна я и поднесе пламъка към банкнотите. Изчака пламъкът да ги обхване и дори ги помаха във въздуха, за да се разгорят.

— Ей — продума тихо Филип. — Ей.

Банкнотите вече пламтяха с лек синкав оттенък.

— Нищо не струват — каза Славен. — Менте. Също като теб.

— Не знаех.

Чу зад гърба си други стъпки: този път тракане с токчета. Усети миризмата й, преди да я види. Познаваше това ухание, откак се помнеше. Опита се да погледне през рамо, но до бузата му се допря дуло на пистолет, което върна главата му в изходно положение.

— Майко — каза той, когато тя най-после застана пред него. — Моля те, кажи му. Кажи му, че не съм знаел. Честна дума, не знаех.

Майка погледна детето си. Филип зарида.

— Не разбирам — изхлипа той.

— Скроили са ти номер — обясни меко тя на малкото момченце, което не разбираше защо го тормозят големите момчетии. — Предали са те на властите, за да ги заведеш при Славен и неговите хора, Славен да ги заведе при наркотиците, а наркотиците да ги заведат при терористите, или поне така са си мислили. Доста неприятности докара на всички.

— Щях да направя всички ни богати.

— Всички ни?

Усети го в гласа й. Тя знаеше какво е намислил. Славен й беше казал. Подла работа беше това: да изпортиш някого пред майка му.

Филип спря да плаче. Сълзите секнаха, като че ли някой бе завъртял кранчето наопаки.

— Защо просто не ми повярва?

— Защото знаех, че ще свърши точно така: с оръжия, кръв и смърт.

Тя протегна ръка и избърса една сълза от бузата му, размазвайки и малко кръв заедно с нея. От нейните очи също закапаха сълзи.

— Няма да правя повече така — каза Филип.

— Знам.

Тя наведе глава и го притисна към утробата си.

— Искам само да се прибера у дома.

— Не. Не може. Вече не може да се прибереш при мен. Трябва да заминеш за дълго време. Всичко е организирано.

Тя го погали по косата и го целуна по главата. Спомни си миризмата му като бебе, усещането за косицата му в кожата си, тихото му дишане, докато спеше. Размекваше се. Всички жени се размекват, когато става дума за синовете им.

Тя го пусна и отстъпи назад.

— Сбогом, Филип.

— Майко…

Тя се обърна и се отдалечи. Едва-що направила три крачки, отекна изстрел. Тя не се обърна. Не искаше да видят лицето й. Не искаше да видят майчината й слабост.

Ако беше по-силна, сама щеше да го убие.