Джон Конъли
Игра на духове (20)

20.

Паркър беше взел решение първо да претърсят офиса на Еклънд. Пак се налагаше да проникнат с взлом, но щеше да им отнеме по-малко време, отколкото домът му, така че беше разумно да отхвърлят първо него. Той остави колата си на един паркинг, а шофирането — на Луис.

Обслужваните офиси обикновено наемаха нископлатен персонал, поне според опита на Паркър. Не предлагаха много възможности за повишение, а работата беше скучна. Трябваше да внимава с по-възрастните рецепционистки, които бяха кучета пазачи в човешки облик. Младата жена, която още седеше зад бюрото обаче, изглеждаше способна на известна доза учтивост и цивилизованост.

Ейнджъл позвъни от другата страна на улицата. Рецепционистката вдигна слушалката, докато пропускаше поредния посетител.

— Обажда се господин Еклънд от офис седемнайсет — каза Ейнджъл. — Очаквам двама клиенти до пет минути. Пратете ги направо горе, щом се регистрират.

Дори да бе забелязала, че обаждането не е по вътрешната линия, жената не спомена нищо. Повечето хора бяха толкова свикнали с мобилните си телефони, че не беше необичайно да ги ползват и за връзка с рецепцията.

— Непременно, господин Еклънд.

Ейнджъл й благодари и затвори. Най-старите трикове неслучайно бяха вечни. Реакцията й показа и нещо друго: или беше нова, или никой не бе забелязал изчезването. Паркър се надяваше да не й хрумне да провери дали картата на Еклънд е ползвана този ден, но подозираше, че няма. И защо да го прави? Не охраняваше Конгреса.

Към пет следобед Ейнджъл и Паркър влязоха в сградата, а Луис остана в колата. Представиха се, казаха на рецепционистката — Карли според надписа на табелката й, — че отиват при Джейкъб Еклънд, и след като се записаха в регистъра и единият показа документ за самоличност, получиха временни пропуски. Ейнджъл извади шофьорска книжка, името на която нямаше нищо общо с неговото, въпреки че снимката би могла да заблуди човек, който не го познава добре.

— Колко такива имаш? — полюбопитства Паркър, докато вървяха към асансьора и стълбището.

— Изгубил съм бройката. Понякога и аз забравям кой съм.

Качиха се по стълбите до третия етаж. По пътя Ейнджъл свали якето си, под което носеше риза с надпис: „Спешна ключарска помощ“. Оказа се излишно. Офисът на Еклънд се намираше почти в дъното, а коридорът беше пуст. Ейнджъл отвори ключалката за по-малко от минута. Щеше да се справи и по-бързо с автоматичен шперц, но не искаше да привлича вниманието с излишен шум. Влязоха, затвориха вратата и заключиха след себе си.

Офисът, общо взето, представляваше кутийка с претенции за нещо повече. Пред прозореца, покрит с вертикални щори, беше поставено евтино бюро, което заемаше цялата ширина на помещението, оставяйки съвсем тясно място за промушване от другата страна. Към него имаше два неудобни на вид тапицирани стола. До календара на стената отляво висеше шаблонен пейзаж, а до дясната беше опрян шкаф с четири чекмеджета. Паркър се опита да ги отвори, но видя, че са заключени, и остави Ейнджъл да се занимава с тях, а той самият се зае с бюрото. Нямаше много за претърсване. Еклънд не използваше настолен компютър, поне в офиса, а ако имаше дневник, го беше взел със себе си. Ейнджъл отключи чекмеджетата, но там се криеха само канцеларски материали, марки, визитки, кутия с разтворимо кафе, няколко пакетчета подсладител и сметана. Нямаше дори бутилка евтино уиски и две чаши като по филмите за частни детективи.

Паркър натисна мигащото копче на телефонния секретар и го пусна на високоговорител. Съобщенията донякъде се припокриваха с тези от гласовата поща на мобилния му телефон, но той отново записа всички имена и номера. Последното съобщение беше от жена, която успя да каже само „Ало“. Системата явно беше настроена за около дузина съобщения. За евтин офис — толкова.

Дотогава Ейнджъл беше успял да отключи и шкафа и Паркър посвети следващия час на преглеждане на папки с копия от отчети за клиенти, фактури, сметки и други документи, които се трупат, когато човек работи сам. Случаите бяха прозаични: застрахователни дела, обслужване на съдебни процеси, издирване на длъжници, проучване на бъдещи бизнес партньори и няколко спора за попечителство, от които почувства тъпа болка в главата. Всички случаи бяха стари, което означаваше, че Еклънд държи отворените си дела другаде и прибира документите в шкафа с папките чак след приключването им. Офисът служеше само за срещи и складови нужди. Паркър забеляза, че часовата и дневната ставка на Еклънд е по-висока от неговата собствена, но вероятно парите му бяха нужни, за да покрива разходите по странното си хоби. Стаята миришеше на застояло, а килимът се нуждаеше от хубаво почистване. Това напомни на Паркър защо самият той няма офис: ако трябваше да работи на такова място, би предпочел да живее на социални помощи.

Навън вече се беше стъмнило. През щорите се виждаше Луис, седнал в колата си. Паркингът се беше изпразнил значително, откакто бяха тук, и автомобилът на Луис стоеше самотно в една от секциите му. Беше време да си тръгват. Паркър не искаше някой охранител да запише номера му.

Огледа офиса за последно. Все още не можеше да усети този човек истински. Може би това щеше да се промени след претърсването на дома му, но офисът го оставяше с усещането, че се е разходил между театрални декори. Ако задачата не му беше възложена от Рос, щеше да заподозре, че някой го е пратил за зелен хайвер. Сега беше просто озадачен. Еклънд явно беше важен за федералния агент, но Паркър все не успяваше да разбере защо.

Единственият личен предмет в офиса беше една рамка със снимка на бюрото. На нея се виждаше Еклънд — с преждевременно посивяла коса, около метър и осемдесет висок, няколко излишни килограма, прегърнал през раменете много по-дребничка жена, чиято усмивка компенсираше невзрачните й черти. Благодарение на информацията, предоставена от Рос, Паркър разпозна бившата жена на Еклънд, Милена Бъдни. Снимката явно беше направена преди развода им, но не твърде отдавна. Рос му беше дал снимка на детектива от последната подмяна на шофьорската му книжка предишната година и там не изглеждаше много по-различно от човека на снимката.

Паркър погледа снимката известно време. Не познаваше много мъже, които да държат снимки на бивши съпруги на бюрото си — поне не на собствените си такива.

— Намери ли нещо? — попита Ейнджъл.

— Само спомени и тъга — отвърна Паркър. — Мисля, че приключихме тук.