Джон Конъли
Игра на духове (69)

69.

Паркър се събуди малко преди осем сутринта. Тревогата му за Сам скоро натежа като облак на хоризонта, но той направи всичко по силите си да не мисли за това. Чакаше го работа, а личните проблеми нямаше да му помогнат да я свърши по-добре.

Той посегна към телефона си. Винаги го оставяше включен, защото като всеки родител живееше в непрестанен страх, че може някой да се опита да се свърже заради проблем с детето му. Все още нямаше и знак от Мишел Сулиер. Набра я отново — вече знаеше номера наизуст, въпреки бутона за повторно избиране — и с изненада чу сигнал „свободно“. Изчака, но никой не вдигна и в крайна сметка отново се включи гласовата поща с познатото му съобщение.

Паркър си взе едно кафе, върна ключовете на рецепцията и се отправи към Саут Енд. На алеята пред дома на Сулиер беше паркиран прекрасен стар син фолксваген бръмбар, който, съдейки по вида и състоянието му, беше гордост и радост за собственика си. Паркър спря до бордюра, отвори портата и се приближи до къщата. Натисна звънеца и почака, но никой не отговори. Опита отново, като този път задържа звънеца натиснат достатъчно дълго, за да го сметнат за невъзпитан, но въпреки това Сулиер не се появи.

Паркър набра телефона й и чу двоен звън: в ухото си и някъде в къщата. После звънът в къщата спря, а в слушалката се чу познатият глас: „Здравейте, свързахте се с Мишел. Съжалявам, че не мога да отговоря, но…“

Той затвори и думите секнаха. Надникна през прозореца и видя малка стая, обзаведена с два фотьойла и множество лавици с книги. Вратите към съседната стая бяха затворени. Паркър заобиколи къщата отляво и стигна до малко задно дворче. Откъм кухненската врата се чу мяукане. Пред нея стоеше бял котарак и драскаше по пластмасовата котешка вратичка. Паркър се приближи, но котаракът не се уплаши. Само измяука отново и го погледна обнадеждено. Той почука силно на вратата и повика Сулиер по име. Завесите на единствения прозорец бяха спуснати и вътре не се виждаше нищо.

— Мога ли да ви помогна?

Това беше съседът. Беше едър и широкоплещест, с жълтеникав тен и дълги мустаци, с които приличаше на мексикански революционер. От отворената кухненска врата зад гърба му надничаха две малки деца.

— Търся Мишел Сулиер.

— Е, това е нейната къща, но хората обикновено чакат на предната врата.

Думата „почтени“ пред „хора“ остана неизказана, но Паркър все пак я чу. Той показа картата си на частен детектив, а съседът се представи като Сезар Валенцуела.

— Имах уговорка за среща с госпожица Сулиер вчера — обясни Паркър, — но така и не успях да се свържа с нея. Предполагам, че това е нейната кола.

— Да, нейната е.

— Чухте ли я да се прибира снощи?

— Не, работя до късно. Мисля, че колата си беше тук, когато се прибрах, но не мога да кажа със сигурност.

— По кое време беше това?

— След единайсет.

Валенцуела пристъпваше нервно от крак на крак и гледаше към къщата на Сулиер над рамото на Паркър.

— Мислите ли, че всичко е наред?

— Надявам се. Не искам да викам ченгетата само за да установят, че е била в банята или е заспала дълбоко, защото е взела приспивателно.

Децата продължаваха да надничат от отворената кухненска врата. Валенцуела им нареди на английски да влизат вътре, а после добави:

— Hace frio^[1].

Паркър почака.

— Имам ключ — каза Валенцуела. — Искала ми го е сигурно два пъти за пет години, когато се е заключила отвън.

— Донесете го, моля, и аз ще почакам да отворите. Ще я повикаме и ако отговори — чудесно. Ако ли не… е, да се надяваме, че ще отговори.

Валенцуела влезе вътре да потърси ключа. Междувременно Паркър набра Рос. Агентът отговори на второто позвъняване.

— Имаме проблем — каза на Рос и му разказа накратко за провалената уговорка и невъзможността да се свърже със Сулиер, докато ходеше напред-назад по двора. — В момента съм пред дома й. Телефонът й звъни вътре, но никой не отговаря. Съседът й отиде да вземе резервния ключ, но ако се окаже, че се е случило нещо, ще се наложи да повикаме полиция.

