Джон Конъли
Игра на духове (60)

60.

Паркър се събуди малко след седем и половина сутринта. Багажът му беше приготвен, а пътят до Натик беше само два часа. Беше се обадил на Оскар Сансъм, за да го уведоми за пристигането си. Сансъм звучеше уморен, но се съгласи да се срещнат в дома му. Умората му не беше учудваща. Паркър знаеше, че след откриването на тялото на жена му той непрекъснато се разправя с полицията, медиите и адвокати. Въпреки че сега поне знаеше, че е мъртва, което може би му носеше малък, условен покой, загадката на изминалите три години, травмата от прибирането на останките и траурът можеха да изцедят енергията и на най-силния мъж.

Паркър направи малка каничка с кафе, сложи няколко филийки в тостера и отиде да вземе вестниците от кутията навън. Прочете ги на кухненската маса, после провери имейла си и написа няколко чека, които да пусне по пътя. Накрая се обади в полицейското управление в Натик, представи се и поиска да го свържат с Дона Хол, която работеше по случая Сансъм от самото начало. Каза й, че разследва евентуалното изчезване на Джейкъб Еклънд и че по-късно същия ден ще разговаря с Оскар Сансъм. Направи го колкото за да демонстрира професионална учтивост, толкова и да провери какво ще се хване на въдицата: искаше да разбере колкото можеше повече за напредъка на разследването. Хол му обеща, че ще му върне обаждането, и той почака, докато тя пусне проверка за него. След половин час му позвъни. Не можа да му каже кой знае колко, освен да потвърди, че където и да е била Клаудия Сансъм през тези три години, не е живяла без покрив над главата. Аутопсията не бе установила следи от недохранване или страдания, характерни за живота на улицата. Само зъбите й били в лошо състояние.

— Зъбите й ли?

— Нелекувани кариеси, следи от абсцес. Трябва да е имала значителни болки към края на живота си.

— Значи или не е можела да си позволи зъболечение, или…

— Да. Или.

Нямаше нужда да казват нищо повече. Жена, държана някъде против волята й, не би имала право да отиде на лекар или стоматолог.

— Нещо друго? — попита Паркър.

— Тялото й е било почистено, преди да бъде заровено в земята. И под „почистено“ разбирам потопено в белина. След смъртта и стомахът й е бил промит с белина, вероятно за да се разтворят или замърсят евентуални остатъци от храна, в случай че я намерят, преди да започне разложението. Официално следваме няколко линии на разследване. Неофициално си блъскаме главите в стена. В крайна сметка само ще наблюдаваме погребалната церемония с надеждата някой да не устои на изкушението да присъства на самия край.

— Ами Оскар Сансъм?

— В началото мненията се различаваха — според мен не беше виновен, според други беше, — но вече и най-упоритите сред тях признават, че е невъзможно да е имал каквато и да било връзка със случилото се с жена му.

Паркър й благодари за отделеното време и й обеща да я информира, ако открие нещо полезно.

Разследването на Мей Маккинън и сина й трябваше да бъде по-дискретно, но тук му помогна Рос, който му предостави всички материали, набавени със средства на данъкоплатците. Ако разследването на Сансъм беше зациклило, то това на Маккинън беше отдавна умряло. Единствената ДНК, открита в стаята, беше на жертвите. Пред къщата бяха открити стъпки, но те не съответстваха на никоя марка обувки и дори отпечатък, който да бъде анализиран. Върху един камък намериха парченце син найлон, което подсказваше, че убиецът може да е носил калцуни или гащеризон, а следите по една от ключалките издаваха, че е влязъл през задната врата, но засега това бе всичко.

Паркър беше готов да потегли за Натик. Същия следобед Ейнджъл и Луис щяха да отидат направо в Гринсбърг, където тримата щяха да се срещнат с Тоби Тейър. Можеше просто да му се обади по телефона, но Паркър предпочиташе личните разговори при всяка възможност. Съдейки по бележките му, Еклънд имаше много високо мнение за Тейър и двамата бяха поддържали редовни контакти. От всички имена в записките на детектива този изглеждаше най-интересен.

Паркър обаче беше любопитен и за историчката от Уотърбъри, Мишел Сулиер. Предишната вечер беше разговарял за нея с Йън Уилямсън, който преподаваше в „Боудън“ и я познаваше като колега. Уилямсън каза, че я харесва, но имали фундаментални различия в подхода.

— Аз вярвам в много неща — беше казал Уилямсън по телефона, — а в още повече ми се иска да вярвам. Но Мишел не вярва на практика в нищо, освен във феминизма. Ако перифразираме Айнщайн, дори самата тя да беше призрак, пак нямаше да повярва.

— Ще й предам много поздрави от теб.

— Може да я пощипнеш по бузката.

— Сериозно?

— Защо не? Поне ще имаш интересна история как си изгубил ръката си.

Паркър тъкмо прибираше сака си в багажника, когато мобилният му телефон иззвъня. Беше Мокси Кастин.

— Говорих с адвоката на Рейчъл Улф — каза той.

— И?

— Не се занимава с йога и се съмнявам, че носи мъниста. Виж, не ми е никак приятно да нося лоши новини, но ще поискат забрана да виждаш Сам, докато съдията не постанови режим на посещения. След това ще настояват за срещи само в присъствието на трето лице. Ако постигнат своето, няма да можеш да прекарваш никакво време насаме с дъщеря си.

Паркър се свлече върху колата си, напълно онемял. Температурата сякаш падна и студът пропълзя в костите му.

— Ще се чуя с Рейчъл — каза той накрая. — Ще се опитам да разбера какво става.

— Не, не го прави. С адвоката й още разговаряме. Надявам се да успеем да отблъснем забраната и да постигнем компромис за посещенията преди изслушването. Ако й се обадиш сега, може да усложниш нещата. Тази седмица ще отскоча до Бърлингтън и ще се опитам да се видя с адвоката на по едно питие. Може да разбера откъде идва всичко това.

— Не е от Рейчъл — каза Паркър. — Тя не би го направила.

Ала още докато изричаше думите, си спомни гнева й след похищението на Сам. Когато пристигна в болницата в Ню Хемпшир, където я преглеждаше педиатър, Рейчъл го удари. Зашлеви го два пъти по лицето, преди да я улови за китките. Беше обзета от такава ярост, страх и облекчение, че не можеше дори да заплаче. Просто го гледаше, докато я държеше, а после, когато я пусна, се извърна. По-късно му се извини, а той й каза, че я разбира и не я вини, но вече нищо не беше същото помежду им.

— Остави на мен — повтори Мокси. — Сега ти се струва, че това е краят на света, но не е. Гарантирам ти. Върви да си вършиш работата, но помни какво ти казах: не стреляй и не позволявай да стрелят по теб. Аз ще се оправя с другото.

После си казаха довиждане. Паркър прибра телефона си.

Драйфаше му се.