Джон Конъли
Игра на духове (73)

73.

Самнър и Ричард бяха проучили добре Тоби Тейър. Знаеха, че офисът му се намира в централния магазин и склад в западната част на Грийнсбърг, така че паркираха от другата страна на улицата и позвъниха оттам. Отговори женски глас, който им съобщи, че господин Тейър не е там. Самнър наговори разни глупости за това, как искал да закупи голямо количество мебели с дефекти, за да замени своите, които били изгорели в пожар. Накрая бе осведомен, че господин Тейър може и да дойде по-късно в офиса, но по-скоро утре.

След като Самнър пусна целия си чар в действие, жената разкри, че този ден Тейър работи в дома си, макар да не можеше да даде нито стационарния, нито мобилния му номер. Увери го, че ако остави своя, тя ще го предаде. Самнър, който не виждаше защо да не даде номера на предплатената си карта, го направи. Сметна, че ако Тейър наистина му върне обаждането, ще могат да получат повече информация и да разберат със сигурност дали е у дома, както твърдеше служителката. От друга страна, защо й беше да лъже за подобно нещо? И така, Самнър и Ричард вече знаеха къде да намерят Тейър: благодарение на покойния вече Джейкъб Еклънд разполагаха и с домашния му адрес.

— Какво мислиш? — попита Самнър.

Ричард, който беше изчел достатъчно за бизнеса и личния живот на Тоби Тейър, за да напише мемоарите му вместо него, се загледа в едно преминаващо момиче с вързана на хлабав кок коса и големи слушалки на ушите. Носеше бяло яке с подплата, което стигаше едва до средата на бедрата й, малко над ръба на синята й пола. Краката й бяха обути в бял клин и неудобни боти до глезените. Хубаво момиче. Деветнайсет, най-много двайсетгодишно.

„Сигурно замръзва от студ“, помисли си Самнър.

Ричард проследи момичето с поглед, а в изражението му се четяха разкаяние и похот в равни пропорции. Този човек имаше сериозни проблеми. Самнър реши, че трябва непременно да поговори с Джеси за това, а вероятно също със Сали и Мадлин. Отношението му към Ричард може да се беше смекчило, но не толкова, че да му липсва, ако изчезне. Не беше сигурен дали ще липсва дори на София. Ако възнамеряваше пак да я зареже, по-добре…

По-добре какво? Раут беше мъртъв. Нямаше никакво значение, че тялото му още не беше открито. Сали го бе казала. На нея пък й го бе казала Елинър, а по-надежден източник не можеше да има. Заради смъртта на Братовчеда се налагаше да убият Тоби Тейър, но Самнър нямаше никакво намерение да започва редовно да върши мръсната работа на Братята. Стивън Лий винаги беше насреща, но него не го биваше в планирането. Междувременно Ричард се беше проявил добре с Еклънд, но все пак онзи беше вързан, а и благодарение на Сали вече нямаше нищо против да срещне смъртта. Все пак поведението му през следващите часове щеше да покаже дали може да се разчита на него в бъдеще — стига да успееше да задържи ципа си затворен за пет минути поне — въпреки че Сали бе обещала, че тези убийства, макар и предизвикани от необходимост, ще им осигурят мир за години напред.

Момичето сви зад ъгъла и се изгуби от погледа им. Магията беше развалена.

— Ъ?

— Попитах какво мислиш.

— Мисля, че трябва да го направим. Нали за това сме дошли?

— Добре тогава. Колкото по-рано свърши, толкова по-скоро ще се приберем у дома.

С малко късмет двамата щяха да си бъдат вкъщи до мръкване.