Джон Конъли
Игра на духове (61)

61.

Сам лежеше в леглото, дръпнала одеялото до брадичката си. Беше казала на майка си, че не се чувства добре, а Рейчъл бързаше твърде много за срещата, на която щеше да се разглежда бюджетът й, за да задълбава. Родителите й я увериха, че ще я наглеждат, но когато я поканиха да отиде на гости в тяхната къща и да си полегне на дивана, Сам отказа. Затова сега дядо й седеше в дневната на конюшнята, четеше вестник и слушаше радио.

Сам не излъга, като каза, че й е лошо. Коремът я болеше, откакто бе намерила писмото от адвоката. И преди това бе имала чувството, че майка й е намислила нещо, но никой не казваше нищо на глас и Сам го отдаваше на работата и постоянните тревоги, и страхове след случилото се миналата година. Откакто лошият човек отвлече Сам от градината до дома им, майка й не искаше да я изпуска от поглед. Не й позволяваше дори да играе навън, освен ако не стои съвсем близо до къщата, където някой от тримата възрастни можеше да я наглежда. Каквото и да говореше Сам, не можеше да я накара да облекчи режима. А никой нямаше да я отвлече отново…

Никой не разбираше защо Сам не е травмирана от похищението. Не сънуваше кошмари нощем. Не се вкопчваше в майка си, баба си или дядо си, не отказваше да излиза сама, не се държеше странно в училище. Изглеждаше почти недокосната от преживяното.

Сам можеше да им обясни. Тя знаеше, че този мъж ще дойде. Чакаше го — и него, и онова, което той носеше в себе си — и беше готова. Малко се уплаши, когато я натика в багажника на колата си, и после, докато я носеше към стаята си в мотела, защото не изглеждаше да отслабва, но когато от него започна да шурти кръв, тя разбра, че е спасена. Всъщност имаше някои страшни сънища през първите дни и седмици след това — сънища, в които той оставаше достатъчно силен и я нараняваше, но след време отминаха.

Другата причина беше счупеният прозорец. Не биваше да си позволява да се ядоса така. Това вече щеше да й бъде по-трудно да обясни. Можеше да каже на всички, че го е счупила с играчка или с ръба на някоя голяма книга с твърди корици, но трябваше да посочи причина. Каквото и да измислеше, беше сигурна в две неща: първо, щеше да си навлече неприятности, и второ, много скоро щеше да се върне в кабинета на мис Фъргюсън, да седи на големия фотьойл и да я разпитват за чувствата й.

Не искаше да го прави, но не можеше да се сети за друг изход. Тя отметна завивките, приближи се до прозореца и дръпна завесите настрани. Между дърветата в края на задния двор прелитаха птички. Баба й редовно пълнеше със семена и ядки хранилките, които висяха от голите клони. Сам зачака. Един гълъб долетя да похапне. Беше едър и закръглен; въобще нямаше вид на гладуващ. Захвана се с нокти за по-голямата хранилка и започна да кълве фъстъците.

Сам се съсредоточи върху гълъба, перата и топлината му. Птицата спря да кълве. Размаха криле и се вдигна във въздуха. Описа кръг, набирайки скорост.

— Извинявай — прошепна Сам.

Гълъбът полетя право към прозореца.

Дядо й стоеше до нея и оглеждаше щетите. Птицата не беше строшила нито едно цяло стъкло, но всичките бяха напукани, а мястото на удара беше белязано от кърваво петно. Гълъбът лежеше мъртъв на пода с прекършен врат. Сам го виждаше през стъклените отломки, въпреки че дядо й каза да стои назад, за да не се пореже. Поне не беше страдал. Сам се беше погрижила за това.

— Случва се — каза дядо й. — Объркват се или взимат отражението си за друга птица.

— Може ли да го погребем? — попита Сам.

Поне това можеха да направят. Не искаше да го изхвърлят в боклука.

— Разбира се, ако така ще ти бъде по-малко мъчно.

Дядо й оглеждаше цветните стъкла, без да ги докосва.

Сам притаи дъх.

— Адски странно — отбеляза той. — На всеки квадрат има отделна пукнатина. Може би е свързано със сглобката.

Той хвана Сам за ръката.

— Ще отидем вкъщи и ще се обадя на стъклар. Ще се наложи да поставим обикновено стъкло, докато пак поръчаме от специалното.

— Няма нужда — каза Сам.

Чувстваше се виновна. Не беше помислила колко ще струва да сменят цял прозорец.

— Разбира се, че има. Това е Прозорецът на Сам.

Двамата заедно тръгнаха към къщата. Сам не беше закусвала и баба й, и дядо й се тревожеха още повече за нея. Тя не искаше да повикат лекар, затова хапна едно рохко яйце с препечена филийка. Докато дояждаше хляба, заплака. Не искаше и се опита да го скрие, но сълзите рукнаха твърде бързо и я погълнаха като порой.

Баба й изтича при нея от мивката и я прегърна.

— Какво има, миличка? Какво стана?

На вратата на кухнята се появи дядо й.

— Заради мъртвата птичка е — успокои я той, — а и бездруго беше унила.

— Не — каза Сам, — не, не.

— Шшшт…

— Искам татко — изхлипа тя сподавено. — Искам татко и вие не можете да ми попречите да го виждам. Искам татко — повтори тя по-силно и ясно. — Искам татко, искам татко, искам татко, искам татко…

Сам вече пищеше и цялата болка, която си бе внушила, че не изпитва, всичкият страх и загуба най-сетне бликнаха навън. Това дете беше много неща и щеше да бъде още много, но преди всичко беше едно малко момиченце, чиято майка искаше да го отдели от баща му.

А това не можеше да се случи. Тя нямаше да го допусне.

— Искам татко!