Джон Конъли
Игра на духове (8)

8.

Когато излязоха от заведението, небето беше сиво. Паркър погледна прогнозата за времето на телефона си. Очакваше се още сняг и метеоролозите съветваха да се избягват ненужните пътувания. Можеше да тръгне още сега, но по всяка вероятност бурята щеше да го хване още преди средата на пътя до Мейн. Щеше да бъде бавно, неприятно и напрегнато шофиране. По-добре беше да пренощува в Бърлингтън и да тръгне рано сутринта, когато пътищата са чисти.

Погледна към Рейчъл. Последния път, когато остана във Върмонт, правиха любов. Той се възстановяваше от раните си, тя — от скорошна раздяла, а двамата се обичаха достатъчно, за да намерят утеха един в друг. Това обаче нямаше да се повтори тази вечер и вероятно никога вече. Похищението на Сам беше разрушило крехкия баланс помежду им, и то може би необратимо.

— Ще потърся място да пренощувам в града — каза той.

Рейчъл не си направи труда да го пита къде. Сигурно се досещаше — близо до университета имаше малко хотелче, което той постепенно беше започнал да харесва. Беше преспал в достатъчно мотели, за да се научи да ги избягва при всяка възможност.

— Ще се чуем — отвърна Рейчъл.

— Разбира се.

Той прегърна Сам. Всеки път, когато трябваше да се сбогуват, от сърцето му се откъсваше малко парченце, за да бъде безвъзвратно изгубено. Никога не бе предполагал, че ще стигнат дотук. Никога не бе искал да бъде един от тези бащи.

— Грижи се за мама — заръча й той.

— Непременно. Обичам те, Мечо.

— И аз те обичам, Мечо.

Паркър проследи с поглед колата, докато се отдалечаваше. Чувстваше се като в плен на странен сън, от който не можеше да се събуди; всеки път, когато отвореше очи, се оказваше още по-дълбоко затънал в нереалността.

И дъщеря му го плашеше.

Качи се в колата и запали двигателя. Почака малко прозорците да се изчистят. Вратата на заведението на Ал се отвори и отвътре излезе мъж със старателно вчесана бяла коса и тен на човек, който може да си позволи да избяга от зимата на по-слънчеви климати. Беше Джеф, бившият приятел на Рейчъл — бившият задник, поправи се той, въпреки че това беше ясно. Бърлингтън беше малък град; понякога твърде малък. Ако той беше човекът, с когото тя бе говорила в ресторанта, защо не му го каза, когато се върна на масата? Всъщност знаеше защо: споменаването на Джеф щеше само да помрачи бездруго тягостното настроение.

„Мустангът“ на Паркър беше достатъчно характерен, за да привлече погледите дори на случайните минувачи, но Джеф явно го търсеше. Той застана на вратата, огледа паркинга и очите му се спряха върху колата. Лицето му издаваше сдържано отвращение, но по никакъв друг начин не показа, че е забелязал Паркър. Само поспря, огледа се и продължи наляво, след което се скри зад ъгъла.

Това място не беше типично за Джеф. Той не обичаше да яде с пръсти, нито да бъде заобиколен от хора, които го правят. Какво правеше тук тогава? Нямаше нужда да е частен детектив, за да се досети.

„Ако пак започне да излиза с Рейчъл — помисли си Паркър, — ще го убия.“

Бавно.

Хотелчето беше празно тази вечер. Дадоха му голяма стая с висок прозорец към градината и изглед към езерото Шамплейн и планината Адирондак. Остави сака си в ъгъла. Винаги държеше в багажника една чанта с два комплекта дрехи, тоалетни принадлежности и малка аптечка. Седна на фотьойла и провери телефона си. Беше пропуснал позвъняване от Арт Къриър и веднага му се обади.

— Арт?

— Този лагер е на майната си. Дори през лятото ще се стигне трудно дотам.

— В смисъл?

— Празно е и не мисля, че някой е минавал по тази пътека преди първия сняг.

— Разпита ли наоколо?

— Нямаше нужда, но се сетих, че ще искаш потвърждение. Човекът няма много съседи, а там, горе, повечето хора са свикнали да си гледат работата, но все пак сгащих един изкуфял дъртак, който смяташе, че собственикът е изнесъл някои от нещата си миналата година — мебели, спално бельо и прочее, и оттогава не се е мяркал.

Паркър благодари на Къриър и му обеща да прати чек.

— Прати ги кеш. Аз си завлякох задника дотам, не данъчните.

Къриър затвори, а Паркър отвори лаптопа си, за да прегледа имейлите си. Нямаше нищо от Рос, което да подскаже, че Еклънд се е появил, така че намери карта на Провидънс, Роуд Айлънд, направи няколко скрийншота и си резервира стая в хотел по средата между дома и офиса на изчезналия детектив. После, тъй като Рос плащаше, взе още една стая. Една нощ сам му стигаше и реши, че малко компания ще му дойде добре.