Джон Конъли
Игра на духове (12)

12.

В ъгъла на библиотеката в хотела имаше машина „Неспресо“, поставена до една етажерка с книги, които всички гледаха и прелистваха, но никой всъщност не четеше. Тук-там се мяркаха развлекателни романчета като недодялани селяци, натъкнали се по грешка на среща на интелектуалци.

Паркър нямаше представа какво означават цветовете на капсулите, така че просто намери две еднакви и направи двойно кафе на Франк, а после пусна и единично за себе си. Франк разкопча палтото си, но явно нямаше желание да го свали. Паркър съблече якето си и го хвърли на дивана. Попита Франк дали иска сметана.

— Не — отказа Франк, а после добави, — благодаря.

Което все пак беше нещо.

Паркър му подаде кафето и седна на един стол срещу бащата на Рейчъл. Франк не изглеждаше добре. Студът може да беше добавил малко руменина на носа и бузите, но въпреки това кожата му изглеждаше бледожълтеникава. Паркър смътно си спомняше, че това може да е признак на чернодробно заболяване. Зачуди се дали Франк е ходил на лекар, но после си спомни с какви жени живее: още при първия намек за болест Рейчъл и майка й щяха да го завлекат на доктор, ако се налага, под заплаха с оръжие.

Паркър отпи от кафето си. Можеше да подхване незначителен разговор от учтивост, но този период отдавна беше отминал и при двамата. Никога не се бе получавало, а и не бе станало нищо, което да подскаже, че сега може да се получи. Накрая Франк наруши мълчанието.

— Чух, че днес не е минало добре при психолога.

— Госпожа Фъргюсън се справя чудесно. По-добре няма накъде. Сам също изглеждаше щастлива. Проблемът бяхме ние с дъщеря ти.

— Рейчъл би казала, че ти си проблемът.

Паркър си пое дълбоко въздух и се почуди дали светът е решил да изпробва до последно способността му да се владее. Радваше се, че се беше ограничил с една чаша вино. Втората нямаше да подейства смекчаващо на гнева му. Дори сега, съвършено трезвен след разходката до хотела, изпитваше силен порив да размаже физиономията на Франк Улф, но нищо нямаше да постигне.

— Мисля, че се държах прилично, но признавам, че не съм най-добрият съдник по въпроса — каза той. — Освен това съм имал и по-добри дни.

— Аха…

Франк отпи от кафето си. Изглеждаше объркан.

— Има вкус на греяно вино — каза той.

— Не знам какво значат цветовете — отвърна Паркър. — Просто грабнах първите, които ми попаднаха. Искаш ли друго?

— Не, няма проблем. Просто е странно.

— Явно е нещо завъртяно.

— Сигурно затова не го разпознавам. Вкъщи пия разтворимо.

Той отпи още малко, без да се мръщи толкова.

— Случилото се със Сам… отвличането…

Паркър чакаше. Франк обра капките от ръба на чашата си с палец, но не вдигна поглед.

— Исках да обвиня теб за всичко — каза той. — И още искам.

Сега вече вдигна очи. На Паркър му се стори, че не изглежда нито ядосан, нито огорчен, а само объркан.

— Ти обвиняваш ли себе си?

— Понякога — призна Паркър. — Не можех да спра хода на събитията и нямаше как да знам какво ще се опита да направи този човек впоследствие, но участвах в задвижването им, а те завършиха с отвличането на дъщеря ми.

— Можеше да свърши зле. Не че така беше добре.

— Знам.

Франк кимна.

— Мислех си, че с теб нямаме нищо общо — продължи той. — Исках да вярвам в това, но през цялото време виждах насреща си нещо, което виждах и когато погледнех в огледалото. Човек, който е погребал едно от децата си.

