Джон Конъли
Игра на духове (80)

80.

Тейър отвори очи. Седеше облегнат на стената с протегнати напред крака. Жена му беше коленичила до него и бършеше лицето му с влажна кърпа. Той позна Лори, но не и двамата мъже, които стояха зад нея. Единият беше висок, чернокож, облечен с такава комбинация от костюм и яке, каквато рядко огряваше магазина му или който и да било магазин за преоценени стоки. Другият беше по-дребен, с неопределено расово потекло и излъчване, което веднага би го накарало да предупреди охраната си да го държи под око, ако влезе в магазина. Приличаше на човек, който би изнесъл диван под ризата си, докато не гледаш.

— Кои сте вие? — попита Тейър.

— Казвам се Ейнджъл^[1] — отговори по-дребният мъж.

Тейър премигна.

— Мисля, че съм ударил главата си — каза той на жена си.

Ричард и Самнър бяха в градината зад къщата. Целият първи етаж отзад представляваше дневен тракт с кухня и трапезария и остъклена част, обзаведена със столове и дивани, която излизаше на двора. Самият двор беше почти изцяло затревен и ограден със зрели дървета, които да пазят завет от вятъра.

Самнър беше неспокоен. Не бяха дали никакъв повод за тревога на Тейър, поне не и преди да започнат да душат в задния им двор, така че не виждаше причина да се крият във вътрешността на къщата и да не отварят вратата. Ако нещо бе събудило подозренията им, полицията вероятно вече беше на път и беше повече от препоръчително двамата с Ричард бързо да увеличат дистанцията между себе си и Пенсилвания. Но защо Тейър би се обезпокоил от появата на непозната кола на алеята си? Ако бяха толкова параноични, портата нямаше да бъде широко отворена.

Може би семейство Тейър все пак не беше у дома и разполагаше с повече автомобили. Ако беше така, с Ричард щяха да скрият собствената си кола и да изчакат завръщането им. Това можеше да е единственият им шанс да се разправят с Тейър. Сали им беше пуснала привидно невинно съобщение, за да ги уведоми, че Мишел Сулиер е мъртва. Ако Тейър още не знаеше за убийството, то скоро щеше да научи и можеше да направи връзка между случилото се със Сулиер и заплахата за самия себе си. Не, трябваше да го отстранят възможно най-скоро. Самнър категорично не искаше да се изправи пред Сали и да й каже, че са се провалили, особено след като тя и Кърк се бяха справили със Сулиер.

Ричард забеляза движение в къщата: един мъж премина от стълбите към стаята вляво и повече не излезе оттам.

— Вътре има някого — прошепна той.

Самнър усети как го свива коремът. Никога не бе изпитвал толкова силна нужда да отиде до тоалетна. Сега разбираше защо някои крадци серат на пода в къщите, които обират. Не бяха задължително простаци, макар някои от тях несъмнено да бяха такива, просто зовът на природата беше прекалено силен.

Ричард посочи стъклената врата и Самнър натисна дръжката. Вратата се отвори. Той отстъпи настрани, за да пропусне Ричард пред себе си. Ричард стисна пистолета в двете си ръце. Изглеждаше така, сякаш знаеше какво прави, което беше добре, защото Самнър съзнаваше, че не би могъл да убие друго човешко същество. Той не беше като Ричард. Револверът вече тежеше в ръката му. Искаше да се отърве от него.

В един кратък проблясък на здравия разум той осъзна, че мястото му изобщо не беше тук.

Ричард беше стигнал до средата на кухнята.

Самнър го последва, макар вече да беше свършено с него.