Джон Конъли
Игра на духове (71)

71.

Ричард взе Самнър малко след пет сутринта. Отначало се чудеха дали да не използват друг автомобил, а не този на Ричард — например някоя таратайка от моргата на Стивън Лий, но се оказа, че той няма нищо надеждно под ръка, а последното, което искаха, бе колата им да се развали на път към Тейър или още по-зле, на тръгване оттам, така че оставаше шевролетът.

Ричард беше взел две кафета от „Дънкин Донътс“ заедно с няколко понички, които ги заситиха за няколко часа. Ричард каза, че обикновено слуша политически предавания, докато шофира, но Самнър отвърна, че няма време за подобни дивотии, били те либерални или консервативни. Ако искаше да слуша как някой настоява на своето часове наред, щял просто да си седи вкъщи при жена си. Спряха се на класически рок през първата половина от пътя, а след като закусиха в едно крайпътно заведение на магистралата, превключиха на малко по-съвременен рок от 70-те и 80-те. Единодушно решиха, че музиката след 1983 година не става за нищо, ако ще и някой да ги сметнеше за дъртаци.

Ричард винаги бе смятал Самнър за шумен дърдорко. Освен това тайно се ужасяваше от хора, които можеха да сглобяват и поправят разни неща, защото го караха да се чувства по-малко мъжествен. Самнър обаче се оказа голям умник, а ако говореше гръмогласно, то беше заради щедрия, великодушен характер. Ричард научи, че в края на есента Самнър планира да замине за Южна Африка, където да строи къщи с благотворителна цел. Джеси щяла да отиде с него, въпреки че според Самнър малко се притеснявала, което той напълно разбираше. Ричард не беше много сигурен какво ще прави Джеси там, която не беше толкова сръчна с чука и пироните. Самнър призна, че и той не знае, но не искала да остане сама у дома.

Самнър, който също не беше прекарвал достатъчно време в компанията на Ричард, постепенно откри, че това, което погрешно е тълкувал като високомерие, даже надменност, всъщност е по-скоро стеснителност. Ричард не приличаше на човек, който би изневерил на жена си, но пък и кой изглеждаше така? Всъщност Ричард сам повдигна въпроса за аферата, докато наближаваха границата между Охайо и Пенсилвания. Тъкмо подминаваха един от онези големи сватбени магазини, които винаги напомняха на Самнър на ирландска сватба: много гости, лоша храна и угризения на сутринта. Гледката като че ли провокира множество асоциации у Ричард.

— Кофти година беше — каза той. — Много кофти.

— Така ли? — отвърна Самнър. Как иначе се отговаря на подобна реплика? — Работата или…

Въпросът остана недоизказан.

— Или — потвърди Ричард.

Изневярата не беше тайна сред Братята. Предвид близките отношения между тях трудно можеше да има тайни. Извънбрачните връзки се смятаха за неразумни и гледани с мълчаливо неодобрение. Всяко нещастие трябваше да бъде овладяно — не можеха да рискуват някой да изпита порив за изповед в резултат от много размишления или разговори с пастори и свещеници, но проблемите в брака бяха особено опасни. Никоя извънбрачна връзка не минаваше без малко или много разговори в леглото, а кой можеше да каже какви неща могат да се споделят в такива моменти?

Когато София научи за изневярата на мъжа си, тя се обърна към Сали и върху Ричард веднага беше упражнен натиск да сложи край на връзката. Освен това момичето беше доста младо. Не беше от ученичките на Ричард, но само преди няколко години беше завършила същата гимназия, в която той преподаваше. Бяха се сдушили след някакво събитие на „Лайънс Клъб“ за деца в неравностойно положение, на което тя беше дошла с по-малката си сестра. Животът им у дома беше пълна каша и Самнър подозираше, че Ричард се е съжалил над нея, а после нещата бяха взели друга посока.

— Според Джеси вече се разбирате по-добре със София.

— Да, всичко е наред — съгласи се Ричард, но в начина, по който изрече думата „наред“, се четеше само тъга и разкаяние. — Но ние не… нали се сещаш. Имаме отделни стаи.

— Съжалявам да го чуя. Ще й мине. Просто е ядосана и обидена.

— От шест месеца не сме спали заедно.

— Откога сте женени?

— Април ще станат петнайсет години.

— Тогава шест месеца не са толкова много.

— Сигурно си прав.

Ричард гледаше през прозореца полята, дърветата и живота, които прелитаха покрай него.

— Тя ми липсва.

— София ли?

— Не, Луси. Момичето. Липсва ми.

Самнър едва се сдържа да не го плесне по врата. Не беше много умен като за учител.

— Исках да й се обадя — продължи Ричард. — Тъпо е, знам. Просто трябваше да й кажа, че съжалявам, задето всичко свърши така, и да разбера как е.

„И да я изчукаш за последно“, искаше да добави Самнър, но не го каза. Вместо това попита:

— И направи ли го?

— Между нас ли ще остане?

Самнър кимна и беше искрен, поне засега. Бяха на път да убият човек, а в такива ситуации доверието е задължително.

— Опитах се — каза Ричард, — но тя се беше преместила. Баща й беше задник, майка й и тя не беше по-добра от него, така че Луси постоянно говореше, че ще се махне оттам. Жал ми е за сестра й, Вики, но мисля, че ще се оправи. Тя е по-силна от Луси.

— Имаш ли идея къде е отишла?

— Говорих с Вики, но тя не знаеше. Луси само я зарекла да завърши гимназия. Обещала й, че щом се установи някъде, Вики може да отиде при нея. Вики ми каза, че много би искала това да стане.

„Съмнявам се — помисли си Самнър, — освен ако не иска да бъде смачкана и заровена някъде в моргата на Стивън Лий. Ти я уби, Ричард. Може Дон Раут да я удушил с ръце, след като я откри в онази дупка в Джърси, но всъщност умря, защото ти не можеше да държиш оная си работа в гащите. Нямаше значение какво си й казал или не си: тя беше твоята слабост и някой трябваше да сложи край.“

— Сестра й знаеше ли за вас двамата?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Луси беше наясно, че никой не бива да знае. Обясних й го още в самото начало. Казах й, че може би ще успея да се погрижа за двете със сестра й, но ако някой разбере за нас, няма да мога. Нужно ми беше време да съставя план и да оправя финансите.

— Искаш да кажеш, че си щял да напуснеш София заради нея?

— Да.

— Сериозно ли го мислеше?

— Да.

Гласът му беше пресипнал.

„Какъв идиот.“

— За бога, Ричард, ако сестра й е подозирала, че има нещо между вас, това може да докара големи неприятности.

— Имаш предвид, ако полицията дойде да търси Луси?

Самнър се обърна към него. Погледите им се срещнаха и в този миг Самнър разбра, че Ричард знае истината или най-малкото я подозира. Може би София се беше изтървала в някой скандал или просто беше достатъчно умен, за да се досети, че момиче, което обича сестра си и иска да я закриля, не би изчезнало току-така, без повече да се обади.

— Защо го направиха? — попита той, но това беше въпрос, на който нито единият от двамата не очакваше да получи отговор. Продължиха да пътуват в мълчание чак до Грийнсбърг.