Джон Конъли
Игра на духове (33)

33.

Сали беше в банята. Беше се затворила там, след като Кърк я намери в кухнята. Не беше продумала повече, дори когато той потропа на вратата и я попита как е. Накрая той просто седна на пода и се облегна на стената отвън, чудейки се какво ще правят сега. Всичко зависеше от това, как беше умрял Раут. Ако се беше споминал от естествена смърт, нямаше за какво да се тревожат и кончината му щеше само да породи известни неудобства. Но ако случилото се беше свързано с Еклънд, можеше да имат сериозни проблеми.

Той чу шума от течаща вода във ваната, а след него — плъзгането на човек, който влиза и сяда вътре. За известно време се възцари пълна тишина — без плискане и тихи звуци на удоволствие или релакс. В съзнанието си видя Сали с вертикални разрези на ръцете, легнала във ваната с кървава вода. Беше се случвало и с други в рода им, когато бремето им станеше непоносимо. Повечето жени обаче устояваха. Колкото и да е странно, през вековете имаше повече случаи на мъже, посегнали на живота си, отколкото на жени. От чувство на вина, предполагаше Кърк, или заради естеството на пакта, който бяха принудени да сключат. Което и обяснение да беше вярно, той не проумяваше защо избират смъртта. Все пак знаеха какво ги чака след нея.

Имаше, разбира се, и такива, които бяха на път да се отрекат, решили, че за всички ще бъде по-добре, ако се сложи край на пакта, но винаги ги надушваха навреме. Разговаряха с тях и им напомняха за дълга им. Понякога се налагаше период на ограничения и изолация. В най-крайните случаи ги отстраняваха, но те бяха рядкост. Последният такъв беше от юношеските години на Кърк, когато поставиха диагноза рак на леля Хати. Тя започна да размишлява на глас за покаянието, в което нямаше нищо лошо, докато си лежеше в леглото, но можеше да създаде проблеми, когато бъдеше настанена в хоспис, а това беше неизбежно. Щом стана ясно, че леля Хати представлява потенциална заплаха, повикаха Раут. Стана бързо и безболезнено. Можеше да се сметне дори за благословия в светлината на страданията, които Хати щеше да преживее, ако я бяха оставили на рака.

Кърк никога не бе убивал. Не знаеше дали е способен на това. Мислеше си, че ще може да го направи, ако ножът опре до кокала, но с удоволствие оставяше тази работа на другите. От друга страна, още беше сравнително млад и не възприемаше като реална перспективата за собствената си смърт. Въпреки това усещаше, че годините вече минават по-бързо. И неговият ден щеше да настъпи и тогава, като всички останали, искаше да бъде сигурен.

„Сали би могла да убие някого“, помисли си той. Беше видял какво стори тя с частния детектив, а то беше по-лошо от убийство. Не беше изпитала удоволствие или поне не видимо. Просто беше свършила работата като всяка друга неприятна задача, която изискваше вниманието й. Въпреки това способностите й го плашеха. Напомняха му на покойния Братовчед.

Този край на коридора бе осветен само една лампа. Крушката беше ярка — по-ярка, отколкото бе нужно за това пространство, — но на Кърк му харесваше така. Крушките в мазето и гаража също бяха много ярки и той ги държеше включени дори когато беше светло. Избягваше с всички сили тъмнината, защото те я обичаха. Дори да не ги виждаше, често можеше да ги подуши, а не ги искаше около себе си, особено когато Сали я нямаше. Светлината ги държеше на разстояние и това отлично устройваше Кърк. Сали знаеше какво прави, но не коментираше. При нея беше различно. Те бяха достатъчно благоразумни да не й се натрапват, когато са нежелани. Затова двамата можеха да изключат лампите, докато правят любов или си почиват. Кърк не беше сигурен, че в противен случай би могъл да се справи с мъжкия си дълг или да спи, без да сънува кошмари. В редките нощи, когато Сали не беше с него, той оставяше лампата в стаята да свети и само покриваше очите си.

Кърк виждаше издайническото потрепване на свещта под вратата на банята. Може би някой от тях беше вътре при Сали и гледаше голото й тяло. За Сали нямаше значение дали е мъж или жена. Твърдеше, че те вече нямат такива желания, но Кърк не беше сигурен, че е така. Изпитваха ярост и страх, защо тогава да не изпитват желание или дори завист? Кърк подозираше, че може би тъкмо завистта е емоцията, която ги движи, повече дори от страха. Нима беше възможно мъртвите да не завиждат на живите, особено тези мъртви? Те бяха пленници и трябваше да си останат такива, защото другият вариант беше…

Другият вариант не си струваше да се обмисля. Беше съвсем просто. Избор нямаше.

Рано или късно — о, дано да беше по-късно — двамата със Сали също щяха да заемат мястото си сред тях и целият проклет цикъл щеше да продължи поколения наред. Петното на греха щеше да нараства с годините, а заедно с него и наказанието, което щеше да връхлети върху всичките, ако допуснеха грешка.

От банята се чу шум. Звучеше така, сякаш Сали се движи във водата. Той чакаше тихо, надявайки се, че тя просто ще излезе, ще се подсуши и ще му разкаже какво става.

Това обаче не се случваше. Той я повика по име, поне да й напомни, че е още там, а после, също като поколения мъже от Братята преди него, зачака жената да го поведе.

Полегнала в изстиващата вода във ваната, Сали гледаше мъртвото момиче, което ходеше напред-назад по плочките в банята като животно, затворено в клетката на собствената си лудост.