Джон Конъли
Игра на духове (44)

44.

Паркър се събуди схванат и вкочанен от студ на стола. Чувстваше се по-зле, отколкото ако въобще не беше заспивал. Часовникът показваше 7:00. Изкушаваше се просто да си легне в леглото и да се завие през глава, но се притесняваше, че може никога да не стане повече. Документите, които беше получил от адвоката на Рейчъл, не бяха съвсем неочаквани; те повече то натъжиха, отколкото разгневиха, и го разочароваха от лицемерното й в неговите очи поведение.

„Не биваше да се стига дотук — мислеше си той, — но вината за това е моя.“

Той се качи горе, съблече се и си взе душ, после облече чисти дрехи и си направи кафе и препечени филийки. По-късно щеше да се види с Мокси Кастин, за да обсъди проблема и да реши какво да прави по-нататък. При всички положения искаше да причини колкото може по-малко страдание на Сам. Знаеше, че и Рейчъл би искала същото.

Паркър захапа една препечена филийка, взе чашата си с кафе и се върна в кабинета си, за да фокусира цялото си внимание върху документите на Еклънд. Макар навън да беше студено, той открехна прозореца, защото стаята миришеше на сън, и без да иска бутна нещо червено-черно, което падна на верандата отвън. Излезе да го вземе. Когато се върна, носеше наниз от зимни шушулки и стъбла — от онези, които дете би направило, докато си почива.

От онези, които Дженифър обичаше да ниже и подарява на майка си и баща си.

Паркър внимателно закачи наниза на лампата, за да виси до него, докато работи. Светлината се променяше, сенките нарастваха, а той четеше за Мъчениците от Капстед и техния край. Това беше името, което им бяха дали другите.

А те самите се наричаха Братята.