Джон Конъли
Игра на духове (19)

19.

— Това е най-яката шибана идея, която някога е хрумвала на някого, откакто Колумб си е купил кораб — рече Ейнджъл на Луис.

Тримата с Паркър седяха в „Ню Харвест Кофи енд Спиритс“ на „Уейбос Стрийт“ в реставрираната Аркада на Провидънс — най-старият закрит търговски център в страната. От една страна, мислеше си Паркър, Аркадата беше виновна за смъртта на градовете, упадъка на общностите и „Мол ъф Америка“ в Минесота. От друга страна, всяко място, което предлагаше добро еспресо, качествено уиски и вкусен пай заслужаваше да му бъдат простени много неща, макар може би не чак създаването на „Мол ъф Америка“. Някой явно бе вложил мисъл в ремонта на Аркадата и сега тук се помещаваха фирми, които неминуемо биха били описани като „еклектични“. Срещу кафенето имаше магазин на име „Лъвкрафт изкуства и науки“, което напомни по приятен начин на Паркър за „Стрейндж Мейн“ в Портланд. Светът, реши той, би обеднял без тези места.

— Хубаво е — отвърна Луис.

Единственото кубче лед в чашата му изпука примамливо, но само накара Ейнджъл да се смръщи. Двамата мъже се различаваха в много отношения, не на последно място по въпросите на модата и политиката, но сред познатите им се смяташе, че Луис е водещият във вкусовете и преценките. Ейнджъл обаче беше развил вкус към уискито, което до голяма степен се дължеше на кражбите на различни интересни бутилки и кутии в началото на престъпната му кариера. Сега двамата с Луис можеха да си позволят да си купуват скъпи и реномирани питиета, макар Ейнджъл да твърдеше, че никое не може да се сравнява с онези, които сам си бе набавял някога. „Крадената вода е по-сладка, а тайно изяденият хляб — по-вкусен“, — казваше той като дявол, който цитира евангелието.

Ето защо Ейнджъл имаше твърдо мнение по въпросите за консумацията на уиски и смяташе, че ледът разваля фините вкусове и аромати. Обичаше да капва по малко вода в чашата си, за да ги накара да се разкрият, но нищо повече. Беше успял да убеди Луис да намали кубчетата лед от три на едно, но въпреки това го болеше, като го гледаше как го пуска в чашата си. Що се отнася до хората, които доливаха уискито си с газирана вода или, опазил бог, с кока-кола, Ейнджъл беше убеден, че само един хубав бой ще ги вкара в правия път.

Паркър се придържаше към кафето. Дори в редките случаи, когато прекаляваше с пиенето, му се налагаше първо да превъзмогне вроденото си отвращение към вкуса на твърдия алкохол. Сервитьорката донесе чашата му и се усмихна. Беше мила усмивка. Не обещаваше нищо, освен добронамерена учтивост, но беше от онези усмивки, които те карат да се чувстваш добре.

— Мисля, че те харесва — отбеляза Ейнджъл.

— Не е кой знае какво, като се има предвид, че другите възможности сте ти и черният лорд.

Убиваха времето, преди да отидат в офиса на Еклънд, който се помещаваше в сграда с множество компании, обслужвани от общ персонал от секретари и рецепционисти. Намираше се близо до „Норт Мейн“ в нов комплекс, в който имаше още клиника за козметична стоматология и фирма за стоки за домашни любимци. Паркър беше хвърлил един поглед на идване и видя, че на рецепцията стои жена на не повече от двайсет години. Достъпът в сградата ставаше с карти, но тя можеше да пусне и външни посетители. Изглеждаше като място, което след пет часа утихва, а след шест настъпва пълно мъртвило. Колкото по-близо до края на работния ден влезеха, толкова повече време щяха да имат в офиса на Еклънд. След това, в зависимост от находките си, щяха да се пренесат в дома му.

— Мислиш ли, че приличаме на туристи? — попита Ейнджъл. Той обичаше да си мисли, че може да се слее с тълпата, дори в този момент тълпата инстинктивно да отстъпваше назад от него и партньора му. Желанието му за принадлежност беше трогателно безнадеждно.

— Февруари е, а ние сме в Провидънс — отвърна Паркър. — Ако приличахте на туристи, щяха да ви сметнат за луди. Приличате просто на двама типа с пистолети под палтата.

— Е, значи ще изглеждаме съвсем на мястото си, ако се опитаме да откраднем нещо — отбеляза Ейнджъл. — Това е извратен щат.

Прав беше. Паркър беше чел някъде, че всяко човешко същество може да намери място на територията на Роуд Айлънд. Ако това беше вярно, нямаше да успеят да си тръгнат, без някой политик да бръкне в джобовете им. Винсънт Сианси, известен повече като Бъди Сианси, кмет на Провидънс в продължение на общо двайсет и една години, два пъти бе принуждаван да се оттегли заради обвинения в углавни престъпления и прекара четири години във федерален затвор, задето бе ръководил престъпни операции от кабинета си, въпреки че заседателите го признаха за невинен по обвинението за подкуп за членство в Университетския клуб, което намекваше, че изкуплението все пак е възможно. През 2014 г. Сианси се опита отново да се кандидатира, но на този етап вече беше прекалено богат дори по стандартите на Провидънс. Като добавим бившия губернатор Ед Дипрет, който откара една година зад решетките заради подкупи от предприемачи, и Джоузеф Бевилакуа — главен съдия на щатския върховен съд, който подаде оставка заради спекулации за връзки с мафията — и това бяха само големите имена, — и ето ти възхитително ниво на институционализирана корупция.

— Ще изглеждаш почти честен човек в сравнение с тях — съгласи се Луис.

— Нямам нищо против някой да краде — обясни Луис, — просто не ми харесва след това да лъже. Излиза, че не се гордее с работата си.

Поинтересуваха се как е минала срещата на Паркър със Сам и психолога, а той на свой ред им разказа за разговора си с Франк Улф.

— Мислиш, че заради това вече те мрази с една идея по-малко? — учуди се Ейнджъл.

— Само една.

— Браво. Жалко, че бившата ти приятелка те мрази повече. Анулира напредъка с Франк.

— Е, много ти благодаря.

— Няма за какво.

Паркър погледна часовника си.

— Май трябва да тръгваме.

Луис поиска сметката. Сервитьорката я донесе и отново се усмихна на Паркър.

Проклет да съм, помисли си той.

Листчето си стоеше на масата, а Ейнджъл и Луис най-спокойно се правеха, че не го виждат. Паркър хвърли един поглед на общата сума, без да го докосва. Признаваше им, че имаха скъп вкус към алкохола.

— Няма да стане — рече той.

— Мамка му — изруга Ейнджъл и посегна към портфейла си.

Излязоха откъм „Уестминстър Стрийт“ и се спряха да погледат хищната птица, която кръжеше високо над старата „Банк ъф Америка“ — или Сградата на Супермен, както беше по-известна.

— Знаеш ли какво е това? — попита Луис.

Паркър и Ейнджъл поклатиха отрицателно глави.

— Сокол скитник — отвърна Луис. — Харесва ми.

„Понякога — помисли си Паркър — Луис показва тревожни признаци на човечност.“