Джон Конъли
Игра на духове (24)

24.

Дон Раут пристигна в Провидънс, но пътят му до Фокс Пойнт се оказа по-бавен както заради една катастрофа, така и заради това, че не познаваше града. Той нямаше нито навигация, нито смартфон. Ползваше стара, очукана „Нокия“, претърпяла толкова много ремонти, че единствено калъфът й беше сто процента оригинален. Харесваше я, защото лесно можеше да свали батерията й, а такъв телефон беше на практика непроследим, стига човек да внимаваше кога и как го използва. За Раут той беше, в общи линии, мобилен телефонен секретар, на който Братята можеха да му оставят съобщения, и то завоалирани в най-невзрачни думи. Налагаше ли се да се обади, винаги го правеше от обществени телефони.

Раут стигна до Фокс Пойнт, но не се почувства по-спокоен. Това не бяха неговите хора и никога нямаше да бъдат. Чувстваше се отблъснат поради собствената си отчуждена природа, като че ли тези привилегировани млади хора можеха да усетят неговата различност. Струваше му се, че ако погледне в огледалото, ще види само лица, които го зяпат втренчено и го проследяват с очи, за да се уверят, че ще продължи по пътя си и няма да се опита да се промъкне сред тях.

Той сви по „Арнолд Стрийт“ и присви очи, за да види по-добре номерата на къщите отдясно. В джоба си носеше ключовете за дома на Еклънд, а кода на алармата бе запомнил наизуст, така че не се притесняваше как ще влезе. Знаеше имената на съседите му и взаимоотношенията му с тях. Известно му бе, че Еклънд не се разбира с мъжа, който живееше в къщата отдясно на неговата. Заради някакво дърво и надвисналите му клони над двора на съседа двамата не си бяха разменили ни една нормална дума, откакто онзи, млад ресторантьор, купи въпросния имот. Отношенията на Еклънд с двойката отляво бяха по-добри, но те работеха далеч от града и рядко се прибираха преди седем-осем вечерта. С останалите Еклънд се поздравяваше с кимване и не беше близък с никого. Малко вероятно бе да са забелязали отсъствието му, а и да бяха, надали се тревожеха особено.

Раут паркира така, че да вижда къщата на Еклънд, и изключи двигателя. Беше въоръжен с „Хеклър и Кох USP9“ и дългия нож, с който бе убил Мей и Алекс Маккинън — колкото и да е интересно, същият, който бе използвал и за убийството на Майк Маккинън, което до голяма степен стана причина за тези неприятности за Братята. Раут притежаваше множество законни оръжия, но носеше някое от тях със себе си само ако беше убеден, че може да се наложи да го използва. В останалите случаи не си струваше рискът да привлече вниманието.

Този път реши да вземе пистолет. Ако го заловяха в нечий дом, щеше да си има неприятност със или без оръжие, но то можеше да му даде шанс да се измъкне. Голямата кутия за инструменти в багажника му беше пълна с различни части и прибори, включително водопроводни тръби и заглушител „Оспри“, забранен в щата Роуд Айлънд. Раут знаеше това, но то не го притесняваше. За всяко, освен най-набитото професионално око, заглушителят се сливаше идеално с тръбите.

Задачата му беше проста: да заличи от дома на Еклънд всички следи от неговите разследвания. Вече бяха взели лаптопа му, тъй като детективът услужливо го беше взел със себе си. Изчезването му обаче рано или късно щеше също да предизвика разследване и липсата на лаптопа и документацията щеше да бъде забелязана. Къщата щеше да се превърне в местопрестъпление. Ако не друго, работата на Братовчеда го бе избавила от всички илюзии за способността на хората да замърсяват, волно или неволно, местата, през които преминават. Ето защо си бе взел нов еднократен гащеризон от пералнята и достатъчно големи калцуни, за да не се налага да сваля обувките си. Имаше и предпазни ръкавици, и противопрахова маска. Всички те бяха прибрани в черната раница в багажника на колата му. Ако по някаква случайност го спреше полиция, работата му даваше идеално оправдание за наличието им в багажа му. Два големи чувала пък щяха да послужат, за да прибере в тях всичко, което намери в къщата.

Тъкмо се канеше да отвори вратата на колата си, когато видя момичето на пътя.