Джон Конъли
Игра на духове (89)

89.

Филип беше организирал всичко. Сега двамата с Ластрейд само чакаха предаването на стоката. Освен стоте хиляди от Стиви, те бяха добавили още трийсет и пет бона от себе си. Според оптимистичните калкулации на Филип щяха да утроят или учетворят инвестицията си в зависимост от това, колко вдигнеха цената на хероина, преди да го продадат. Бяха се споразумели за десет хиляди долара комисиона със Стиви, което означаваше, че накрая двамата с Ластрейд щяха да си поделят между сто и двайсет и сто и петдесет хиляди долара. Ако всичко беше наред, щяха да инвестират отново по-голямата част от тях в нова пратка хероин и може би малко кока, ако успееха да договорят добра цена с доставчиците.

Наложи се обаче да изминат голямо разстояние, за да вземат стоката. Човекът на Филип беше настоял да се срещнат в Уилетс Пойнт в Куинс, известен повече като Железния триъгълник, което означаваше осем часа път в двете посоки, и то за да отидат, според представите на Филип, в самия ад: пейзаж от ръждясващи автомобили, чакащи да бъдат разфасовани и погълнати от магазините за авточасти от двете страни на неасфалтираните улици. Смрадлива пустош, в която единственото забележително нещо бяха няколко завода за преработване на отпадъци. Преустройството на района беше неизбежно, според Филип щеше да е най-добре да пуснат ядрена бомба отгоре му и да забравят за него. Денят наближаваше към своя край и двамата с Ластрейд чакаха, точно според указанията, на един изоставен паркинг до магистрала „Уайтстоун“. Три пъти вече се местеха, инструктирани от двама различни души по телефона — първо на „Рейлроуд Авеню“, после в „Овърлук Парк“. В „Овърлук Парк“ им наредиха да зарежат беемвето на Филип и да го заменят с един раздрънкан „Себринг“. Филип едва намери денонощен гараж, в който да остави колата си. Нито единият от тези хора, които им се обаждаха, не звучеше като Славен, основният му контакт. От последния разговор бе минал час. Филип два пъти се бе пробвал да позвъни на номера, който му бяха дали, но се включваше гласова поща.

Станаха три пъти.

— Е? — попита Ластрейд от задната седалка.

— Нищо. Не отговарят.

— Мамка му. Трябва да се махаме.

— И какво ще правим, като се махнем?

— Не знам, но не можем да стоим още много тук.

Парите бяха прибрани в два спортни сака, които стояха в краката на Ластрейд. Колкото и да се мъчеше, той не можеше да се намести удобно, макар да подозираше, че е повече от нерви, отколкото от каквото и да било друго.

Филип не беше притеснен, само подразнен. Искаше си хероина. Искаше да приключи сделката, за да убие Майка. Знаеше, че няма да може да го направи сам. Прекалено много я обичаше. Беше дал на Славен да разбере, че може да се нуждае от услугите му, въпреки че не беше споменал имена — не че се налагаше, защото беше пуснал достатъчно намеци за обекта на враждебните си намерения. Освен това имаше приблизителна представа от очакваната цена. Десет бона трябваше да стигнат. Вероятно можеше да спазари някого и за по-малко — дори и без пари, ако изчакаше достатъчно дълго и дадеше достатъчно бизнес на Славен и неговите хора, но щеше да му бъде трудно да укрепи позициите си, докато Майка беше още жива. Тя щеше да разбере. Имаше си начини. По-добре да я нямаше наоколо.

— Трябва да се изпикая — каза той.

Искаше да се протегне и да помисли няколко минути на спокойствие. Той слезе от колата и отиде в ъгъла на паркинга, който беше ограден със стена с бодлива ограда отгоре й.

Близо до ъгъла имаше вход към гараж с две заключени стоманени врати. Филип разкопча ципа си, изпика се и запали цигара. Пробва отново да се обади. Този път някой вдигна на второто позвъняване. Филип разпозна гласа на Славен.

— Къде си?

— Точно зад теб — каза гласът едновременно в ухото и зад гърба му.

Филип се обърна и видя Славен, който държеше телефон в едната си ръка и пистолет — в другата. С него имаше още един мъж, също въоръжен, а лицето му сякаш беше сглобено от остриета на различни ножове. Двигателят на себринга заръмжа и вратите на гаража се отвориха.

— Вътре — каза Славен.

Колата се приближи зад гърба им, но Ластрейд вече не беше сам. Един непознат мъж седеше на волана, а друг — на задната седалка с пистолет в ръка. Ластрейд изглеждаше уплашен.

— Какво става? — попита Филип.

— Сега ще разберем — отвърна Славен.