Джон Конъли
Игра на духове (64)

64.

Ако е вярно, че природата не търпи вакуум, то за престъпния свят той е бизнес възможност. Смъртта на Каспар Уеб беше оставила празнина, която при други обстоятелства би била безскрупулно експлоатирана както от съперниците му, така и от елементи в собствената му мрежа.

Ала Уеб не беше обикновен престъпник. Неговите връзки с незаконните дейности бяха сложни и мъгляви, поради което и никога не бе разпитван официално от властите, камо ли да му бъдат предявени обвинения. Само неколцина от най-приближените му имаха някаква представа за машината, стояща зад неговите операции, и повечето от тях, с изключение на Майка и Филип, вече бяха мъртви. Дискретността на бизнеса му беше първата бариера, с което се сблъскваха всички желаещи да се сборят за богатството му.

Втората бариера беше липсата на каквото и да било подобие на организирани престъпни фамилии като в миналото, с традиционна структура, способна да погълне или подели по-голямата част от бизнеса на Уеб без ненужни кръвопролития. Смъртта на Франк Анджиуло, счетоводителят на мафиотския клан, предвождан от брат му Джери, през 2015 година бе провокирала носталгични вълни в Североизтока, каквито обикновено се свързваха с кончината на любима звезда от шоубизнеса. Франк беше последният от братята Анджиуло, които бяха управлявали от Норт Енд в продължение на повече от две десетилетия, докато Уайти Блъджър и една групичка от невъздържани федерални агенти успяха величествено да прецакат нишата за достойни престъпни заговори в Нова Англия. Братя Анджиуло бяха легендарни гангстери, които се поздравяваха един друг с целувки и се наслаждаваха на еспресото в кафенетата на улица „Хановер“.

Оставяха трупове по тротоарите и в багажниците на автомобили пред летище „Лоуган“, но се свеняха да убиват жени, мирни граждани и ченгета. Те пазеха Норт Енд от престъпността — с изключение на своята собствена, очевидно — също както страхът от Уайти Блъджър беше достатъчен улиците на Южен Бостън, а после и в целия град, да са спокойни и безопасни за всеки, който не беше дръзнал да го ядоса. Ала всичко това беше в миналото. Франк Анджиуло беше отишъл при братята си под земята, царството на Уайти Блъджър беше приключило. Организираната престъпност беше заменена от дезорганизирана, която говореше на стотици езици, а останките от старата можеха само да се надяват да оцелеят и с нега да си спомнят отминалите времена.

 

 

Първата крачка направи Ерик Ластрейд, потвърждавайки пред Филип, че каналът за комуникация е отворен. Двамата мъже се отправиха към Бостън в автомобил, взет под наем на името на едно от гаджетата на Ерик, но се наложи да пообиколят наоколо, докато намерят място за паркиране близо до „Комънуелт Авеню“. Филип не искаше да оставят автомобила в подземен паркинг. И най-хубавите такива бяха тъмни, а ако нещо се объркаше, не искаше да се озове на място, където лесно могат да бъдат притиснати. Ластрейд се опита да го успокои, че няма защо да се тревожи, че това е само възможност да поговорят, но като всички двулични, безпринципни хора Филип виждаше собствените си морални недостатъци, отразени във всяко лице пред себе си.

Срещата трябваше да се състои в един шикозен бар-ресторант на улица „Нюбъри“, далеч от Норт Енд, и обичайните страхове на мъжете, с които трябваше да се срещнат, живеещи в постоянно състояние на зле овладяна параноя относно разузнавателния капацитет на полицията. Напоследък според Ластрейд бяха обсебени от дроновете до такава степен, че бяха простреляли един с пистолет някъде край Ревиър Бийч. Наложи се да компенсират собственика, след като откриха адреса му и го предупредиха, че не е препоръчително да съобщава за инцидента на униформени лица.

Когато Филип и Ластрейд пристигнаха, тримата мъже седяха на една маса в дъното. Двама от тях бяха на трийсет и нещо, с ризи и пуловери. „Не си падат по гвинейски^[1] шик“, помисли си Филип. Третият беше почти седемдесетгодишен и като че ли не се чувстваше толкова добре в тази обстановка. Носеше жилетка и вълнено сако, а червената му вратовръзка беше толкова смачкана, че никоя ютия не би могла да помогне. Почти плешивата му глава беше на петна от псориазис. На стола до него седеше старо кепе. Филип подозираше, че с радост би останал с кепето, но не е искал да изглежда като… като това, което беше: какъвто трябва, но не където трябва.

Ластрейд познаваше един от по-младите мъже, Стефано, или Стиви. Чрез него бяха уговорили срещата. Стефано представи Антъни — вторият член на младежкото крило, и Бернардо, по-възрастният мъж. Не си направи труда да спомене фамилиите им. Петимата размениха няколко незначителни реплики за времето, докато хвърляха по един поглед на менюто. Ресторантът беше нов, с леко средиземноморски акцент, така че си поръчаха общи плата с ордьоври, а Бернардо помоли и за една супа, защото му беше студено. Никой не пожела вино, така си останаха на вода и безалкохолни.

Сериозните разговори започнаха едва след като им сервираха храната. През по-голямата част от времето говори Стиви, а Антъни кимаше. Бернардо сърбаше съсредоточено супата си и почти не вдигна от поглед от нея. Това не можеше да заблуди Филип, но му се искаше старецът просто да зареже този театър или поне да яде шибаната си супа по-безшумно.

— Доколкото разбираме — каза Стиви, — дейностите на Каспар Уеб са в процес на закриване. С оглед на това сме начертали алтернативни варианти, въпреки че някои полезни контакти ни бяха предоставени от официалните представители на господин Уеб като жест на добра воля и в знак на благодарност за бизнеса ни през годините.

Това беше новост за Филип, но той не се издаде; само стисна юмрук под масата. Сигурно Майка го бе разпоредила.

Господи, тя раздаваше контакти, струващи цяло състояние, за благодарност?!

— Малко трохички от масата — подхвърли той.

— Доста прилични трохички — отбеляза Стиви. — И вероятно много доходоносни.

— Аз ви предлагам нещо по-ценно.

— Целите сме в слух.

Филип даде всичко от себе си. Предлагаше жени от Източна Европа и Африка за проститутки, достъп до отчаяни бежанци от достатъчно държави, за да запълни половината атлас, защото по негови впечатления всички навсякъде искаха да бъдат някъде другаде и бяха готови да си платят за това. Добави всякакви ментета — дрехи, парфюми, алкохол, и всичко друго, което му хрумна, за да предизвика интереса на тримата мъже.

— Имаме си всичко това — отвърна Стиви.

— Аз ви предлагам повече и на по-ниска цена.

Стиви го погледна скептично. Видно бе, че не е заинтригуван или поне не достатъчно.

— Сам го казахте. Това са само трохи, а ние вече сме преяли с тях.

— Ами дрога? Или и с това сте преяли?

Това вече прикова вниманието им. Трябваше само да го задържи.

— Ето как виждам нещата аз. Имате кокаин, имате марихуана, и двете — от Синалоа, но са преебани с онази плодова гадост.

Мексиканците бяха иззели операциите в Североизтока от доминиканците, които отдавна контролираха пазара. „Плодовата гадост“ се отнасяше до един сложен замисъл на ФБР от 2012 година, при който федералните, в ролята на италиански гангстери, предложиха да използват мними компании за търговия с плодове, уж за да превозват синалоански кокаин от Североизтока към Испания срещу двайсет процента от стоката. Операцията доведе до множество арести в Испания и Масачузетс и конфискуване на 345 килограма кокаин. