Джон Конъли
Игра на духове (87)

87.

Дженифър, мъртвата дъщеря, стоеше в сянката на едно скалисто възвишение и само блясъкът на очите й издаваше присъствието й.

Под нея се разстилаше градът. Тя знаеше за него отдавна — още откакто бе решила да последва мъжа и жената, които се бяха отделили от реката от мъртви и изчезнали сред хълмовете. Дженифър не знаеше какво ги е накарало да се отвърнат от дълбокия океан, който ги очакваше. Може би се бояха от онова, което се криеше зад него; може би не искаха да се потопят в цялото, защото така всеки от тях щеше да изгуби и себе си, и другия. Каквато и да беше причината, те бяха стигнали до града, където можеха да се скрият от това, което беше, и онова, което предстоеше. Дженифър се чудеше дали вече се разкайват за решението си. Градът, който трептеше мрачно на границата между истинното и въображаемото, представляваше пейзаж от болка, издигнат от спомените на всички, които се бяха отклонили необратимо и които сами бяха решили да се скрият от съзнанието, очакващо ги отвъд морето.

Толкова много болка. Толкова много злина.

Докато Дженифър гледаше, на южната граница на града, където стените се претопяваха в напукана, гола земя, се появи фигура на мъж. Темето му беше плешиво, но дори от това разстояние личеше обръчът от дълга червена коса под него и брадата, простираща се като завеса от ухо до ухо. Тя знаеше, че той не би трябвало да я вижда, но въпреки това чувстваше погледа му върху себе си. Сигурен бе, че тя е там. И я викаше да слезе долу.

За да я отведе.

Към Маг се присъединиха още фигури; цяла тълпа от много поколения я гледаше, без да помръдва.

Ела. Ела при нас.

Тя обаче остана на мястото си, очаквайки друга сила да тръгне срещу тях.