Джон Конъли
Игра на духове (65)

65.

Рейчъл седна на ръба на леглото. Единственото, което се виждаше от дъщеря й, беше тилът й. Сам беше заровила лице във възглавницата, както правеше, когато се нацупеше на шега или искаше да скрие смеха си, но случаят въобще не беше такъв.

Рейчъл беше на ръба на силите си. От похищението насам постоянно се чувстваше уморена, а с всеки изминал ден изтощението ставаше все по-дълбоко и пропиваше като влага в костите й. Беше говорила за това с терапевта си и той й беше предложил някакви лекарства, които тя отказа. Бездруго й се струваше, че наблюдава живота си отстрани, откъсната от родителите си, от дъщеря си и дори от собственото си предишно аз. Антидепресантите нямаше да я сближат с тях и нямаше да решат по-дълбоките проблеми, а именно яростта й към Чарли Паркър и това, което той бе причинил на нейния свят със събитията от миналата година. Та дъщеря й едва не беше загинала! Мъжът, който я беше отвлякъл, може би е бил на косъм да я убие, когато…

Когато какво? Това беше въпросът. Формално погледнато, той беше претърпял серия от масивни кръвоизливи, възникнали едновременно, но независимо един от друг, като че ли множество невидими експлозиви се бяха взривили в един и същ момент в тялото му, пръскайки кръвоносните съдове в ръцете, краката, гърдите, лицето, а накрая и в мозъка му. Нямаше обяснение; най-доброто предположение, което някой можеше да даде, беше някаква форма на системен колапс, но Рейчъл разбираше достатъчно от медицинска терминология, за да знае, че това е равнозначно на свиване на рамене — поредното голямо неизвестно в уравнението.

Не че имаше голямо значение за нея. Съжаляваше единствено, че мъжът, който беше отвлякъл Сам, като че ли не чувстваше никаква болка и вероятно щеше да вегетира, докато не умреше. Важното бе, че бившият й любовник, Чарли Паркър, беше предизвикал този кошмар с участието си в нещо като паравоенна акция срещу общността на този човек, макар и въпросната общност да заслужаваше напълно сполетялата я участ, че и повече. При това го беше направил броени месеци след като дъщеря им бе станала свидетел на престрелка, при която една полицайка беше тежко ранена, а виновникът за това умря миг преди да насочи същото оръжие срещу баща й. Действията му вече два пъти бяха изложили дъщеря им на риск. Нямаше да допусне да има трети път.

Но как да обясни правните последствия от това решение на детето си? А и как то бе разбрало за тях, за да изпадне в тази истерия? Рейчъл не смяташе, че Сам може да е дочула някой телефонен разговор, но не можеше да бъде сигурна. Дъщеря им беше твърде умна за годините си, а когато поискаше, можеше да бъде невероятно тиха и спокойна. Рейчъл не познаваше друго дете, което може да изчезне в малка стая, но въпреки всичко Сам беше едно малко момиченце, което не можеше само да се пази. Колкото и трудно да беше, тя трябваше да разбере, че майка й само се опитва да направи най-доброто за нея. Ако нещо се случеше със Сам, Рейчъл нямаше да го преживее.

— Ще ми проговориш ли? — попита тя, но не получи отговор. — Ако не искаш да поговорим, как да разбера какво е станало?

Тя едва не каза „какво съм сгрешила“, но в последния момент се спря. Нямаше да рискува.

Най-после се чу глас, приглушен от възглавницата.

— Защо ми пречиш да се виждам с татко?

Значи това беше. Господи.

— Защо го казваш?

— Защото е вярно.

— Не, не е.

— Видях писмото в кабинета ти.

Рейчъл се въздържа да попита какво е правила там и защо е ровила в нещата й. Щяха да се върнат на този въпрос по-късно. Освен това, въпреки всичките си странности, Сам имаше силно развит усет към границите — както към своите, така и към тези на другите хора. Вероятно се беше натъкнала на писмото случайно, докато е търсела нещо съвсем невинно. Но доколко беше разбрала правните термини? Както изглеждаше, достатъчно.

