Джон Конъли
Игра на духове (68)

68.

На пръв поглед изглеждаше странно, че Мишел Сулиер се е посветила на развенчаването на медиуми, ловци на духове и теоретици на апокалиптични конспирации. Тя обичаше фантастиката и ужасите и беше член на Асоциацията на авторите на книги на ужасите, както и на Историческото дружество „Х. Ф. Лъвкрафт“. Фактът, че членуваше още в Американската хуманистична асоциация и Дружеството на скептиците, не й причиняваше никакви затруднения, защото умееше добре да различава фантастиката от реалността. Само защото нещо беше забавно, не значеше, че трябва да вярва в него. Напротив, ако не вярваше, беше още по-забавно.

Тя беше мургава, красива жена и въпреки подозренията на Самнър, напълно хетеросексуална. Наслаждаваше се на интересна ексцентрична връзка с дизайнер на игри, който не можеше да повярва на късмета си да свали такава мацка, но не беше толкова глупав, че да застраши независимостта и личното й пространство. Мишел Сулиер се гордееше, че домът й е обзаведен с добре запазени, употребявани вещи, което включваше и голяма част от огромната й сбирка от книги. Редовна компания й правеше котарак на име Кресуел.

Мобилният й телефон стоеше на масата пред нея. Този ден срещите, лични и професионални, се бяха проточили. Последната приключи чак след девет вечерта. Когато включи телефона си, видя съобщенията от частния детектив на име Чарли Паркър. Реши да му върне обаждането, след като се прибере вкъщи, а може би дори на другата сутрин, най-вече защото се боеше да не се наложи да се срещне с него тази вечер. Беше уморена и беше изкарала цял ден на минерална вода, гадно кафе и още по-гадни бисквити. Мечтаеше си за вана, чаша вино и топла храна. Паркър можеше да почака.

Странно, но по подобен начин се бе отложила и първата й среща с Джейкъб Еклънд, въпреки че тогава беше виновен той. Въпреки това им беше писано да се срещнат — не в романтичен смисъл и не дори за да изградят сериозно приятелство, понеже така и не се сближиха, но защото и тя, също като него, години наред тихо и дискретно беше събирала информация за Мъчениците от Капстед и техния водач, който наричаше себе си Питър Маг.

Първоначалните причини за предпазливостта на двамата бяха различни. Еклънд беше убеден, че Мъчениците от Капстед — или Братята, както обикновено ги наричаше — все още съществуват както физически под формата на потомци, така и в по-ефимерен вид. Поради това и не смееше да привлича внимание към диренията си.

Тя, от своя страна, виждаше в историята за Мъчениците потенциал за обединение на множество теми, които я интересуваха, включително американска история на пограничните райони от деветнайсети век, убийства, измамни проповедници и езотерични системи от вярвания. В случая с Мъчениците последното представляваше мощно съчетание от алхимия, есхатология, апокрифни писания, ангелско познание и демонология, което, доколкото й бе известно, бе творение на самия Питър Маг.

Към всичко това теориите на Еклънд добавиха още повече кръвопролитие към бездруго смразяващата история, а Сулиер беше достатъчно проницателна, за да знае, че кръвта продава книги. Ясно показа, че не е готова да приеме виждането му, според което редица изчезвания и убийства са свързани с Мъчениците, но поне половин дузина от случаите представляваха интерес в този аспект. Що се отнася до виденията, тя бе срещала достатъчно примери на съзаклятничество, истерии и недоразумения, за да отхвърли тази част от разказа на Еклънд, без повече да му мисли, въпреки че последователността в разказите на очевидците си струваше да бъде разгледана, може би в отделна глава, посветена на контаминантния потенциал на митологиите.

Образът на Питър Маг обаче беше интригуващ. Той би бил достоен за изследване дори само като пример за преобразяващата сила на имигрантската мечта и възможностите за себеоткриване в пионерските времена в Съединените щати.

