Джон Конъли
Игра на духове (16)

16.

Тоби Тейър имаше дарба. Не говореше често за нея, а и тя беше колкото благословия, толкова и проклятие — даже повече второто, защото му носеше малко радост и много тревоги — но си беше негова и го правеше по-специален.

Във всички други отношения Тейър беше решително по средата на нормата: среден на ръст и тегло, средно красив със средно привлекателна жена, средно богат по стандартите на кръговете, в които се движеше. Двете му деца, за щастие, се справяха по-добре от средното и вече учеха в колеж — едното в Нюйоркския университет, другото в „Амхърст“. Таксите за обучение и издръжката им бяха две от причините да не е по-богат, но това обикновено не го притесняваше.

Беше собственик на фирма за преоценени мебели с магазини в Пенсилвания, Ню Хемпшир и Кънектикът. По-голямата част от доходите му идваха от складовете в дъното на магазините, където излагаше стоките с неугледен вид или малки дефекти, които изкупуваше за жълти стотинки и ги продаваше с точно толкова печалба, че да бъдат доволни и той, и клиентите му, което всъщност беше тайната на добрия бизнес. Е, справяше се чудесно и с новите гарнитури и фотьойли, но там работеше с депозити и поръчки. Бизнесът с другите мебели вървеше в брой, без право на връщане. Ако ще и камъни да падаха от небето, складовете бяха пълни със стока и клиенти. Всички служители също започваха оттам, за да се научат на занаята, точно както и той го беше научил от баща си Фреди, въпреки че собственият му дом беше обзаведен изцяло с най-хубавите и най-нови мебели, докато старият татко Тейър беше напълнил своя с боклуци, от които биха се погнусили и най-отчаяните му клиенти. Тейър обвиняваше именно дивана в дневната на родителите си за сегашните си проблеми с гърба: твърде късно разбра, че от ергономична гледна точка подът би бил за предпочитане.

В мига, в който баща му загина, след като разби колата в една масивна колона на мост в ясен слънчев ден, на една съвършено безопасна отсечка от пътя, и моментално бе обезглавен, Тоби, едва седемнайсетгодишен, седеше на бюрото в стаята си и довършваше домашното си по география. Изгуби съзнание, както му се стори, само за няколко секунди — като уморен шофьор, който задрямва за миг, преди да отвори сепнато очи, и дано да е навреме, за да избегне отделянето на главата от тялото си между първи и втори шиен прешлен. Когато погледна листа пред себе си, Тоби видя, че е нахвърлял доста сносна рисунка на помляна кола в колона на мост. Беше успял да добави дори регистрационен номер — същият като на стария „Буик“ на баща му. Това беше изумително в много отношения, не на последно място, защото Тоби въобще не умееше да рисува.

Обаждането дойде след по-малко от час. Наложи се Тоби да се справи с основната част от подготовката на погребението, защото майка му, която много обичаше баща му, беше изпаднала в шок и така и не се възстанови докрай от него. Погребалният агент, Джон Уелсби, който си падаше малко нещо човек на изкуството, предложи отворен ковчег, тъй като лицето и главата на Фреди Тейър бяха останали забележително непокътнати благодарение на ъгъла, под който металът бе прерязал шията му. Тоби отказа. Обстоятелствата около смъртта на баща му бяха широко известни, защото главата се беше търколила на тревата пред погледа на преминаващите шофьори. Не искаше хората да се чудят какво се крие под закопчаната яка на трупа.

Тоби не спомена на никого за рисунката. Чувстваше непоносима вина и се страхуваше, че може би по някакъв начин е отговорен за смъртта на баща си. Все пак беше задрямал в същия момент, в който колата на баща му бе излетяла от пътя. Аутопсията не показа никакви признаци на катастрофален пристъп, заради който Фреди би могъл да изгуби внезапно съзнание, а доколкото знаеха, нямаше причина да посегне на живота си. А дори да е искал да го направи, синът му знаеше, че би намерил по-надежден начин да го стори, вместо да залага на стърчащо желязо от колоната на моста. Освен това той не обичаше зрелищата и би предпочел да избегне спектакъла в смъртта, както и преди това в живота. Следователите предположиха, че може да е заспал на волана. Седемнайсетгодишният му син обаче, който се чувстваше център на собствената си вселена, се тревожеше, че съществува някаква връзка между него и баща му и че заспивайки на бюрото си, той е накарал и баща си да задреме, с което е предизвикал фаталната катастрофа.