По-големият брат на Рейчъл, щатски полицай, бил прострелян и убит по време на банков обир много преди Паркър и Рейчъл да се запознаят. Паркър знаеше, че причината тя да се увлече по него отчасти бе ехото от загубата, отчасти — гневът. Беше реагирала на смъртта на брат си с опит да разбере случилото се, като че ли опознаването на психологията на престъпника би й помогнало да разбере защо е останала без брат си. Друга част от нея обаче, която тя не можеше дори да признае, искаше да си отмъсти. Рейчъл отказваше да обърне внимание на тази си страна, но когато Паркър се появи в живота й, връхлитайки с цялата си мощ върху виновниците за болката и загубата й, нейният гняв подхрани неговия. Резултатът обаче не й хареса или поне така си каза, въпреки че тайното й Аз ликуваше.

— Човек би предположил, че ще помня всичко — продължи Франк, — но не е така. Помня откъслеци, но много парчета липсват. Помня болницата, но не и как съм стигнал дотам. Помня гроба, но не и църквата. А когато се опитам да си представя момчето си, виждам само неподвижни образи. Не помръдва. Освен това не чувам гласа му. Не мога да си го спомня. Все едно смъртта е изтрила лентата.

Никога не бяха говорили за това преди. Паркър не беше сигурен дали Франк повдига темата пред Рейчъл или дори пред жена си. Рейчъл винаги описваше мъката му като мълчалива и безкрайно лична. Неспособността му да споделя и разговаря за това беше оставила дълбок белег и върху живота на майка й, която бе оставена да скърби сама за сина си.

— Мислех да се самоубия — каза той. — Това стана по-късно, когато болката вече се бе притъпила. Проблемът беше, че и всичко друго се притъпи. Всичко посивя.

— А защо не го направи?

— Заради Рейчъл. Дъщеря ми ме накара да живея. Дори съпругата ми не можеше да го направи.

Той остави чашата си на масата.

— Ти обаче не си имал нито друго дете, нито съпруга. Как оцеля?

— Като тръгнах по следите на мъжа, който ми причини това — отвърна Паркър. — Намерих го и го убих.

— Значи това си направил.

— Да.

— И помогна ли?

— Няма прост отговор. По-малко, отколкото се надявах, повече, отколкото трябваше.

— Загубата обаче остана?

— Да.

— Не искам Рейчъл да го изпита на гърба си.

— Аз също.

— Но въпреки това продължаваш да се занимаваш с тази работа и това едва не струва живота на Сам.

Паркър замълча.

— Защо го правиш?

— Този въпрос също няма прост отговор.

— Пробвай.

— Правя го, защото се боя, че ако спра, никой друг няма да се заеме вместо мен. Правя го, защото, ако си затворя очите, някой друг ще пострада като мен. Правя го, защото така изливам гнева си. Правя го по причини, които самият аз не разбирам. Но най-вече го правя, защото ми харесва.

— И няма да спреш.

— Не. Опитвал съм. Не става.

Франк избърса устата си. В стаята не беше много топло, но той се потеше. Гледаше бавно преминаващите коли по улицата, а фаровете им осветяваха едната страна на лицето му, докато другата оставаше в сянка.

— Когато онзи човек отвлече Сам, той е възнамерявал да я убие.

— Сам е жива.

— Можеше да не е.

— Но е. И нищо лошо няма да й се случи.

— Не можеш да знаеш.

— Франк, погледни ме.

Франк извърна лице от прозореца.

— Веднъж Рейчъл ми разказа, че след като синът ти е загинал, си настоявал да я взимаш всеки ден след училище до шестнайсет години. Когато не си бил в града, си карал жена си да го прави и си й се обаждал, за да провериш. Спрял си чак когато Рейчъл се закопчала с белезници за един парапет в знак на протест.

Вярно беше. Едно от нещата, които Паркър обичаше в Рейчъл.

— Бяха пластмасови — изпуфтя Франк, стиснал най-близката сламка.

— Не е в това въпросът. Има държави с военен режим, в които правилата са по-свободни от твоите.

— Не е същото. Рейчъл беше изложена на риск заради твоята работа. А сега и Сам. Та тя видя как умира човек, за бога!

— Франк…

— Не, аз…

— Франк!

Франк Улф млъкна.