Съществуваха много малко снимки на Маг. Като се имаха предвид заниманията му и тези на последователите му, той разбираемо не бе имал желание да се фотографира, въпреки характерната си външност. Ала може би в миг на суета, подтикнат от съзнанието, че враговете затягат обръча, малко преди да се оттегли в Капстед, беше решил да си направи дагеротипия. И Сулиер, и Еклънд притежаваха копия от нея. На снимката се виждаше висок, слаб мъж, облечен в черен проповеднически костюм, със свободно отпуснати ръце. Косата му беше червеникава и неравна, а черепът му — безформен и нащърбен от насилието, с което беше изпълнен животът му. Гледаше към камерата, отличителната му брада прикриваше слабата брадичка, а ъгълът скриваше приплеснатия профил, споменаван от съвременниците му.

Лявото око на Маг беше изпъкнало, което според Сулиер можеше да е признак на болестта на Ерейвс или даже форма на рак. Твърдеше се, че през последните месеци от живота си Маг страдал от диария и треска, което подобно на изпъкналото ляво око беше симптом за невробластома. ДНК анализ на останките му можеше да даде категоричен отговор на въпроса, но тялото му беше тежко обгоряло по време на обсадата на Капстед и хвърлено в Мисисипи. Отказът от погребение беше последното наказание за греховете му. Дясната половина на лицето му беше покрита почти изцяло с фиброзна тъкан — спомен от набега на Братята срещу имението на Келсон край Мариета, Охайо. Патриархът на фамилията, Бьорн Келсон, се оказал не толкова мъртъв, колкото смятали, и успял да произведе пушечен изстрел, от който Магът едва не ослепял с едното си око. Сестрата на Келсон, която живеела в Чиликоти, се казвала Агата и се омъжила за мъж на име Кристер Еклънд — прапрапрадядо на Джейкъб Еклънд. Ето защо за Джейкъб Мъчениците от Капстеб бяха въпрос на личен интерес, малко или много свързан със семейното му минало.

Сулиер премигна и на кухненската маса капна капка кръв. Тя се закашля и капката изчезна сред ален фонтан, но тя почти не забеляза. Вече беше забравила за двамата души зад гърба си, въпреки че единият от тях — жената — беше забила ножа си в нея. Сулиер беше оказала значителна съпротива към края и беше успяла да нанесе един особено силен удар в скулата на кучката. Можеше и да я убие, ако копелето с нея не я беше фраснало по тила, така че да я зашемети и да я накара за миг да се открие за ножа.

Всичко това вече нямаше значение. Тя умираше, а вниманието й бе фокусирано върху мъжа пред нея. Маг не беше същият като на дагеротипията: ранен и уморен, съсипан от дългите години на хищнически грабежи. Сега той сияеше. Белега на лицето го нямаше, а главата му беше съвършено гладка. Само очите му бяха замъглени, с млечносив цвят като вода, смесена с белина. Видя и други фигури зад него, предимно на жени. Ако имаше време, сигурно щеше да определи имената им.

Ножът, който я прониза, беше много студен и това я учуди. Докато студът се разпространяваше във вътрешността й, тялото й остана топло. Не знаеше как е възможно това. Маг сигурно можеше да й каже, но тя нямаше желание да го пита. Не й беше приятно, че го вижда в кухнята си. Караше я да се чувства омърсена.

Чу мяукане от задната врата: Кресуел се връщаше от вечерното си скитосване. Котешката вратичка беше счупена и тя я беше залепила, за да не влиза студ. Дано да се махнеше оттам. Не искаше да убиват и него.

Маг я наблюдаваше съвсем неподвижен. Стори й се, че вижда сянка от тъмни зеници в белите кухини на очите му. Напомняха й на корали.

Закашля се отново. Болеше, но не колкото преди. Съжали, че не е отговорила на детектива. Може би той щеше да я спаси.

Котаракът спря да мяука.

Маг и хората му изчезнаха.

Студът — също.

Всичко свърши.