Джон Конъли
Игра на духове (72)

72.

Филип и Ластрейд се срещнаха със Стиви в Нюбърипорт. Наложи се да пропътуват почти два часа от Провидънс, но това не ги притесняваше, а и беше по-разумно да не се срещат в Бостън. През февруари в Нюбърипорт беше спокойно и вероятността да бъдат забелязани от някоя от засегнатите страни беше почти нулева.

Стиви ги чакаше в „Анджи“ на улица „Плезънт“. С черно-белите си плочки и чистите меламинови плотове заведението смътно напомняше на Филип на закусвалните от неговото детство, когато още гледаше Майка с възхитени очи. Тази сутрин се бе постарал да я избегне, за да не го заразпитва за плановете му за деня.

Помисли си, че Стиви е заприличал още повече на италиански гущер и от предишния път: кожено яке, провиснали дънки и дебел кариран пуловер. Освен това изглеждаше много по-спокоен, с което, макар и нелогично, предизвика още по-голямо доверие у Филип. Взеха си кафе и яйца и Стиви обясни, че много уважава чичо си Бернардо, но понякога той е прекалено предпазлив, а вече е време за нов начин на мислене, ако искат да съхранят нещо повече от няколко хлебарници в Норт Енд от славното наследство на един славен гангстер.

Откровено казано, Филип не даваше пет пари за тези приказки за наследство и традиции, защото в крайна сметка ставаше дума за схватка за територия между италианци, латиноамериканци, африканци и руснаци и който друг има интерес от това. Важното за него бе, че целите на Стиви не бяха безкрайно различни от неговите, а на алчността винаги можеше да се разчита. Ясно бе обаче, че старият чичо Бернардо, този покровителствен, сърбащ шибаняк, не обичаше някой да ходи зад гърба му и да сключва сделки, след като той вече е издал указ. Всичко трябваше да си остане между тях тримата. Освен това Стиви не разполагаше със същите финансови ресурси като чичо си, така че щеше да участва на по-ниско ниво, но Филип беше достатъчно далновиден, за да знае, че приходите от първата сделка ще се влеят във втората. Самият той чертаеше дългосрочни планове, а същото като че ли важеше и за Стиви. Пък и подобно на Майка чичо Бернардо нямаше да живее вечно.

Стиви плати сметката в знак на добра воля и ги съпроводи до колата си — червено-черен „Додж Чалънджър“, който не би могъл да предизвика по-голямо внимание у полицията, ако ще да плюеше крек вместо изгорели газове. Филип обаче реши, че ще му прости тази ексцентрична волност, когато Стиви извади дебела пачка, увита в найлон: сто хиляди долара, включително дела на Антъни, който също не виждаше причина да подминат шанса само защото чичо им не можеше да различи добрите мюсюлмани, продаващи наркотици, от лошите, разбиващи самолети в сградите. Филип, който се интересуваше от неща извън Нова Англия, не намери смисъл да му обяснява, че те са едни и същи, защото италианецът нямаше да стане по-щастлив от това, а само щеше да се обърка.

— Колко време? — попита Стиви, след като парите бяха прибрани на сигурно място в последната кола, взета под наем от Ластрейд.

— Стоката идва с кораб — отвърна Филип. — Три седмици, плюс-минус.

— Три седмици е добре.

Двама си стиснаха ръцете. Сделката беше сключена. Филип намери за излишно да пояснява, че е казал „три седмици“ просто така. Сигурен бе, че хероинът вече е в страната, което означаваше, че могат да го доставят не за седмици, а за дни. Искаше да го накара да чака поне седмица. Стиви щеше да бъде доволен, когато стоката дойде по-рано, отколкото е очаквал, но не биваше да остава с впечатлението, че бизнесът е твърде лесен за партньорите му. Филип не се тревожеше, че Стиви може да открие кой е доставчикът с надеждата да сключи още по-добра сделка зад гърба му. Тези хора не мелеха брашно нито с италианци, нито с латиноси, нито с когото и да било. Работеха само със своите, а Филип беше един от тях. Беше го доказал с кръв. Така работеха тези хора.

Не, не тези хора.

Неговите хора.