Джон Конъли
Игра на духове (57)

57.

Мадлин пристигна последна в дома на семейство Бъкнър. Минаваше седем вечерта. Докара я синът й, Стивън Лий, но Дейвид Фериър не беше наблизо да ги види. Жена му вече беше заявила, че й е писнало от глупостите му тази вечер — и всички вечери в близко бъдеще, — и го беше принудила да отиде при нея в кухнята, за да изиграят няколко ожесточени рунда на джин руми^[1], смекчени само от двете чаши истински джин. Затворената врата и прозорците, гледащи към задния двор, не даваха никакъв шанс на Фериър да следи случващото се в дома на Бъкнърови.

Мадлин беше на практика матриархът на Братята. В рода имаше и по-възрастни от нея, но те можеха само да ядат, да спят и от време на време, но невинаги, да стигат навреме до тоалетната. Мадлин беше на седемдесет и шест, но изглеждаше с десет години по-млада. Беше слаба и висока и харесваше някакъв загадъчен френски парфюм, който напомняше на Кърк на умрели кабаретни артистки.

Мадлин още виждаше духовете, но откакто Сали излезе на преден план, вече не й се случваше толкова често. Стивън Лий, единственото й дете, дебел и лъскав като статуетка на Буда, така и не се беше оженил, оставайки изцяло предан на майка си. Повечето хора смятаха, че когато Мадлин се спомине, заедно с нея ще трябва да погребат и него, жив или мъртъв.

Когато пристигнаха, Кърк беше в мазето и се фукаше с мазилката си на Самнър, който работеше в строителството. Самнър си помисли, че е цяло чудо, че цялата къща не се е стоварила върху главите им, ако това беше върхът на майсторските му умения, но се постара да запази мнението си за себе си. Реши обаче да каже нещо по въпроса на Сали на тръгване, ако ще и само да намекне, че би било добре всички инструменти на Кърк загадъчно да изчезнат и повече да не се намерят.

Самнър пиеше бира, Кърк караше на безалкохолни. Беше прихванал някои баптистки идиотии, помисли си Самнър. Всички си имаха начини да се сливат с общността — доброволен труд, участие в патрули, Ротари клуб и прочее, — а Кърк и Сали от самото начало предпочитаха църквите. Едно беше да ги използват като прикритие, но съвсем друго да приемат сериозно думите им. Това нямаше да им помогне. Нямаше да им донесе спасение.

Двамата мъже се качиха горе, за да поздравят Мадлин и Стивън Лий и цялата група се намъкна в дневната. Някои трябваше да седнат на пода, други на подлакътниците на диваните и дръжките на столовете. Отдавна не се бяха събирали в такъв пълен състав, освен за погребение или сватба, като последните минаваха много бегло за щастливи събития, особено ако в семейството влизаше външен човек. Затова Братята, като цяло се женеха за далечни братовчеди, така че да няма тайни помежду им. Когато все пак се женеха за някой извън рода — а това все пак беше добро за гените, — полагаха старание да крият истината от партньорите си. Безброй поколения на хора, влезли в тази фамилия отвън, прекарваха целия си живот в неведение какво ги очаква в момента на смъртта им, без да знаят, че са обрекли себе си, децата си и децата на децата си на проклятие от мига на консумацията на брака.

Хората, събрани в дома на Бъкнърови, бяха все кръвни роднини, въпреки че Кърк и Сали бяха единствените брат и сестра, които поддържаха интимни отношения помежду си. Подобни връзки не бяха непознати сред Братята, а и в този случай според всички така беше най-добре. Не се налагаше Сали да носи бремето сама.

Всички знаеха защо са тук. Братовчедът, Дон Раут, беше мъртъв, а тялото му още липсваше. Жените бяха усетили момента на смъртта му, а Сали и Мадлин даже бяха изпитали част от болката. Сега се бяха събрали, за да разберат какво се е случило и как трябва да процедират оттук насетне.

Сали не беше казала на никого, но Мадлин знаеше за частния детектив Еклънд. Кърк очевидно също знаеше, защото си беше вкъщи, когато Еклънд се появи на вратата, но Сали не беше длъжна да се консултира с другите, преди да действа. Тя веднага схвана заплахата, която той представляваше, а единственото хубаво в цялата работа бе, че Дейвид Фериър и неговата кучка бяха заминали за уикенда, така че никой не забеляза, когато той влезе в къщата, нито когато Кърк откара колата му по малките пътища до автоморгата на Стивън Лий, където тя стана на скрап, преди да я огрее слънцето.

