Джон Конъли
Игра на духове (66)

66.

Паркър не научи кой знае какво от разговора си с Оскар Сансъм, макар да се зарадва, че поне засега може да отхвърли връзката между интереса на Еклънд към загадката на Клаудия Сансъм и собственото му изчезване. Изглеждаше, че детективът е бил на път да се откаже от разследването, а и преди това участието му е било доста бегло и като цяло неефективно.

Междувременно той желаеше най-доброто за Оскар Сансъм. Мъжът излъчваше особено съчетание на примирение и оптимизъм: примирение, че вероятно никога няма да разбере какво се е случило с жена му между изчезването и смъртта й, и оптимизъм, че може да започне отначало или поне да изживее остатъка от дните си, знаейки, че жена му вече не е изгубена в този свят.

Време беше Паркър да забрави за Сансъм и да продължи нататък с Мишел Сулиер и Тоби Тейър. Ала докато се отдалечаваше от Натик, продължаваше да го гризе особено чувство на безпокойство. Защо точно Клаудия Сансъм? Защо именно този случай бе привлякъл интереса на Еклънд?

Помисли си, че ако му остане време, може отново да се върне на този въпрос.

Почти всичко, което Паркър знаеше за Уотърбъри, Кънектикът, можеше да се обобщи с две думи: месинг и часовници. През деветнайсети и двайсети век градът бе забогатял благодарение на производството на месинг, но това приключило през 60-те години, когато „Дейз Брас“ се преместват в Охайо. Успоредно с тази индустрия се развивало и часовникарството. В края на деветнайсети век тук се произвеждал прочутият джобен часовник за един долар „Янки“ на Робърт Ингерсол, а по-късно и часовникът „Мики Маус“. Сега марката „Ингерсол“ беше собственост на азиатска компания, което в определен смисъл описваше накратко проблемите на съвременна Америка.

Паркър се беше обадил предварително и на Мишел Сулиер, за да се увери, че тя няма нищо против да се срещнат, като спомена и името на Йън Уилямсън, ако тя пожелаеше да научи нещо повече за него. Сулиер звучеше заинтригувана, но го помоли да й се обади отново, когато стигне на час от града. Обясни, че е доста заета през следващите дни и не иска да го кара да чака, нито тя самата да чака. Паркър позвъни, когато сметна, че му остават петдесетина минути до Уотърбъри, но на мобилния телефон на Сулиер се включи гласова поща. Той остави съобщение и се опита да се свърже отново, когато влезе в града, но без полза.

Небето притъмняваше и не само защото следобедът беше към края си. От запад прииждаха сиви облаци, предвещаващи нов сняг. Нямаше да бъде много, но щеше да затрудни движението. Дори да успееше да открие Сулиер през следващия един час, нямаше да има смисъл после да пълзи по шосетата в лошото време, само и само да преспи в някой крайпътен хотел. Реши да си намери хотел в града, където да прекара нощта и да изчака бурята да отмине.

Сулиер живееше в Саут Енд — голям квартал, основан някога от френско-канадски емигранти, чиито потомци днес деляха мястото с голяма латиноамериканска общност, съдейки по табелите и витрините на магазините. Паркър забеляза доста пусти фабрики и празни паркинги, говорещи за миналата слава на градчето.

Сулиер живееше недалеч от църквата „Света Анна“ в двуетажна дървена къща, която не беше нито най-добре, нито най-зле поддържаната на улицата. Боята беше достатъчно свежа, за да не изглежда западнала, но не толкова, че да привлича вниманието на човек, търсещ признаци на очебиен просперитет в прелюдия към обир. Верандата беше спретната и подредена, а градината беше заобиколена с бяла ограда. В къщата не светеше, на алеята нямаше автомобил. Той паркира отвън и пробва за трети път телефона на Сулиер, но още щом чу гласовата поща, затвори. Подкара към центъра на града и си взе стая в хотел „Мариот“. Чу се с Ейнджъл и Луис, които вече бяха изминали по-голямата част от път до Грийнсбърг, Пенсилвания, където живееше Тоби Тейър. Подобно на Паркър и те бяха решили, че е по-целесъобразно да изчакат лошото време да отмине и да продължат на сутринта. Бяха отседнали в някакъв мотел на име „Прескът Ин“ на границата между Ню Йорк и Пенсилвания, в тъй наречения апартамент на Емили Дикинсън, или както се изрази Ейнджъл, в „крилото на депресираните поети“.

— Всичко е в сатен — каза той. — Скъп, но сатен.

— Колко скъп?

— Четиристотин кинта на нощ, въпреки че предпочетохме по-луксозния вариант с шампанско.

— Как иначе.

— Това саркастично ли беше?

— Може би.

— Преценихме, че Рос би се радвал да се чувстваме добре. Ти къде си?

— В Уотърбъри. В „Мариот“.

— Поискай луксозна стая.

— Това е „Мариот“. Вече ми дадоха безплатна вода.

— Е, значи няма от какво да се оплакваш.

Паркър се съгласи.

— Как се чувстваш? — поинтересува се той.

— Тревожа се накъде върви страната и се надявам рехабилитацията да се отрази добре на Сабатия, иначе „Янките“ ще потънат с още двайсет и пет милиона.

— Много смешно. Питам за здравето ти, идиот такъв.

— Добре съм. Малко ме боли.

— Може би трябваше да си останеш в Мейн.

— И какво да правя, да чакам лятото? Трябва да се разсея с нещо. Научи ли нещо ново за Сам?

Паркър му разказа последните новини. Ейнджъл изрази съчувствие.

— Мокси е прав — каза той. — Трябва да се държиш на разстояние и да ги оставиш те да разиграят ръката.

— Мисля, че и аз трябва да се поразсея — отвърна Паркър. — Голяма каша е.

— Погледни го от тази страна: ако е нужна охрана при срещите със Сам, може ние да се заемем. Кажи на адвоката си да скрие тази карта в ръкава си. Може да се окаже печеливша.

Паркър се опита да си представи изражението на Рейчъл, ако й отправеше това предложение. Това поуталожи гнева му и донякъде притъпи тъгата.

— Утре вечер трябва да съм при вас — каза той. — Когато стигнете до Грийнсбърг, вижте дали можете да откриете Тейър и се залепете за него като сянка.

— Притесняваш ли се за него?

Паркър беше включил високоговорителя на телефона си и сега погледна екрана, но нямаше никакъв отговор от Сулиер.

— Засега не, но ситуацията може скоро да се промени.