Джон Конъли
Игра на духове (47)

47.

Ейнджъл и Луис пристигнаха малко преди обед, като първият носеше кутията си с инструменти.

— Имаше бръмбар в лексуса — потвърди той, — макар да се обзалагам, че Филип е съжалил, задето го е сложил там.

— Защо?

— Защото ей този Чарли Прайд^[1] ми надува главата с тъпни чак до гаража. Примирих се само защото сметнах, че на Филип ще му дойде още по-нанагорно да я слуша. Вече съм почти оглушал.

— Какъв беше диапазонът на бръмбара?

Паркър попита, защото при по-малък обсег на подслушвателното устройство Филип би пратил някой да ги следи. В такъв случай опашката можеше още да е наблизо, а идеята човек на Филип и Майка да се навърта по-близо до Портланд, отколкото до Провидънс, никак не му харесваше.

— Общо взето, неограничен — отвърна Ейнджъл. — Беше свързан към електрическата система, така че да не се тревожат за батерията, и трябваше да се задейства при запалване на колата. Сигналът се предава по 3G мрежа, така че Филип е можел да слуша от леглото на майка си.

Паркър нямаше желание да си представя точно тази гледка, така че се постара бързо да я изтрие от съзнанието си. Междувременно Ейнджъл се зае с мустанга. Вече знаеше какво точно търси и не му отне много време да намери втория предавател. Беше малка черна кутийка със сив микрофон.

— Какво да правя с това? — попита Ейнджъл, след като излязоха от колата.

— С твоя какво направи?

— Оставих го, където си беше, докато не говорим с теб. Не обсъждаме важни въпроси на път. Никога не знаеш кой може да слуша.

Паркър съобрази, че Филип бързо ще разбере, че са намерили и изхвърлили проследяващите устройства, но може да е предположил, че не са се сетили и за подслушвателни. Ако отстраняха и тях, Филип можеше просто да пробва отново, а на Паркър никак не му се щеше всяка сутрин да претърсва колата си за бръмбари. Наличието на пряк канал за информация — или по-скоро за дезинформация — можеше да се окаже полезно.

— Да ги оставим засега на място — каза той. — Влезте в къщата. Трябва да поговорим.

Паркър направи прясно кафе и намери кутия бисквити със смокинов пълнеж, чийто срок на годност не беше изтекъл много отдавна. Луис, който имаше нюх за тези неща, им хвърли един поглед и отказа, но Ейнджъл нямаше нищо против. Той посегна към кутията, но Паркър я дръпна.

— Записа ли си час за изследвания?

Раменете на Ейнджъл увиснаха.

— Да, записах.

— За кога?

— За другата седмица. Става ли, мамо?

— Добре. Може да си вземеш бисквитка.

— Божичко — измърмори Ейнджъл и продължи да яде и да се муси едновременно, докато Паркър им разказваше какво е научил от материалите на Еклънд до момента.

— Не е много — отбеляза Луис.

— Открил е някаква закономерност. Само не е успял да намери причината или тази част е на лаптопа му. Изглежда обаче е бил сигурен, че всичко по някакъв начин е свързано с Братята.

Луис изглеждаше скептичен.

— Е, какво — показал е снимки от деветнайсети век на хора, които мислят, че са видели духове, и те са казали: „Да, същите са“. Не мисля, че това може да мине за сериозно разследване.

— Не е точно така — възрази Паркър. — Всички, които са твърдели, че са имали видение, вече са били мъртви. Разчитал е на спомените на близките и приятелите им.

— Още по-зле.

— Може всички те да са имали връзка помежду си или да са разменяли информация по интернет — предположи Паркър.

— Да, хрумна ми и това, но Еклънд не е мислел така. Някои от хората, с които е говорил, са били толкова стари, че компютрите са им се стрували магия.

— Значи случайни индивиди, всички от които след това са загинали от насилствена смърт, са твърдели, че са видели сходни призраци, разпознати от Еклънд като членове на голям род, избит по време на обсада през деветнайсети век. Правилно ли съм разбрал? — попита Ейнджъл.

— Колкото и мен.

— Добре тогава, значи решението е да открием потомците и да ги питаме какво, по дяволите, става според тях.

— Еклънд те е изпреварил. Само че не ги е намерил. Ако ги има, добре са се скрили. Пък и това не е от онези семейни истории, с които хората биха се хвалили.

— И няма никаква друга връзка между жертвите? — попита Луис.

— Не и преди брата на Каспар Уеб и неговото семейство.

— Може да е съвпадение.

— Така е, но това е първата допирна точка, която откривам между случаите, и тя съответства на нещо, което намирам в записките на Еклънд: Братята при всяка възможност издирвали семействата на жертвите си, защото знаели, че ще бъдат уязвими.

— Умно — рече Луис. — Не възвишено, но умно.

— Затова ми се струва подходяща отправна точка. В началото на разследването си за Маккинън Еклънд е разговарял с човек на име Тоби Тейър, собственик на фирма за търговия с преоценени мебели. Освен това според бележките на Еклънд е медиум.

Ейнджъл спря насред залъка от втората си бисквита.

— Търговец на мебели? Майтапиш се. Медиумите не са ли едни дребнички старици?

— Добра идея — обади се Луис. — Може да дава под наем масички за сеанси.