— Не можем да оставим тези хора да се разхождат спокойно. Те са хищници. Ако не успеят да се нахранят на едно място, ще продължат нататък и ще си намерят по-лесна плячка. Ще продължат да причиняват болка на хората, докато някой не ги спре. Ние можем да скрием децата си, да залостим вратите си и да запушим ушите си, но те просто ще погнат други.

— Но тя е твое дете.

— Всяко дете е нечие.

В коридора светна лампа. Управителят застана на вратата. Офисът му беше в задната част на сградата, а една алея, покрита с увивни растения, водеше до къщата, в която живееха двамата с жена му. Явно беше чул спора и беше дошъл да провери какво става.

— Всичко наред ли е, господа?

— Извинете ни — отвърна Паркър. — Разминаване в мненията.

Онзи ги изгледа строго, но реши, че няма непосредствена заплаха от насилие.

— Е, вие сте единственият ни гост, така че се разминавайте, колкото желаете. Лека нощ.

Двамата останаха отново сами. Франк се изправи.

— Трябва да се прибирам.

— Паркирал съм отзад. Ще те закарам.

— Мога да шофирам.

— На твое място не бих. Ела да си вземеш колата сутринта.

Говореше меко и внимателно. Кафето се беше отразило добре на Франк, но Паркър не беше сигурен, че това е достатъчно. Беше готов за нов спор, но такъв не последва.

— Може би си прав. Ще си повикам такси.

Паркър го увери, че няма проблем. Ключовете за колата бяха в джоба на якето му, а домът на Улф беше само на десетина минути път оттам — двайсет в това време.

Намесата на управителя като че ли бе сложила край на дискусията за професионалните занимания на Паркър, но той не се заблуждаваше, че може да промени мнението на Франк Улф по който и да било въпрос. Въпреки това усещаше, че има известен напредък. Бяха разговаряли и се бяха държали разумно и цивилизовано един с друг. И Франк беше прав: и двамата бяха бащи, изгубили деца, и някак си бяха преодолели загубата — не без неизлечима болка, не без рани завинаги — но някак си бяха устояли; и двамата имаха дъщери, които обичаха, и спомени, макар откъслечни и несъвършени, за отишлите си потомци; спомени, на които държаха и обичаха. Разликата помежду им беше, че детето на Франк Улф не го навестяваше нощем или, ако го правеше, беше само насън.

Пътуваха в мълчание до дома на Улф, най-вече защото Франк задряма пет минути, след като потеглиха. Ледът беше почистен от средата дори на малките улици, но стоеше по края, а заради валящите снежинки фаровете не улавяха издайническите отблясъци. Паркър шофираше внимателно и след малко стигнаха до дома на Улф. В коридора светеше лампа, друга осветяваше стъпалото пред прага и част от двора. Преустроената конюшня, в която живееха Рейчъл и Сам, беше тиха и сумрачна. Ако беше по-рано, Паркър би помолил да се сбогува още веднъж с дъщеря си. Болеше го, че е толкова близо, а не може да я прегърне или поговори с нея.

Паркър спря пред къщата, без да сваля очи от прозорците, зад които спеше дъщеря му. Франк се събуди и двамата мъже поседяха минута, без да говорят. Накрая Франк каза:

— Рейчъл се тревожи, че Сам крие някаква травма от случилото се. А аз се тревожа, че не крие.

Паркър се обърна към него.

— Понякога я чувам да говори с някого — продължи Франк. — Не когато си играе с куклите или кучето е в стаята при нея, а когато е съвсем сама. Говори, слуша, после пак говори. Знам, че е нормално децата да имат въображаеми приятели, но това е нещо различно. Не мога да го обясня. Плаши ме, ако ме разбираш. Разговорите са напрегнати. Дори гласът й се променя. Става някак си по-възрастен. По-сериозен. Като на голям човек. На кого би могла да говори по този начин?

— Не знам — излъга Паркър.

Стори му се, че Франк усети това, но просто реши да не го притиска.

— Благодаря, че ме докара — каза Франк, като отвори вратата и слезе.

— Няма за какво. И… Франк?

Франк Улф се подпря на вратата и зачака.

— Благодаря ти, че се грижиш за тях.

Франк кимна. Никой не добави нищо повече. Бяха приключили.