Джон Конъли
Игра на духове (27)

27.

Три от стените на мазето бяха покрити целите с рафтове, огънати под тежестта на книгите, наредени по тях: твърди корици, меки корици, папки, разпечатани и ръчно изписани свитъци, подвързани с панделки, връвчици и ластици. Помещението беше сухо и добре изолирано и лъхаше на плътната специфична миризма на стара библиотека. По средата, върху червено килимче с ресни, имаше метално бюро, а до него беше подпъхнат черен офис стол. Бюрото беше отрупано с бумаги и снимки. Настолната лампа осигуряваше допълнително осветление, а към рамката й беше прикрепена подвижна лупа, която можеше да се премести, където е необходимо.

Полиците с книги бяха посветени почти изцяло на паранормалното. Имаше работи на австрийския изследовател на паранормалното Ханс Холцер и неговия предшественик Чарлс Форт — американският учен, дал на света термина „фортиански“, описващ феномени, които попадат извън картината на реалността, обрисувана от науката и здравия разум. Еклънд колекционираше и книги от видни скептици, като Дейвид Маркс и Джо Никъл, но основната част от сбирката му натежаваше в полза на вярващите.

Голямата стена, гледаща към бюрото и стълбището, нямаше лавици. На нея висеше карта на Съединените щати, по която бяха забодени множество кабарчета. От всяко кабарче стърчеше конец, водещ извън картата към множество бележки, изрезки от вестници, снимки и дори нарисувани на ръка илюстрации, налепени върху бялата стена. На всяка купчинка имаше подробности за убийства и мистерии от деветнайсети век насам: индивидуални покушения, масови кланета, отвличания, необяснени изчезвания. Най-старото събитие датираше от времето на първите заселници, а най-новото беше отпреди година и беше свързано с изчезването на Майкъл Маккинън — семеен мъж от Милууд, Ню Хемпшир. Между тези два случая като грозни мъниста на верига се редяха поне петдесет други. Някои се отличаваха със страданието, нанесено на жертвите — изгаряне, бавни изтезания, одиране, обезобразяване, трошене на кости, други бяха извършени с бруталната ефективност на човек, който избавя наранено животно от мъките му. Повечето обаче бяха свързани с хора, които един ден просто бяха изчезнали вдън земя.

На снимките, илюстриращи разказите, се виждаха стари къщи или равни полета, реки и обширни гори. Някои от пейзажите бяха отбелязани с червени точки, които сякаш казваха: „Ето: това е било мястото“, а други бяха свързани с още конци към стари снимки на градове, семейства и отделни личности. Вниманието на Паркър бе привлечено от снимка на красива млада жена с тъмна коса, застанала до мъж в моряшка униформа, която бе свързана със синьо кабарче и конец в същия цвят със снимка на езеро, заобиколено от мъртви, изпочупени дървета, напомнящи на паднали кръстове и разрушени паметници в изоставено, неподдържано гробище.

Над черно-белите им глави на парче картон с дебели главни букви бяха изписани имената им: РИЧАРД ФИЛЪР и ХАЙДИ УОЛКИ. Починали през декември 1945 г., малко след уволняването на Филър от военноморските сили на САЩ. Той бил на двайсет и четири, тя — на двайсет и две. Телата им били открити вързани до две дървета в гора близо до Бърдет, окръг Мисисипи в Арканзас, от група студенти и учени, изследващи малка група сини и бели чапли, които отскоро гнездели в района. И двамата били голи, въпреки че по думите на един от открилите ги — учен от Университета на Арканзас, цитиран от „Блайтвил Къриър Нюз“, „по тях имаше толкова много черна кръв, че трудно можеше да се каже“.

Ако някой е бил обвинен за престъплението, Еклънд не го споменаваше; един бърз поглед към рафтовете обаче откриваше дебела папка, посветена на случая. Същото важеше и за останалите: детайлите върху стената и кабарчетата на картата като че ли служеха за подсещане, а основните материали за зверствата бяха складирани по лавиците на другите стени.

