Джон Конъли
Игра на духове (35)

35.

Сали Бъкнър ясно помнеше първия път, когато видя дух. Беше на пет и си играеше в пясъчника зад дома си. Задният двор беше ограден, а градината отпред беше отделена с тежка заключена порта отстрани на къщата. Нямаше опасност да тръгне нанякъде, а майка й можеше да я наглежда от прозореца на кухнята. Играеше си с някои от играчките на брат си, защото Кърк беше на училище, а тя — не. Не помнеше защо. Понякога й се струваше, че майка й е подозирала какво ще се случи този ден. Сали беше любимката на майка си, пък като се замислеше, и на баща си. „Болньо“ — така баща им наричаше Кърк, който често имаше някакви проблеми с гърдите. Сали го чуваше как свисти през нощта; понякога така се бореше да си поеме въздух, че тя се боеше да не умре. Отиваше в леглото при него, за да го успокои, и двамата заспиваха прегърнати.

Години по-късно тя щеше да се пита дали щяха да имат тези проблеми, ако той беше по-силно и здраво момче. Не че имаше нещо против да бъде с него: тя го обичаше. Братята също не се интересуваха от това. Имаше други, които щяха да продължат рода, а за Сали чертаеха други планове. Това потвърди и появата на духа. Може би цялото семейство още тогава е знаело как ще се развият нещата за Сали и Кърк.

Сали определено ценеше момчешките играчки повече от момичешките. Никога нямаше време за кукли и пластмасови кухни. Обичаше пушките и камиончетата. Строеше шарени къщи и причудливи влакчета от пластмасови кубчета. В този слънчев ден беше заета да вдига високи стени от едната страна на пясъчника. Построяваше една, добавяше бойници и кули, разполагаше няколко пластмасови войничета отгоре и после засилваше метално камионче с всичка сила, така че кубчетата и войниците да се разлетят във всички посоки. Някои падаха в храстите, но тя реши, че ще ги търси по-късно, ако въобще има желание за това. Кърк имаше много кубчета и войници.

Докато издигаше сложно укрепление, едно кубче я удари отстрани по главата. Тя вдигна очи да види откъде е дошло и видя едно момиче, застанало в малката цветна леха между два храста. Изглеждаше на седем или осем години, с къса тъмна коса и лунички. Носеше дънково сукманче с щампа, а краката й бяха боси. Пръстите й ровеха във влажната пръст — майката на Сали беше поляла лехите преди по-малко от час — но не оставяха следи, сякаш между нозете й и земята имаше тънко, невидимо стъкло.

Това, което привлече вниманието на Сали обаче, бяха очите й. Бяха замъглени, така че някогашният им цвят не можеше да се определи, а ъгълчетата им бяха гурелясали като на човек, който дълго време е спал и току-що се е събудил. По крайчетата на устата й също имаше корички; когато отвори уста, за да ги оближе — с бледорозов език, напомнящ сурова риба — устните й се напукаха, но не потече кръв.

И миришеше. Не беше неприятна миризма, само стара и растителна, с нотка на изгоряло. Напомняше на Сали на водата, която се събираше на дъното на саксиите с орхидеи на майка й; на бавна, мокра гнилоч. Тя се излъчваше от момичето на талази като мъгла от морето и падаше хладно върху кожата на Сали въпреки яркото слънце.

Сали никога не бе виждала мъртвец досега. Нямаше понятие за смъртта и й беше трудно да впише момичето в ограничения си опит на този свят. Страхуваше се, но само малко. Момичето не говореше, но Сали долавяше чувствата й като цветове, които сияеха във въздуха около нея. Точно в момента момичето я успокояваше със зелено и златно, приканваше я да не се бои и Сали разбираше, че няма да й стори нищо лошо.

— Ти ме замери с кубче — каза Сали.

Момичето се усмихна и устните й се напукаха още повече. Гледката не беше приятна, но Сали не каза нищо. Не искаше да прозвучи грубо.

— Само че краката ти не докосват земята — продължи тя. — Как успя да хвърлиш кубчето?

Синьо, последвано от възхитено сияние. Сали беше умна. Всички го казваха.

Момичето вдигна дясната си ръка и във въздуха полетя още едно кубче, което падна до крака на коленичилата Сали.

— Брей! — възхити се тя. — Може ли…?

Не успя да довърши въпроса си, защото момичето погледна през рамо, като че ли някой го викаше. После вдигна отново дясната си ръка, този път за сбогом.

— Чакай! — извика Сали. — Не знам името ти.

Момичето сви леко рамене, посочи устата си и поклати глава.

— Може ли да разкажа на мама за теб?

Момичето кимна, а после сякаш се сви в себе си и изчезна.

Сали стана и изтупа пясъка от коленете си. Приближи се до цветната леха и я огледа, за да се увери, че наистина няма отпечатъци от стъпки. Растителната миризма тук беше още по-силна, но вече избледняваше и след няколко секунди от нея остана само спомен. Усещането за хлад остана малко по-дълго, но също отшумя и отново стана топло.

Сали изтича в кухнята, за да разкаже какво е видяла. Майка й седеше на кухненската маса и чистеше грах от шушулките, за да го добави към пушеното месо за вечеря. Когато дъщеря й влезе, тя се обърна.

— Мамо! Мамо!

— Какво има, миличка?

— Видях дух. Едно момиче.