Това, разбира се, би било налудничаво… ако не беше рисунката. Тоби не я изхвърли, а я скри между старите тетрадки в чекмеджето. Майка му никога не би погледнала там; не че имаше голяма вероятност да рови из нещата му. Повечето й дни през следващите две години преминаваха в плач, чак докато не отиде и тя при съпруга си. По това време Тейър, който вече не беше Тоби, а живият наследник и бъдещето на бизнеса, беше започнал работа на пълен ден в „Преоценени мебели Фреди и Рон“ под внимателното наставничество на по-малкия брат на баща си, Рон — ерген, който обичаше да летува в Саут Бийч, Флорида, и по думите на един от продавачите във фирмата беше „по-объркан и от еврейска Коледа“. След кончината на чичо Рон Тейър наследи цялата компания и тя стана негова по документи и название.

През годините след смъртта на баща си обаче Тейър продължи да преживява „моменти“, както той ги наричаше: жената, която вървеше между купите сено на петнайсет сантиметра над земята, а на следващия ден образът й се появи по информационните бюлетини, след като голото й, посинено тяло беше открито в един канал; кръвта по стените на местното управление за моторни превозни средства, докато чакаше да му сменят изгубената шофьорска книжка, сякаш сградата беше получила стигмата, няколко часа преди вътре да влезе някой си Линъс Круъл, чието име напълно отговаряше на душевността му^[1], и да открие автоматичен огън, с който да убие петима и да рани седмина само защото по собствените му думи колегите му били забравили рождения му ден трета година подред; болезнените мехури, които се появиха на дясната му ръка, докато минаваше покрай гишето за автомобили на заведение за бързо хранене, а след това разбра, че час по-късно в кухнята е избухнал пожар, при който е загинал един човек, а друг е ослепял.

И това бяха по-значимите събития; отдавна беше изгубил дирите на по-дребните, които при други обстоятелства биха могли да бъдат подминати като случайни съвпадения или déjà vu. Предполагаше, че е екстрасенс, въпреки че избягваше да използва тази дума дори пред себе си, а и като че ли не пасваше на нито една нейна дефиниция, която откриваше.

Дори да беше екстрасенс или телепат, или както щете го наречете, дарбата му нямаше нищо общо с това, което показваха по телевизията и филмите. В моментите, в които тя се проявяваше, той винаги се чувстваше някак на друго място, като че ли сомнамбулстваше, и изпитваше страшно главоболие и желание — не, потребност — да легне и заспи, докато болката отмине. Виденията и образите не бяха надеждни — беше се случвало да се появят в магазина или киното, без нищо да последва. Никой не биваше застрелян, никой не умираше, животът си продължаваше. Е, и това не беше съвсем вярно: понякога Тейър разгръщаше вестника и научаваше, че в друг магазин или кино на стотици, дори хиляди километри от него някой все пак е бил застрелян или умрял. В тези случаи той взимаше приспивателно и си лягаше, защото от мисълта, че може да е своето рода радар за смъртта и страданието, му се приискваше да се скрие от живота.

Тейър беше проучил въпроса, въпреки че подхождаше предпазливо. Беше чел за Сведенборг, който вярвал в света на духовете, съществуващ редом с нашия, но недостъпен за сетивата ни, и за Джон Уесли, чиято силна вяра в духовете бе повлияла ранния евангелски методизъм, към който Тейър все още се придържаше, макар и бегло. Интересуваше се също от медицинските и психологическите теории за този тип страдание. Подозираше, че е единственият търговец на мебели, който може да разговаря задълбочено за теориите на Фридрих Николай, според когото виденията могат да бъдат свързани с нарушен баланс на телесните течности, и Джон Фериър, който ги разглежда като прояви на сетивни разстройства. Познаваше експериментите на Месмер и Пюизегур и идеята за духовете като проекции на паметта, внезапна мозъчна активност и реакция на електромагнитни смущения. Нито една от тези теории обаче не обясняваше онова, което Тоби Тейър бе преживял след смъртта на баща си.

Съпругата му знаеше за това. Беше й разкрил тайната си след случая в управлението за МПС и й беше показал рисунката, която беше нарисувал в мига на катастрофата на баща си. Тя се научи да разпознава пристъпите и случаите, които биха могли да ги провокират, но те бяха толкова различни, че дори Тейър не успяваше да открие закономерност.

Освен една. Откакто за първи път се бе проявила дарбата, често му се явяваше един и същ сън с фигури, които се движеха из ниви, гори и къщи. Някои бяха по-стари, други по-млади, но никога нямаше деца. Дрехите им бяха взети сякаш отпреди векове, но инак те принадлежаха колкото на миналото, толкова и на настоящето. Излъчваха дълбока злост, особено водачът им — слаба фигура с червена коса и брада, и сплеснат профил, като че ли не стигаше за три измерения.

Знаеше и как се наричат.

Това бяха Братята.

Тоби Тейър се събуди в леглото си в Грийнсбърг, Пенсилвания. Жена му тихичко похъркваше до него. Часовникът показваше 11:37. Главата му пулсираше.

— Спри — каза той в мрака на избледняващия образ на жената, която премина оттам. — Те те чакат.