„Семейство Хюйгенс: убити през април 1962 г. в Гринел, Айова. Вързани с верига и изгорени живи.“ Папката беше два пръста дебела.

„Алиша Мъни: отвлечена от дома си във Фармвил, Айова, през юни 1969 г. Останките й са намерени в околностите на Емпория, Вирджиния, през ноември 1969 г., като всички големи и малки кости в ръцете и краката са били натрошени.“ Папката беше по-малка, но съдържаше копие от ръкописно писмо от майка й до някакъв детектив от шерифската служба на окръг Принц Едуард, в което отричаше, че дъщеря й е била проститутка.

„Робърт Дамиани: убит през февруари 1975 г. в Крос Сити, Флорида. Причина за смъртта: удушаване.“ За него имаше едва няколко страници и копие от вътрешен доклад на ФБР, в който се споменаваше, че може да е бил убит заради връзките на по-големия си брат Джефри с нюйоркската престъпна фамилия Коломбо.

Сами по себе си обаче зверствата не бяха най-странната част от работата на Еклънд. Към фактическата документация за всеки случай — статии, съдебномедицински заключения, доклади от местопрестъплението — беше прикачена отделна папка с разкази от ясновидци, телепати и медиуми; писма — копия и оригинали — от обикновени хора, споделящи необикновени преживявания, за които нямаха рационално обяснение, преснимани материали от книги и списания и дори грижливо запазени публикации, пред които „Нешънъл Инкуайърър“^[1] приличаше на „Ню Йорк Таймс“. Паркър прегледа три папки, но дори беглият поглед показа сходства между случаите. В две от папките имаше илюстрации, на които ясно се виждаше един и същ старец, нарисуван от две различни ръце: дрехите, косата, очите, леко приплеснатият профил — всичко съвпадаше.

— Този Еклънд да не е любител — парапсихолог? — попита Ейнджъл.

— Доста сериозен при това, както изглежда.

— Исусе Христе, този човек сигурно е живеел за Хелоуин.

— Живеел е за това — отвърна Паркър и посочи стените наоколо. В мазето бяха събрани резултатите на дългогодишен труд. — Колко време имаме още?

— Мога да намеря контакт за заглушителя. Имаш колкото искаш.

Паркър нямаше никакво желание да прекарва тук повече време, отколкото се налагаше. Макар да не се съмняваше в думата на Ейнджъл, не беше разумно да се застояват в чужд имот. Освен това искаше време и пространство да анализира събраните материали, за да разбере какво точно е привлякло Еклънд към тези случаи и какво го е накарало да се впусне по линията на паранормалното. Възможно беше, разбира се, изчезването на детектива да няма нищо общо със съдържанието на мазето, но очевидната мания изглеждаше обещаваща отправна точка за издирването му.

— Видях няколко куфара в спалнята в предната част на къщата — каза той на Ейнджъл. — Донеси ги, за да съберем в тях папките.

Ейнджъл тръгна. Това, което вършеха, беше напълно незаконно, независимо дали Еклънд беше жив или не, но най-вече, ако го беше сполетяло нещо лошо. Паркър нямаше чувството, че къщата е била сцена на престъпление — нямаше следи от нападение или похищение — но всичко, което възнамеряваха да вземат, можеше да се окаже свързано с по-нататъшно разследване. От друга страна, той нямаше никакво намерение да позволи да бъдат прецакани от Рос. Ако се стигнеше дотам, щеше да използва името на агента, така че той да оправя кашите, забъркани от Паркър по време на издирването на Еклънд.

Той се приближи до бюрото. Не беше видял компютър в къщата, което подсказваше, че собственикът е или лудит, или, изхождайки от липсата на компютър и в офиса, използваше само лаптоп. Бюрото имаше няколко чекмеджета, но в тях нямаше нищо интересно, само химикалки и кламери. Паркър прегледа листовете и снимките отгоре. Повечето бяха свързани с изчезването на Майк Маккинън — най-новата загадка в колекцията му.