Братята слушаха, докато Сали им разказваше всичко, което се бе случило, чак до момента, когато изпрати Раут да разчисти дома на Еклънд от уличаващи материали. Пропусна думите, които Елинър беше написала на прозореца в банята. Не знаеше какво означават; знаеше само, че Елинър ги беше написала с гняв и страх. Сметна, че е най-добре да не всява тревога, докато не научи нещо повече. И сега си имаха достатъчно тревоги на главата. Мадлин беше изключение; с нея щеше да сподели всичко по-късно.

— Е, какво ще правим? — попита Джийнет.

Тя беше пристигнала с по-малката си сестра, Брайъни, и по-големия си брат, Арт. Родителите им бяха загинали в автомобилна катастрофа, когато двете сестри бяха в средата на пубертета, а Арт едва беше навършил двайсет и една. Момчето се грижеше за сестрите си с помощта на останалите Братя, но Джийнет беше тази, която винаги демонстрираше най-голяма зрялост. Сали си мислеше, че двамата с Арт скоро може да започнат да спят заедно, ако вече не го правеха. Личеше си по начина, по който се гледаха един друг; по ръката на Арт, отпусната върху бедрото на сестра му. Щеше да я попита, преди да си тръгнат. Може би най-после се явяваше следващият лидер и скоро Сали щеше да може да предаде юздите на Джийнет и брат й. Имаше приятна симетрия в хода на събитията.

— Еклънд е разговарял с много хора по време на разследването — отвърна Сали, макар да не отговори точно на въпроса. Трябваше да бъде предпазлива. Да ги отведе до точката, от която нямаше връщане назад. — Той ни е търсил с години, макар доскоро да не е знаел, че истинската му цел сме ние, живите.

— Ако е бил толкова решен да ни намери — отбеляза Самнър, — как така не сме разбрали за него, преди да се появи на вратата ви?

Сали забеляза обвинителна нотка в гласа му, която не й допадна. Въпросът предизвика одобрителен шепот от страна на две от по-възрастните двойки в стаята — Естър и Алън, които бяха пристигнали първи, и София, и Ричард. Ричард и Алън бяха братя, женени за две сестри от западащ клон на фамилията в Айова. Понякога дори на Сали й се завиваше свят от брачните решения на Братята. Естър и Алън бяха последователи, не водачи. Каквото и да решеше мнозинството тази вечер, те щяха да го подкрепят. Ако по някаква случайност покажеха признаци на индивидуално мислене, Сали знаеше как да ги върне обратно в правия път. Ричард и София бяха по-умни, но въпреки това лесно се манипулираха. Самнър обаче беше отворко, въпреки че жена му, Джеси, беше свястна.

— Не мога да отговоря на това — каза Сали. — Мисля, че просто е извадил късмет, но ние винаги сме прикривали добре следите си.

— Какво се е променило?

— Получил е допълнително финансиране, което му е дало възможност да се концентрира изцяло върху манията си. Започнал е да разговаря с подходящите хора. Което ни наведе на идеята да се съберем днес. Трябва да се разправим с онези, които са помогнали на Еклънд да стигне до нас.

Тази новина не бе посрещната с всеобщо одобрение. С едно изключение Братята, присъстващи на срещата, не бяха убийци, макар да го носеха в гените си. Те бяха обикновени хора с обикновени професии и обикновен живот. Естър страдаше от артрит. Алън имаше рак на стомаха; през април щяха да станат три години. Ричард и София бяха учители, а двете им деца имаха гениални умове. Преди година-две Ричард беше изневерил на София и тя беше разбрала, но двамата го бяха преодолели и сега се стараеха да се разбират по-добре. Това, което ги свързваше, беше сделка, сключена на тяхно име преди повече от сто и петдесет години, и то само защото Маг се бе боял от възмездието, което той и неговите сродници можеше да срещнат в отвъдното. И оттогава насам потомците му плащаха цената за тази сделка.

Досега Дон Раут вършеше всичката мръсна работа, но той беше мъртъв. Стивън Лий имаше някои полезни страни, но той не беше инициативен и не обичаше да оставя майка си. Освен това предпочиташе да убива жени, което безпокоеше Сали.

— Имаш ли имена? — попита Алън.

— Да.

— Откъде знаеш, че Еклънд не те е излъгал или не е скрил нещо? — попита Самнър.

„Майната ти, Самнър.“

— Това вече мога да ви докажа — отвърна Сали.

 

 

Стаята се намираше до мазето. Самнър предполагаше, че заема не повече от три на три и половина метра, но изглеждаше достатъчно здрав строеж, за да не е участвал Кърк в изграждането й. Сали поясни, че предишните собственици са я облицовали с плочки и са я свързали с канализацията, за да поставят душ и тоалетна, но са продали къщата, преди да я завършат. Подът беше бетонен, а плочките по стените — кремави. Всичко беше щедро опръскано с кръв.