Майка й се усмихна и разтвори обятия, за да прегърне дъщеря си.

— О, миличка, толкова се гордея с теб…

Всичко това изглеждаше безкрайно отдавна. Сали беше избрана да закриля Братята — мъртвите, живите и още неродените — и ако не се проявеше някаква слабост на характера, която да я направи негодна за мисията, щеше да изпълнява този си дълг чак до гроба.

Вече трийсет и пет години момичето я следваше почти неотлъчно. Казваше се Елинър Крейг. Сали го разбра благодарение на вродената си интелигентност, заради която и беше избрана. Елинър не можеше да говори, а Сали нямаше желание да прекарва цели часове и дни в опити да отгатне името й, затова написа азбуката на лист хартия и започна да ги сочи подред, като ги отбелязваше с цветовете на реакциите на момичето: синьо за „да“, червено за „не“ — също като в детска игра.

Когато порасна, Сали научи повече за Елинър от интернет, както и всичко за Братята, което се предаваше през поколенията. Елинър беше дете от оригиналната кръвна линия, племенница на самия Маг. Беше изгоряла заедно с него и осемнайсет други през деветнайсети век в обсадата на Капстед, сложила край на първоначалните набези на Братята. Тя щеше да бъде сянката на Сали и връзката й с другите, докато не дойдеше време и Сали да прекоси границата и да стане като тях. Тази перспектива, в интерес на истината, не се нравеше на Сали, но сделката беше сключена много отдавна и не можеше да бъде развалена.

Водата във ваната вече беше почти хладна. Сали виждаше как се сбръчкват пръстите на ръцете и краката й, но още не й се излизаше. Кърк щеше да търси отговори и успокоение, а тя не можеше да му ги даде. Протегна ръка и завъртя крана, за да долее гореща вода. Елинър излъчваше черна ярост и светлосиня скръб, но и през двете преминаваха тъмновиолетови вълни, които Сали беше зървала много рядко досега — за последно, точно преди да призове Раут и да го изпрати да разчисти кашата с Еклънд.

Тревога.

Сали намокри една кърпа и я сложи на лицето си. От сноването на Елинър й се повдигаше, а трябваше да помисли ясно. Еклънд й беше дал имената на всички, с които бе разговарял в хода на разследването си, и тя ги беше сверила с информацията в лаптопа му. Ако Раут беше успял да разчисти и дома му, Сали можеше да остави другите на мира, защото без самия Еклънд щяха да останат само слухове и налудничави теории. Сега обаче Раут беше мъртъв, убит — това поне Елинър бе успяла да предаде — от неизвестен нападател близо до дома на детектива. Единственият извод, който можеше да направи, бе, че някой опасен също е имал интерес към Еклънд или към самия Раут. Докато не си изяснеше фактите, Сали трябваше да приеме, че въпросната личност или личности могат да продължат да следват пътя на Еклънд или да се ровят в живота на Раут, което можеше да ги отведе при Братята.

Решението, както й се струваше, бе да изхвърли от играта онези контакти на Еклънд, които представляваха най-голяма заплаха, за да не би посетите от него семена някога да дадат плод. Книгите и папките, които Еклънд бе признал, че държи в мазето си, бяха опасни и най-добре щеше да бъде да се изгорят, но сами по себе си не стигаха, за да предизвикат сериозно разследване. Еклънд имаше личен интерес заради историята на семейството си, така че не би трябвало никой друг да направи същите скокове на въображението, но ето че беше успял да привлече поне двама други за каузата си. Ако те бъдеха отстранени, разследването най-вероятно щеше да умре заедно с тях. Междувременно Братята щяха да се опитат да разберат кой е убил Раут и да го накарат да си плати. Убийствата щяха да им стигнат задълго напред, също като пари в банката, и можеше да минат много години, преди да се наложи отново да убиват. Дотогава Сали можеше да е вече мъртва или достатъчно стара, за да прехвърли отговорността на следващото поколение.

Взела това решение, тя свали кърпата от лицето си.

— Не се страхувай — каза тя тихо, така че Кърк да не чуе. — Ще се справя с това.

Елинър спря да ходи напред-назад и се обърна към нея. След толкова години Сали още не обичаше да я гледа право в очите. Напомняха й за това, което чакаше всички; memento mori. Опита се да се фокусира върху луничките на носа и бузите й и разкри плана си. Черното сияние постепенно избледня до слонова кост, а синьото — до бледорозово, ала индиговата вълна продължаваше да се вие и в двете като червей в ябълка.

— Ти още се страхуваш — каза Сали. — Недей. И по-лошо сме виждали.

„Та ти си загинала сред пламъци и куршуми — помисли си тя. — Знаеш го по-добре от всички.“

Прозорецът на банята беше замъглен от парата. Елинър се приближи и протегна пръст към него. Сали притаи дъх. Елинър рядко взаимодействаше с физическия свят. Дори шегата с пластмасовото кубче от деня на първата им среща не се бе повторила повече. Ала ето че сега тя пишеше върху стъклото, а пръстът й се движеше мъчително върху влажната повърхност. От усилието черна кръв потече от носа и ушите й, сълзеше от крайчетата на очите й и капеше между устните й. Щом свърши, тя изчезна, а подире й остана само посланието на стъклото. Две думи, дванайсет букви.

ОПУСТЕЛИ ХОРА