Джон Конъли
Игра на духове (74)

74.

Домът на Мишел Сулиер бъкаше от полиция. На тротоара се беше събрала тълпа от любопитни зяпачи, а съседите висяха по портите си и наблюдаваха суетнята.

Следователите от полицейския участък в Уотърбъри бързо схрускаха Валенцуела и преминаха към по-апетитния залък, а именно Чарли Паркър. Първият полицай, отзовал се на сигнала, го предаде на втория, който пък го прехвърли на екипа от следователи. След краткия разговор с детектив Алиша Конър и партньора й, Емил Ролди, Паркър не се учуди, когато се озова на задната седалка на цивилен автомобил, пътуващ към участъка, а оттам — в стая с маса, два стола и чаша хладно кафе. Не му сложиха белезници и ясно дадоха да разбере, че не е арестуван, но въпреки това седеше зад заключена врата и чакаше да даде вероятно незадоволителни отговори на някои доста директни въпроси. Много време бе прекарал в такива стаи и от двете страни на масата. По-приятно беше да разпитва, отколкото да го разпитват, но и двете позиции не му бяха любимите.

Взеха му телефона. Радваше се, че е изтрил номера на Ейнджъл от регистъра с обаждания. Чудеше се дали двамата му партньори са успели да стигнат до Тоби Тейър и да го информират за опасността. Щеше да разбере, когато му се удадеше възможност да говори с Мокси Кастин.

Мисълта за Мокси го върна към Рос и упоритото му нежелание да включи полицията в издирването на Джейкъб Еклънд. Паркър знаеше, че Рос пази собствения си гръб, но въпреки последния им разговор ситуацията се бе променила значително с откриването на тялото на Мишел Сулиер. Напълно възможно бе Еклънд да я е убил. А дори да не беше, името му щеше да влезе в списъка със заподозрени веднага щом Паркър го споменеше.

На всичко отгоре Рос беше намекнал, че за самия Паркър би било по-добре полицията да не прояви интерес към Еклънд. Паркър обаче никога не бе срещал изчезналия си колега. Единственият му извод бе, че вероятно е бил здраво прецакан от Рос, а последният в момента можеше да се смята за подривен елемент във ФБР. Паркър се почуди какво ли е наказанието за подпомагане и подстрекаване на подривна дейност във федерална институция: вероятно тежко и без гледка от прозореца.

Вратата се отвори и Конър, и Ролди влязоха в стаята за разпити. („Хайде да я наричаме с истинското й име“, помисли си Паркър.) И двамата носеха химикалки и папки, но в помещението със сигурност имаше записващо устройство, така че всички бележки бяха или за тяхна собствена информация, или просто за показ. Не му бяха прочели правата, защото не беше арестуван, но все пак искаше да говори с Мокси Кастин. Конър му напомни, че не е арестуван и няма нужда от адвокат. Паркър на свой ред изтъкна — както вече бе обяснил, преди да го качат в колата и да го докарат тук, — че е бил професионално ангажиран чрез адвокат и е длъжен да изясни с господин Кастин какво има право да разкрие относно клиента. Последва кратък дебат относно поверителността на информацията, но Паркър не отстъпи. Накрая го заведоха до телефона и му позволиха да се обади на Мокси. Секретарката веднага го свърза, което беше или много добър, или много лош знак.

— Ти — подзе Мокси без никакви предисловия, — си човек с много проблеми и създаващ много проблеми, а работата ти те свързва с индивиди със съмнителни принципи и низък морал. Мисля, че знаеш за кого говоря.

— Получи ли документите?

— Получих много документи и все още не знам какво означават. Знам обаче, че никой от тях няма да ни защити в съда, но съдържат достатъчно шмекерии и увъртания, за да накарат най-изпечените юристи да се вържат на възел за седмици, ако не и месеци. Така или иначе, докато някой не започне да тегли конците, ти си нает като трета страна от тази фирма, за да разследваш изчезването на Клаудия Сансъм и последващото откриване на останките й. Впоследствие фирмата е била наета от ФБР, за да проследи, цитирам, „по ваша преценка“, край на цитата, всички улики и контакти, свързани със случая Сансъм.

— А как Сансъм е попаднала под юрисдикцията на ФБР?

— Изчезнала е в Масачузетс, намерена е в Ню Хемпшир. Географията е наш приятел.

Паркър трябваше да се съгласи, че това беше умен ход от страна на Рос. Той щеше да му позволи при нужда да обясни как се е озовал на вратата на Сулиер, както и да спомене името на Еклънд, без да дава да се разбере, че самият Еклънд също е обект на издирване. Еклънд беше оказал професионална помощ на Оскар Сансъм. Освен това беше разговарял със Сулиер. Паркър просто се бе опитал да разбере дали Сулиер знае нещо по случая Сансъм. Правеше само това, което би направил всеки истински професионалист, бил той полицейски следовател или частен детектив: следваше всички възможни нишки и разпитваше всички свидетели, ако ще и само за да отхвърли сведенията им като несъществени.

— А Ейнджъл и Луис? Свързаха ли се с теб?

— Смахнатите ти приятели ли? Не. Трябваше ли?

Конър се появи в коридора и почукна по часовника си.

Времето изтичаше.

— Мисля, че трябва да се погрижим за сигурността на мъж на име Тоби Тейър. Помолих ги да се заемат.

— Можеш да предадеш тази информация на полицията.

— Възможно е да греша.

— Въпреки това.

— Сложно е.

— По Росовски сложно?

— Именно.

— Аз ще се обадя на Ейнджъл и Луис. Щом науча нещо, ще се свържа с теб. Предполагам, че телефонът ти е в полицията?

Паркър му даде имената на двама детективи, така че Мокси да знае кого да търси.