Не всички виждаха мъжа, който лежеше прикован за една тръба в ъгъла, така че след като приключиха със зяпането, тези, които стояха най-отпред, трябваше да се отдръпнат и да направят място на другите. Помещението не беше много студено, защото от другата страна на стената се намираше котелът, но мъжът въпреки това зъзнеше. Беше чисто гол, с изключение на изцапаните боксерки, а върховете на оцелелите пръсти на ръцете и краката му бяха посинели. Остатъците от другите бяха грубо обгорени. Очите му бяха покрити с марля и увити с бинт, а устата му беше залепена. Той се обърна към новодошлите и се опита да каже нещо, но то не се чу.

— Господи, каква миризма — продума Естър.

Дори Самнър, който познаваше отблизо тръбите и канализацията, трябваше да признае, че е доста противна.

— Мием го с маркуча веднъж дневно — обясни Кърк. — Това донякъде помага.

— Кой е отрязал пръстите му? — попита София.

— Аз — отвърна Сали.

— Трудно ли беше?

— Само с палците.

Тя се обърна към Самнър.

— Разбра ли защо му вярвам?

— И още как.

Човек би признал какво ли не, само и само да избегне още ампутации.

— В колата му имаше лаптоп. Той ни даде паролата. С нея проверих всичко, което ни каза.

— Защо го държите жив? — попита някой. Беше Алън. — Защо не… нали се сещате?

— Защо не сме го убили ли?

Алън кимна. Изглеждаше погнусен от гледката. Този човек нямаше да им бъде от никаква полза при това, което предстоеше. Не че Сали беше очаквала нещо различно.

— Исках да изчакам Дон да довърши работата си, в случай че възникнат още въпроси.

— А сега?

— Предполагам, че най-добре би било да се отървем от него.

— Защо Кърк не го направи? — попита Естър.

— Кърк не е убиец. А и не мислите ли, че вече сме сторили достатъчно? Време е и другите да направят нещо.

Самнър пръв разбра за какво иде реч.

— Това някакво изпитание ли е?

— Може и така да го наречеш.

Еклънд стенеше и клатеше глава. Може да не виждаше и да не говореше, но със сигурност чуваше. Другите го гледаха мълчаливо.

— Добре, аз ще го направя — обади се Ричард накрая. — Имам пистолет в колата.

— Ти имаш пистолет?

Самнър беше поразен. Той винаги бе смятал Ричард за един от онези смахнати либерали, които прегръщат дърветата. За бога, та той беше плакал при избирането на Обама и още повече при преизбирането му.

— Да — отвърна Ричард, — и освен това знам как да го използвам.

— Много добър стрелец е — потвърди София. — Все му повтарям, че трябва да участва в състезания.

Сали беше изненадана. След толкова години Ричард най-после показваше характер.

— Не може с пистолет — спря го тя. — Някой може да ни чуе, дори и тук.

— Тогава как?

Сали носеше дълъг пуловер над дънките. Тя го вдигна и извади нож от джоба си. Ричард го взе и докосна острието. Не беше дълго — едва десет сантиметра, но беше остро.

Той облиза устните си и премигна силно зад черните рамки на очилата си.

— Може би някой трябва да го държи — каза той.

— Аз ще го хвана — отвърна Самнър.

Естър заяви, че не желае да гледа. Ричард бездруго не искаше публика. Кърк изведе всички, с изключение на Сали и Мадлин, които отказаха да излязат.

Еклънд плачеше със силен, пронизителен звук, като измъчена жена. Чу как двамата мъже се приближават към него, и се опита да ги изрита с обезобразените си крака, но те се оказаха прекалено бързи. Самнър седна върху краката му, но Ричард искаше Еклънд да се обърне с лицето надолу.

— Не искам да се изцапам с кръв.

Самнър успя да обърне Еклънд и Ричард го хвана за косата, за да дръпне главата му назад и да открие врата му. После стисна зъби и допря ножа отляво на долната му челюст.

— Дръж го здраво, по дяволите.

— Просто свършвай.

За миг на Самнър му се стори, че Ричард няма да може да го направи. Ръката му трепереше, лицето му беше цялото сгърчено. После си пое дълбоко въздух, заби острието и направи само един дълбок разрез.

Самнър никога не беше виждал толкова много кръв в живота си. Той извърна очи, но остана на място, докато Еклънд не спря да се мята и замря неподвижно.

Ричард се изправи и побутна очилата си нагоре. На ръката му имаше малко кръв и с това движение изцапа носа и лявата си буза. Погледна тялото на Еклънд, после хвърли ножа, притисна устата си с ръка и се запрепъва нагоре по стълбата към банята за гости. След секунди се чу как повръща.

Самнър също се олюляваше. Миризмата на кръв беше силна и тежка. Усети как някой го улавя. Сали му помогна да стане.

— Е — каза той, — мисля, че умря.