Джон Конъли
Игра на духове (59)

59.

Луис се събуди и установи, че другата половина на леглото е празна. Часовникът на нощното шкафче показваше 3:30. Той почака, но в апартамента не се чуваше и звук. Той стана, облече халата си и отиде в дневната. Едната й стена беше на практика стъклена и гледаше към залива Каско, а благодарение на ориентацията на апартамента съседните постройки не се виждаха. Тяхната сграда беше последната в района, а апартаментът им — на последния етаж в нея, така че когато човек застанеше на прозореца, имаше чувството, че стои на носа на голям кораб, а нощем можеше спокойно да си представи, че се носи между звездите.

Ейнджъл се беше свил в един фотьойл, увит в одеяло, и гледаше в мрака. На Луис му трябваха няколко секунди да го забележи.

— Добре ли си?

— Не можах да заспя?

— От болка?

— Не бих го нарекъл болка. По-скоро дискомфорт.

— Влошава ли се?

— Не. Обикновено се въртя малко в леглото и пак заспивам. Не знам защо сега стана така.

— Защото се влошава.

— Всички станахте доктори.

Луис се приближи до прозореца, но не седна. Виждаше светлините на един танкер, закотвен в морето, който чакаше утринната светлина, за да влезе в пристанището. В далечината като светулки блещукаха светлините на най-близките острови. Той пъхна ръка под одеялото и я сложи върху голото рамо на Ейнджъл. Кожата му пареше като инфектирана рана.

Това не бяха мекушави мъже. И двамата бяха понесли страдания, и двамата бяха причинили страдания на други. Затова чувствата им един към друг бяха безусловни и несмутени от притворство и илюзии. Корава любов, но въпреки всичко любов.

— Страх ме е — каза Ейнджъл.

— Знам.

— Дори не мога да кажа от какво. От всичко. От знанието, от неведението, от бъдещето. Не толкова от болката — с нея ще се справя, но от това, да съм болен. Не искам да стана един от онези хора, посивели и съсипани от отрови.

— Не се увличай. Може да е херния.

— Не е.

— Е, какво, ще умираш ли? Само преди два дни, докато седяхме в бара, се опитваше да ни убедиш, че нищо ти няма.

— В тъмното е различно.

— Да, предполагам.

Ейнджъл се помести и Луис видя как лицето му се изкривява от болка.

— Искаш ли да остана при теб?

— Нямаш ли си по-добра работа?

— Само да спя.

— Е, ще го приема за „не“.

— Сигурно.

Луис дръпна още един фотьойл до неговия. Двамата седяха като пръдливи старци в очакване на утрото, само дето не бяха стари, а ако това беше смъртта, тя не трябваше да приема такава форма. И двамата се бяха изправяли срещу оръжия; бяха преживели рани от ножове и куршуми. Краят, когато дойдеше, трябваше да бъде причинен от сила, не от зловеща нечистотия в тялото.

Луис не беше религиозен човек. Той нямаше богове. Но благодарение на Паркър съзнаваше, че това, което ги чака след края на този живот, не е пустота и нищо, макар да беше напълно възможно пустотата и нищото да се окажеха за предпочитане. Сега той безмълвно призова всичко онова, което ги чакаше отвъд, и изрази почитта си. „Нека да му няма нищо — помоли се той. — Нека това да не е краят.“

Когато приключи, каза на глас:

— Ако умреш, лично ще те убия втори път.

Ейнджъл, успокоен, че не е сам, вече беше заспал.

 

 

Да се пренесем на юг, към друго едно бдение. Колекционера седеше до леглото на баща си, а старецът полусънно рецитираше имена, само част от които бяха познати на сина му: клиенти, приятели, роднини; молебен за всички, които бяха пресекли пътя му. Сред тях имаше и такива, които бе предал на сина си, за да въздаде справедливост. Добре че баща му беше тук, помисли си Колекционера, а не в старчески дом. Не се знаеше кой би могъл да чуе бълнуването му тогава.

Беше повикал медицинска сестра и тя щеше да пристигне на сутринта, за да остане да живее при тях. Баща му се беше противопоставил, но Колекционера вече не можеше да се грижи сам за него, а го чакаше много работа. Беше решил, че няма да повери самоличността на човека, когото беше убил, на Чарли Паркър. Наречете го, както щете: малък акт на непокорство, гордостта на ловеца или отказ да приема само огризките от масата на Паркър.

Много искаше да види какво са взели от къщата на Еклънд. Може да не са изнесли всичко интересно, така че едната възможност бе да претърси основно жилището във Фокс Пойнт. Докато Паркър и Ейнджъл бяха вътре, не се беше включила аларма, което означаваше, че я бяха обезвредили на влизане. След това Филип бе успял бързо да ги проследи до хотела им, така че явно имаше и някаква форма на наблюдение — може би камери. Колекционера можеше да се справи с повечето системи за сигурност, но не искаше да издава присъствието си пред Филип или Майка. Ако се наложеше, щеше да се справи с тях, но искаше първо да реши по-належащите въпроси.

Другият вариант беше да проникне в дома на Паркър и да види какво ще намери там, но бързо отхвърли тази идея като крайно глупава. След нападението, което едва не струва живота му, домът на Паркър несъмнено беше защитен по всевъзможни начини. Колекционера се съмняваше, че въобще може да стъпи в имота, без да активира някоя аларма, която да привлече Паркър, полицията или най-лошото — Ейнджъл и Луис. Не, по-добре беше да се пробва с къщата на Еклънд и да види какво ще намери там.

Баща му беше замлъкнал и го гледаше втренчено.

— Чух гласове — каза Елдрич.

— Сторило ти се е. Тук няма никого, освен нас.

Елдрич се огледа, търсейки сенки в мрака, като че ли се съмняваше в думите на сина си.

— Не тръгвай.

— Няма. Ще остана тук, докато заспиш.

— Искам да кажа, въобще не тръгвай. Остави тази работа с Раут. Не разбулвай онова, което е криел.

Колекционера отметна един кичур коса от челото на баща си.

— Няма защо да се притесняваш. Сестрата ще се грижи за всичко, а в Риобот има и лекар, когото можем да повикаме. Плаща му се добре. Ако се наложи, ще дойде за минути. Ще бъдеш в добри ръце, докато ме няма.

Елдрич отблъсна подразнено ръката му, а искрата разпали нещо от някогашния му плам. Колекционера го виждаше в очите му.

— Не се притеснявам за себе си. За теб се страхувам.

— За мен ли?

Колекционера едва не избухна в смях. Другите трябваше да се страхуват от него.

Пламъкът угасна тъй лесно, както се беше запалил. Елдрич се навъси и допря пръстите на лявата си ръка до сухите си устни, като че ли го беше обзело съмнение.

— Чуваш ли ги? — попита той. — Шепнат.

— Кой? Кой шепне?

— Опустелите.

Колекционера се наведе напред. Елдрич знаеше за тях — синът му беше разказал, но той никога не ги беше виждал и нямаше да ги види. Дори да беше извършил най-тежки грехове, Колекционера никога не би го предал на тези лешояди. Освен това те бяха неми: смъртта беше отнела езиците им. Колекционера беше сигурен в това.

Нали?

— Какво казват? — попита той.

— Шепнат името ти. И този звук…

— Какъв е той? Кажи ми!

— Мисля, че… мисля, че е смях.