Джон Конъли
Игра на духове (9)

9.

Алекс Маккинън не довърши вечерята си. Каза на майка си, че не се чувства добре. Мей Маккинън сложи ръка на челото му и се увери, че е хладно, но той видимо трепереше, и тя се притесни, че може да е настинал. Ех, този велосипед! Макар част от нея да се радваше, че синът й става все по-самостоятелен, беше й много неприятно, че ходи на училище с колелото. Някои шофьори просто караха като идиоти, а мобилните телефони ги правеха идиоти на квадрат. Всеки път, като видеше някоя кучка или копеле да пише съобщения или да говори, докато шофира с една ръка, й се искаше да долепи пистолет до главата му и да натисне спусъка. Нямаше никакво желание синът й да свърши в канавката само защото някой седемнайсетгодишен пикльо е бил твърде зает с телефона, за да гледа в пътя.

Нагледа сина си малко след осем. Той лежеше под завивките и гледаше клипчета в YouTube на айпода си. Беше със слушалки, така че не я усети, когато застана на вратата, и тя реши да не го безпокои. Почуди се дали да не го задържи у дома на следващия ден. Алекс не беше от децата, които се преструват на болни, за да не ходят на училище. Щеше да види как е на сутринта и тогава да прецени.

Отиде в килера зад банята на първия етаж, където държаха коша за пране. Беше забелязала, че е пълен, и нямаше да е зле да зареди пералнята, докато имаше време. Така можеше да прехвърли дрехите в сушилнята, преди да си легне, и да са готови на сутринта.

Разбира се, сега имаше по-малко за пране отпреди.

През април щеше да стане една година от изчезването на Майк, бащата на Алекс. Той страдаше от депресия и дълбоко в себе си повечето хора мислеха, че сам е отнел живота си. Мей обаче не смяташе така — ни най-малко. Случваше се съпругът й да бъде тъжен, но той не само не беше такъв човек, че да посегне на себе си (въпреки че „такъв човек“ не значи нищо, мислеше си тя, докато лежеше сама в леглото си и плачеше заради липсата от лявата си страна), но и никога не би изоставил жена си и сина си, обричайки ги на болка и несигурност. Той беше мил, учтив човек. Не можеше дори да приеме десерт от заведението в „Суверен Трил“, без до ден-два да прати картичка за благодарност. В никой случай не би се самоубил, без да остави писмо за жена си и детето си, но тя не можеше да си го представи дори да пише такова писмо. Майк беше тих човек, но никога не трупаше болката си. От самото начало бяха свикнали да разговарят един с друг. Той открито споделяше с нея всичко.

Дори когато ставаше дума за семейството му.

Господи, разговорът с брат му, след като Майк изчезна, беше едно от най-трудните неща, които някога бе правила. Майк щеше да побеснее, но него го нямаше, и точно там беше работата, а Мей се страхуваше, че изчезването му може да е свързано тъкмо с работите на брат му. Ако наистина беше така, той щеше да знае с кого да се свърже и къде да го търси. Но и това се оказа задънена улица. Брат му помогна, или поне така изглеждаше, макар че не можеше да бъде сигурна.

Що се отнасяше до онази жена с него — божичко, какви тръпки я побиваха от нея!

Мей обаче се беше вкопчила в надеждата. Майк може да беше пострадал при катастрофа или получил инсулт. Никой не знаеше дали сега не е в Бойзи, Айдахо, без никакъв спомен за предишния си живот. Може би живееше с клошарите като поредния пропаднал нещастник. Напоследък обаче беше започнала да чувства, че той е мъртъв. Усещаше го като разсичане на връзката помежду им — може би защото бяха толкова близки. Може би желанието й да се върне жив при нея я беше заслепило за реалността. Все едно някой я беше прострелял или пробол, докато е бягала в паника, но осъзнаваше болката едва сега, когато адреналинът бе намалял.

През последните седмици преди изчезването си Майк беше нещастен, даже разстроен и притеснен. Беше уплашен. Мислеше, че може да има тумор или кръвоизлив в мозъка. Главата го болеше лошо. Призна, че получава — според него — халюцинации, зрителни и слухови. Виждаше хора, които не бяха там; чуваше гласове в празни стаи. Лекарят му назначи изследвания, но Майк изчезна, преди да ги направи.

Мей отвори коша с пране. Дрехите на Алекс бяха смотани на кълбо най-отгоре. „Странно — помисли си тя, — заваля чак след като се прибра.“ Тя взе панталона му и видя, че още е влажен, а по левия крачол имаше кал. На едното коляно зееше дупка. Разбра, че е паднал от колелото, но не й е казал. Ех, това дете! Не се бореше с настинка — е, може и да имаше такъв елемент, като се имаха предвид мокрите дрехи, — а с шока. За бога, нищо чудно дори да се бе ударил, но да се страхуваше да й каже. Напълно в негов стил бе да го пази в тайна, за да не би тя да му забрани да припари повече до нещо, напомнящо на две гуми и верига — дори когато заживее сам или се ожени, защото тя като нищо може да каже нещо на сватбата, само и само жена му ясно да разбере що за загубеняк е.

Тя хвърли дрехите на пода и се качи на горния етаж. Не му беше ядосана — немного, но се притесняваше. Трябваше да види този крак. Представяше си го отекъл и счупен под завивката, даже извит под неправилен ъгъл…

Мей отвори вратата на стаята му, но Алекс не беше в леглото. Видя, че и двата му крака са си добре, защото той стоеше по боксерки и тениска с лице към прозореца. Завесите бяха разтворени и в мрака потрепваше бледото отражение на сина й, около което валеше сняг. Почувства зловеща прокоба, като че ли я бе навестил духът, в който някой ден и той щеше да се превърне.

— Миличък — каза тя, — да не си паднал днес от колелото?

Той не се обърна, сякаш не я забелязваше. Беше го наследил от баща си. Колкото и открит да беше Майк, когато тя изпаднеше в ярост, случваше се той да се преструва, че не я чува, особено ако се беше разбесняла за нещо, което той е направил. Надяваше се, че ядът й ще отмине и няма да му се наложи да прави нищо. Мей даже мислеше, че това може да е вродена черта на целия мъжки род, защото и баща й беше такъв. За него дори се твърдеше, че когато жена му изрови томахавката и тръгне на война, се измъквал през задната врата и отивал да се скрие в града.

— Алекс, на теб говоря.

Чак тогава синът й се обърна. Кожата му беше млечнобяла, а устата стоеше като алена рана на лицето му.

— Мамо — извика той. — Мамо!

Тя се приближи, разперила ръце да го прегърне.

— Какво има, Алекс? Какво има, миличък?

Видя ги, още преди той да изрече думите.

— Мамо, има хора в гората!