— Разбра ли всичко, което пише в писмото?

— Не. Обаче разбрах много неща, а някои от думите проверих в интернет.

Въпреки тежестта на ситуацията Рейчъл едва не се засмя. Господи, какво дете! Тя посегна да погали Сам по главата и в този момент една необичайна подробност си проправи път в паметта й.

Птицата.

Когато полицаите пристигнали в стаята в мотела, намерили там похитителя на Сам, проснат на пода в банята, а в мивката — изгорени останки от птица. Сам каза, че мъжът го е направил, и следователите приписаха някакъв ритуален елемент на действието, особено след като научиха повече за общността му. По-късно обаче, когато Рейчъл взе Сам от болницата, намери в джоба на якето й кутийка кибрит и няколко малки кафяви перца.

„Не е важно — каза си Рейчъл, — няма значение.“

„О, напротив, има“, възрази друг глас, почти като нейния.

— Иска ми се да можеш да се виждаш с баща си — каза тя, — но трябва да вземем предпазни мерки. Има хора, чиято цел е да го наранят, и ако им се удаде възможност, ще се опитат да го направят чрез теб. Това искаше онзи мъж, който те отвлече. Ти пак ще се срещаш с татко. Той може да идва тук и да се виждате у дома, както някога, а ние можем да му ходим на гости в Портланд. Просто няма да може да се виждате и да прекарвате повече време заедно, както преди. Няма как, не и след това, което едва не се случи. Знаеш го, Сам. И баща ти го знае.

— Искаш да кажеш, че татко няма нищо против?

Сам не можа да се сдържи и вдигна поглед към майка си. Очите й бяха зачервени от плач, а лицето й изглеждаше безутешно.

Рейчъл можеше да каже просто „да“, но се беше заклела никога да не лъже дъщеря си.

— Още не съм говорила с него за това, но той ще се съгласи. Ще направи, каквото е нужно, за да те предпази.

— Защо тогава ти е адвокат?

Рейчъл се чувстваше като на боксов мач. Въобще не можеше да отгатне откъде ще дойде следващият удар.

— Защото трябва да бъде официално. Така се правят тези неща.

— Татко няма да позволи.

— Сам…

— Няма! Не искам да живея вече с теб! Мразя те. Искам да живея с него. Искам да бъда с татко!

От тия думи стената, която Рейчъл беше издигнала около тъгата и мъката си, за да продължи да живее, се проби. Звукът, който чу себе си да издава, приличаше на вик на ранено животно с премазана в капан лапа. Опита се да стане, но краката й не помръдваха. Коремът й се повдигна, усети вкуса на старо кафе. Искаше й се да изкрещи, но гърлото й бе стиснато. Нещо малко и крехко в нея се счупи и тя знаеше, че вече не може да бъде поправено.

Сам видя как майка й побледня и се олюля, като че ли ще припадне. От очите й се стичаха сълзи, но лицето й беше каменно, а устните леко разтворени от шока. Изглеждаше като плачеща кукла. Сам знаеше, че тя го направи с няколкото думи, които излязоха от устата й, преди да осъзнае какво казва. Искаше й се да си ги вземе обратно, да ги глътне като горчиво лекарство, да върне времето назад. Беше се опитала да нарани майка си, но след като успя, нямаше друго на света, което да иска повече от това, да заличи раната, да отмени думите си.

— Съжалявам, мамо. Не исках да кажа това. Не плачи. Моля те, не плачи.

Тя се завъртя в леглото и обви ръце около майка си, шепнейки името й и повтаряйки „съжалявам“, но ръцете на Рейчъл останаха отпуснати до тялото, а в каквото и да бяха втренчени очите й, то не беше в тази стая при тях. Сам чу отварянето на вратата и баба й влезе в стаята точно когато започна да изпуска майка си. Опита се да я задържи, но Рейчъл беше твърде тежка. Тя се изплъзна от обятията на дъщеря си и се свлече на пода.