Джон Конъли
Игра на духове (18)

18.

Паркър потегли за Провидънс рано сутринта. Заигра се с идеята преди това да се отбие да види Сам, защото още нямаше да е тръгнала за училище, но после реши, че колкото и да му е трудно, по-добре да остави нещата, както си бяха. Двамата с Франк се бяха разделили в сравнително добри отношения, поне според техните стандарти, и колкото повече време дадеше на Рейчъл да се успокои, толкова по-добре. Ала докато подминаваше най-близката отбивка към дома на Улф, усети как нещо го дърпа, така че си пусна радиото, за да се разсее.

През нощта пътищата бяха почистени, но във въздуха се мержелееше познатата лека мъгла от студа: не толкова плътна, че да пречи на видимостта, но достатъчна, за да придаде нереален оттенък на нещата. Паркър имаше чувството, че светът на сенките, който сякаш се бе проявил вечерта с Рос, бавно настъпваше и поглъщаше всичко, до което се докосне, размивайки очертанията на този свят. Той спря радиото и продължи да шофира в тишина, като че ли така можеше по-добре да се настрои към каданса на трансформацията.

На около час от Бърлингтън Рос позвъни на мобилния му телефон. Искаше да разбере как напредва работата. Паркър отвърна, че е на път към Провидънс, което, изглежда, не впечатли агента, който би се зарадвал повече да чуе, че той не само вече е там, но и е прекарал известно време в града.

— Какво прави досега? — попита той.

— Моите уважения, но не е твоя работа.

— „Моите уважения“ е от онези изрази, които обикновено значат обратното.

— Честна дума, не знаех.

Рос предпочете да не захапва стръвта.

— Наех те да свършиш определена работа.

— Което и правя, освен че живея.

— Тогава, моите уважения, но балансът ти между работата и живота може би е нарушен.

Паркър се опита да му разясни разликата между самостоятелните индивиди и онези, финансирани от бюджета, но Рос прекъсна разговора. Почуди се дали не е трябвало да го осведоми, че Ейнджъл и Луис също ще бъдат в Провидънс на негови разноски. По-добре, че не го направи, реши той след кратък размисъл. Това само би притеснило Рос, което беше крайно нежелателно. Бездруго изглеждаше достатъчно притеснен. За човек, чийто живот изглеждаше доста тъжен и безличен, Еклънд успяваше доста да разтревожи специален агент Рос.

Паркър започна да се оглежда за указателни табели. Не познаваше добре пътя. Беше ходил в Провидънс няколко пъти, веднъж с Рейчъл малко преди да се роди Сам. Споменът му беше за град, стаил в себе си ехото от някогашна красота и минало, което бе приело формата на стари църкви и сгради, пръснати сред анонимни жилищни блокове и огромен търговски център, поне докато човек не прекоси реката и не се озове в района на университета „Браун“. Освен това смътно си спомняше, че косата ти може да побелее и окапе, докато чакаш зеленото за пешеходци, така че жителите на Провидънс бяха родени нарушители, що се отнася до пресичането на улиците.

Паркър шофираше и се чудеше какво ли крие Рос за Еклънд и защо.