В другия край на линията настъпи тежко мълчание, което продължи малко по-дълго, отколкото Паркър би искал.

— Ако се наложи да повикаме полиция — настоя той, — те ще ме питат каква работа съм имал със Сулиер. Ще трябва да им кажа за Еклънд, което ще повдигне въпроса, кой ме е наел да го търся.

— Бих предпочел, пък и за теб може да се окаже полезно, да не споменаваш за изчезването на Еклънд — каза Рос накрая. — Същото важи за моето участие.

— Моите уважения, но твоите предпочитания могат да ме вкарат в затвора.

Валенцуела размаха някакъв ключодържател от кухненския прозорец и даде знак, че ще заобиколи през предната порта, защото задните дворове бяха разделени с ограда. Намръщи се, като видя Паркър да говори по телефона. Нямаше време.

— Дай им Еклънд, но само ако нямаш друг избор.

— А като ме питат кой ме е наел? Ако си забравил, тук нямам никаква защита.

Отношенията между частните детективи и техните клиенти не бяха поверителни. Ако нещо се бе случило със Сулиер и полицаите се поинтересуваха защо е държал толкова да се свърже с нея, той нямаше да има друг избор, освен да им отговори.

— Прехвърляй всички въпроси, на които не искаш да отговаряш, към Мокси Кастин — посъветва го Рос.

— Не съм нает от Мокси.

— Аз ще се погрижа за това.

Паркър не се зарадва особено. Дори когато частният детектив работеше за адвокат, тайната важеше само за съвети и стратегии относно съдебни дела, а в случая нямаше нищо подобно, на което Мокси можеше да се позове. Ала тактиката на Рос беше ясна: отлагане, отлагане и пак отлагане.

— Мокси няма да остане доволен — каза той.

— Тогава да не е започвал да работи с теб. От опит знам, че в това няма много за харесване.

— Чувствата са взаимни.

— Така си и мислех. Разбери едно: като казвам, че предпочитам неизясненият статус на Еклънд към момента да остане незасегнат, думата „предпочитам“ следва да се разбира като заповед.

Рос затвори, без да каже нищо повече. Валенцуела се появи. Ключодържателят в ръката му имаше форма на бяла котка — миниатюрно пластмасово копие на онази, която мяукаше до вратата. Видно бе, че е любопитен с кого е разговарял Паркър, но не искаше да пита. Паркър дискретно изтри номера на Рос, превключи на списъка с контакти и набра Мокси Кастин. След второто позвъняване затвори и прибра телефона в джоба си. Ако извикаха полиция и Валенцуела споменеше, че е видял Паркър да говори по телефона, списъкът с набраните номера щеше да покаже само тези на Сулиер и Кастин. За по-сериозно разследване щеше да им е нужна съдебна заповед. Не беше идеалното решение, но и светът ставаше все по-неидеален.

Паркър и Валенцуела отидоха заедно до задната врата. Паркър взе котарака на ръце и почука силно няколко пъти, като в същото време викаше Сулиер по име, но без полза. Под якето си носеше пуловер, така че дръпна надолу ръкава си, докато покрие дланта му, и натисна дръжката на вратата. Беше заключена.

— Отключете — каза той на Валенцуела, — но не пипайте нищо друго, ясно?

Мъжът кимна. Вкара ключа в ключалката и го завъртя. Тя щракна и Паркър отвори.

Мишел Сулиер седеше на един стол, главата й беше подпряна на кухненската маса, а ръцете й висяха отпуснати почти до пода. Паркър я позна от снимките в интернет. Лицето й беше обърнато към вратата, а очите — затворени. Масата и подът наоколо бяха лепкави от кръв.

— Hijole^[2] — прошепна Валенцуела, като затисна устата си с ръка и направи крачка назад.

В далечината се чуха приближаващи сирени и Паркър се сети, че той вероятно е звъннал в полицията, докато е търсел резервния ключ.

Котаракът се гърчеше в ръцете на Паркър, а воят му се сливаше с този на сирените.

„Просто е гладен — помисли си Паркър, като гледаше тялото на Сулиер. — Не може да разбира.“

После котаракът замря, но продължи горко да плаче.