— Обади ми се — каза Паркър.

— Непременно — обеща Мокси. — И да не се окажеш в затвора там. Имам допълнителна такса за разстояние.

 

 

Доляха му ново кафе. Паркър си наложи да не мисли за Ейнджъл, Луис и Тоби Тейър и да се фокусира върху въпросите, които му задаваха. Конър говореше повече, Ролди се намесваше, когато трябва. Освен чисти и спретнати, се оказаха умни. Личеше си, че надушват нещо във версията му за Еклънд, но не могат да определят какво точно. За щастие, не се налагаше да лъже, а само да премълчава. Щом почувстваше, че стъпва на опасна земя — например, когато Ролди взе да се чуди защо му е било да идва чак до Кънектикът, за да разпитва жена, която видимо нямаше пряка връзка със случая, вместо просто да й се обади по телефона, той ги насочваше към Мокси Кастин.

— Значи вие през цялото време вършите това, което господин Кастин е поискал от вас? — попита Конър.

— Точно така.

— Следвате заповеди — допълни Ролди.

— Но не като нацист.

— Може ли да се каже, че това е един от принципите ви?

— Ако да, не е голяма хвалба.

— Господин Паркър, ние добре знаем кой сте и какво правите. Известно ни е, че никога не сте отговаряли директно на полицейски въпрос. Изглежда, имате алергия към прозрачността.

— Може би обръщам нова страница с вас. Трябва да вярвате в човешката способност за промяна и личностно развитие.

Конър изсумтя. Прозвуча сладко, по отблъскващ начин.

— Разкажете ни за Джейкъб Еклънд — каза Ролди.

Пак Еклънд. В очите на Паркър Ролди беше преминал от категория „умен“ в категория „прекалено умен за негово собствено добро“. Единственото успокоение бе, че системата ще му го избие от главата.

— Не знам много за Еклънд, освен това, което откривам, докато вървя по стъпките му.

— Знаехте ли, че той се смята за изчезнал?

— Никога не съм говорил с него.

— Не отговорихте на въпроса.

— Знам само, че от известно време го няма.

— Не са го виждали в дома и офиса му повече от седмица. Не отговаря на обаждания. Пощенската му кутия е препълнена. Рецепционистката му обаче си спомня как той й се е обадил и е поискал да пусне двама мъже в офиса му. Странното в случая е, че Еклънд, изглежда, въобще не е бил в сградата по това време. Какво мислите за това, господин Паркър?

— Мисля, че доста сте поработили, докато аз съм си седял сам-самичък тук.

— Както вече намекнахме, ние не мислим, че сте напълно откровен с нас. Господин Джейкъб Еклънд ли издирвате?

— Разследвам изчезването и смъртта на Клаудия Сансъм. Еклънд е бил близък със съпруга й. Поради това бих искал да говоря и с него, но до момента не съм имал късмета.

— Влизали ли сте в офис сградата на Еклънд напоследък?

— Разпитвах за него, също като вас.

— Проникнахте ли в офиса му под фалшив претекст?

— Не — излъга Паркър.

Да се пробват да проследят обаждането от името на Еклънд. Освен това не беше нарушил никой закон, влизайки в сградата, или поне не беше доказуемо. Проблемите започваха чак пред офиса на Еклънд.

— Сигурен ли сте в това?

— Да.

Офис сградата на Еклънд се управляваше по най-евтиния начин с минимално покритие от камери и той беше готов да заложи солидна сума пари, че младата дама на регистратурата не би могла да го разпознае категорично, ако полицаите й покажеха снимка. Не му беше приятно да ги лъже, но това беше първата истинска лъжа, която бе принуден да изрече, и съставляваше премерен риск. Ако признаеше нарушението си, рискуваше да бъде въвлечен в друг неприятен разговор в друга подобна стая, само че в Провидънс.

— Възможно ли е Еклънд да е убил Мишел Сулиер? — попита Конър.

— Не виждам причина да го прави — отвърна Паркър, което беше напълно вярно, но все пак не означаваше, че Еклънд не е заподозрян.

Виждаше, че Конър и Ролди започват да се изнервят. Но пък поне не беше излъгал очакванията им.

— Знам, че не изглежда така, но ние сме на една и съща страна. Аз не прикривам Еклънд. Не знам къде е. Ако го намеря, ще уведомя господин Кастин, а той от своя страна ще предаде информацията на полицията. Никой от нас няма интерес да възпрепятства прилагането на закона.

Конър отново изсумтя. Този път не беше толкова сладко. Погледна партньора си. Той сви рамене. Паркър не беше извършил никакво престъпление в Уотърбъри или Кънектикът, ако си затворят очите за дребните лъжи пред полицията и премълчаването на някои истини. Не можеха да го задържат и добре го знаеха, но това не значеше, че им е приятно.

— В такъв случай можете да си вървите — каза Конър.

Тя отиде до вратата, отвори я и я задържа. Ролди остана вътре, докато Конър изпрати Паркър. По пътя тя меко попита:

— Сериозно и само между нас: какво, по дяволите, правите тук?

Паркър дори не трепна, но си помисли, че си струва да остави някои неизгорени мостове в Уотърбъри.

— Търся Еклънд.

— Заподозрян ли е в нещо?

— Не беше, докато не намерих тялото на Мишел Сулиер.

— Кастин ще бъде ли откровен с нас?

— Той е адвокат; не може да бъде откровен и на маса за мъчения. Но е от добрите. Ще ви каже, каквото може.

— А вие? Вие ще бъдете ли откровен?

Паркър се спря. Бяха стигнали до последната врата преди главното фоайе.

— Не искам случилото се със Сулиер да остане ненаказано — каза той.

— Тогава явно ще се наложи.

— Така изглежда.