— Много смешно — отвърна Паркър. — Може да му го предложиш, когато се срещнете.

— Не искам да се срещаме.

— Сам ли да го направя?

— Ти реши да вземеш мангизите от Рос.

— А не мислиш ли, че с тях и на вас ще ви стане по-широко около врата? Все едно, трябва да помислим също за Филип и Майка. Майка особено ми прави впечатление на човек, мислещ за целите си.

— А Филип?

— Той мисли предимно за себе си. А може и да има проблеми с баща си.

— Доколкото знам — каза Луис, — Уеб никога не е признавал никакви деца.

— Ти щеше ли, ако Филип беше твое дете?

— Вероятно не. Но и не съм сигурен, че въобще бих се приближил толкова до Майка, че да свършим тази работа.

— Може да е била по-хубава като млада.

— Може. Но това не е сигурно.

Паркър мислеше за Филип.

— Ето какво бих предположил аз. Уеб има връзка с Майка, която на даден етап става сексуална, макар да не е ясно за колко време. Във всеки случай достатъчно дълго, за да се появи Филип. Уеб обаче не признава момчето, въпреки че се грижи за издръжката и на двамата. Майка междувременно прераства в нещо повече от любовница или пък спира изобщо да бъде любовница и се превръща в част от организацията. Постепенно става незаменима за Уеб и той й поверява работата след смъртта си. Тя вероятно се радва за това, защото не иска да бъде Ма Баркър^[2]. Заделила е нещичко за старини, а и Уеб й е оставил още в завещанието си, та да може да се грижи за себе си и за сина си. Само че Филип не иска бизнесът на баща му да бъде ликвидиран. Предпочита да вземе юздите, ако ще и само за да се изпикае на гроба на стареца си. Предлага го на Майка, но тя не захапва — или защото е умна, или защото се страхува, въпреки че двете вървят ръка за ръка. Би било умно от нейна страна да се страхува. Много хора, някои от които съвсем близо, например в Бостън, биха я сметнали за лесна мишена. Колкото по-скоро се отърве от интересите на Уеб и парите потекат в други джобове, толкова по-вероятно е да оцелее достатъчно дълго, за да си купи къща в Маями или Тъсън, а не да свърши, захвърлена в залива Нарагансет като храна за раците.

— Синът й обаче не е толкова умен — вметна Ейнджъл.

— Мисля, вече установихме, че синът й е луд, а луд и умен са винаги несъвместими.

— Дали Майка знае?

— Че е амбициозен ли? О, да. Че е луд? Това е съвсем друго нещо. Може би подозира, но не познавам майка, която би признала, че детето й го пере сачмата. Не и доброволно.

— Тя обаче е подписала непредвидения полет на Винсънт Гарон — отбеляза Луис.

— Може би Гарон е искал същото като сина й, само че по-очевидно.

— А Майка пази гърба си.

— И този на сина си.

— От трън, та на глог — рече Луис. — Гарон го няма, но синът й е там и може би разглежда липсата на Гарон като вакуум във властта. Ако се намеси, Майка може би няма да иска да хвърли и него отвисоко.

— А дали той изпитва същите скрупули спрямо нея? — попита Паркър.

— Мисля, че Филип може цял ден да хвърля малки кученца от „Емпайър Стейт Билдинг“ и да спре чак когато ръката му се измори.

— Не е същото като да убиеш майка си. За това трябва да си доста хладнокръвен.

— Не бих се обзалагал, преди да видим анализ на неговата ДНК от херпетолог.

— Но ако Филип мрази баща си и не се свени да убие майка си, защо ще си прави труда да ни подслушва? — попита Ейнджъл.

— Защото Майка му е наредила? — предположи Паркър.

— Възможно е, но това не значи, че е бил длъжен да го направи.

— Да приемем, че подслушвателите и проследяващите устройства са били негова идея — каза Паркър, защото тази възможност му се стори интересна. — Защо му е да разбира кой е убил леля му и братовчед му или е предизвикал изчезването на чичо му?

— Защото ако има лична връзка с Уеб, може той да е следващият — отвърна Луис.

— Само че фактът, че Филип е син на Уеб, не е широко известен, защото Уеб е бил толкова дискретен, че само шепа хора знаят даже как е изглеждал. Искам да кажа, че ние за първи път чухме за това от Филип, после видяхме портрета и навързахме нещата. Така че, ако има нещо лично, не той е следващият по ред. А Майка.

— Значи Филип, като добър син, иска да се погрижи нищо лошо да не сполети мама — рече Луис.

— Или напротив.

— Семейство — каза прочувствено Ейнджъл. — Не можеш да живееш с него, не можеш и да го ликвидираш без усложнения.

— Значи ще избягваме Филип, ще държим Майка на безопасно разстояние и ще се срещнем с Тейър — медиумът с мебелите? — попита Луис.

— Медиумът с преоценените мебели — уточни Ейнджъл.

— Такъв е планът, ако нямате по-добри предложения.

— Ами Рос? — напомни Ейнджъл. — Какво ще му кажеш?

— Всичко. Той плаща.

— Дори за Майка и Филип?

— Най-вече за Майка и Филип.

— Ще им стовариш неприятности — предупреди Луис.

— Какво, жал ли ти е?

— Само защото няма да гледам.

— Може да ни прати снимки.

— Да се надяваме.