Джон Конъли
Игра на духове (40)

40.

Лексусът изглеждаше така, както го бяха оставили, но Луис изключи алармата и отвори багажника. Имаше навика да оставя по една тясна лентичка прозрачно тиксо от двете страни на подвижната кора на дъното. И двете бяха разлепени. Не си направи труда да повдигне кората. Макар и хората на Филип да бяха успели да проникнат в колата, без да задействат алармата, тайните отделения под кората на багажника бяха старателно скрити, а за отварянето им беше нужен електронен код. Съдържанието им беше в безопасност, но той все пак се подразни.

Паркър се приближи.

— Всичко наред ли е?

— Съвсем.

Луис премери с поглед четиримата мъже, които ги наблюдаваха зад гърба на Филип.

— Поне не сте срали вътре — отбеляза той.

Никой не отговори. Не му пукаше. Просто не искаше да си мислят, че не е забелязал. Освен това беше сигурен, че са сложили проследяващо устройство някъде в колата, защото и той би направил същото в подобна ситуация. Ейнджъл лесно щеше да го намери. Тогава Луис може би щеше да го сложи в някой боклукчийски камион или куриерски бус, за да се повъртят малко по улиците.

— Разбира се, вие ще ни известите, ако решите да се върнете отново в Провидънс — каза Филип.

— Мама те вика — отвърна Луис. — Бягай, за да не те напляска.

Някой зад гърба на Филип се изкиска, но той не погледна, за да види кой е.

— Тя е стара — рече той. — Сама го каза. Нещата тук скоро ще се променят.

— Не ми изглеждаше така — възрази Паркър. — Бих те посъветвал да започнеш да спестяваш джобните си, че идат черни дни. Колкото и да ти е оставил тате, няма да ти стигне.

Този път Филип дори не се опита да скрие реакцията си. Той отвори уста, разкривайки дребните си, бели равни зъби — като на дете, — и щракна срещу нощния въздух. Отстрани изглеждаше като деформирана восъчна глава. После се изплю върху колата. Луис направи крачка напред, но Паркър сложи ръка върху дясното му рамо.

— Не.

Луис вдиша дълбоко и се отпусна.

— Ще запомня какво направи, момченце.

— Не ми викай „момченце“, шибана…

Думата беше на върха на езика му. Паркър виждаше как се е вдигнал към небцето, за да каже „ч“.

— Хайде — подкани го Луис, — кажи го.

Филип обаче се овладя. Някаква сянка от здрав разум надделя и Паркър беше признателен за това. Двамата с Луис все още бяха невъоръжени. Само Ейнджъл, който вече седеше в колата, имаше оръжие под ръка. Ако някой извадеше пистолет, нещата нямаше да свършат добре.

— Махайте се от града ми — процеди Филип.

Паркър седна на пътническото място, а Луис — зад волана. Нито един от двамата не си направи труда да напомни на Филип, че това не е неговият град и никога няма да бъде. Въпросът беше колко бели може да направи Филип, преди да осъзнае реалността.

Много, помисли си Паркър. Адски много.