Под всички тях имаше синя папка, която веднага изпъкваше, защото всички останали бяха кафяви или зелени. Паркър я отвори и намери копие от договор про боно между Еклънд и клиент на име Оскар Сансъм от Натик, Масачузетс, подписан преди около година. Името звучеше познато на Паркър, но не можа да се сети откъде, докато не видя изрезката от вестник и снимката на жената под споразумението.

Клаудия Сансъм беше изчезнала три години по-рано, през януари, и дълго време властите подозираха, че Сансъм я е убил и се е отървал от тялото, въпреки че никой не успя да открие доказателство за това или поне достоверен мотив. Отначало близките на Клаудия бяха застанали зад съпруга й, убедени, че той не може да е виновен за смъртта на дъщеря им, но постепенно отношенията им се бяха пропукали, може би не без връзка със съмненията, посети от полицията. Въпреки петното на убийството Сансъм не бе напуснал щата дори когато би могъл лесно да го направи, а вместо това се бе включил активно в редица групи за подкрепа на семейства на изчезнали хора. Никога не бе поискал да обявят жена му за мъртва, никога не се бе опитал да се ожени повторно и доколкото бе известно, никога не бе завързал нова връзка. Само чакаше, без да обръща внимание на слуховете.

През януари останките на съпругата му бяха открити в плитък гроб недалеч от Линкълн, Ню Хемпшир, в западната част на Белите планини. Ловджийско куче подушило черепа, стърчащ от земята, и ДНК тестовете потвърдиха самоличността на Клаудия. Мистерията, обвила участта й, изглеждаше разплетена. Оставаше само да се изясни как беше умряла и да се потърси виновникът или виновниците за това. Броени часове след потвърждаването на резултатите от ДНК анализа Оскар Сансъм вече беше в участъка, подложен на разпит едновременно от представители на полицията в Натик и щатската полиция на Ню Хемпшир.

После обаче всичко се заплете. Клаудия Сансъм беше изчезнала на 36 години, а намереното тяло беше на жена по-скоро на 39. То със сигурност принадлежеше на Клаудия Сансъм — това поне беше безспорно, — но къде ли е била три години между изчезването и смъртта си? Първоначалният анализ на скелетните останки не показа следи от травми и фрактури, нито друга очевидна причина за смъртта. Съдебните антрополози продължаваха да изследват тялото й в опити да разберат какво се е случило.

Възникнаха множество теории. Може би Клаудия просто бе изоставила съпруга си и започнала нов живот, но бе свършила зле, защото който свършва добре, не се озовава мъртъв в плитък гроб в гората. Може да е била отвлечена, но кой би държал жертвата си жива цели три години?

Позволиха на Оскар Сансъм да види останките на жена си. Някои следователи продължаваха да го разглеждат като заподозрян, но повечето от запознатите с подробностите около случая го смятаха за невинен, въпреки че тригодишните слухове и подозрения бяха оставили незаличимо петно върху името му в очите на обществеността. След като погледа мълчаливо останките, той просто се прибра в дома си — същият дом, в който бе живял със съпругата си преди изчезването й и в който остана след това. Не направи изявление пред медиите. Залови се със собствените си дела. Ако скърбеше, правеше го мълчаливо и самотно. Сега ставаше ясно, че е наел Джейкъб Еклънд да издирва жена му, но без заплащане.

Когато Ейнджъл се върна с куфарите, той намери Паркър да седи на стола на детектива и да преглежда папката за Сансъм. Еклънд беше един от тримата частни детективи, които бяха помагали на Сансъм през годините, но и той не беше постигнал нищо повече от останалите. Беше разпитвал различни хора, включително от полицията, и подхванал няколко възможни линии на разследване, но всички водеха до задънени улици.

Защо тогава папката стоеше още на бюрото му? Разбира се, възможно бе да я е извадил след намирането на останките, може би с надеждата да открие нещо, което е пропуснал и което можеше да се окаже полезно за полицията, а после да е забравил да я прибере.

Въпреки всичко беше интересно.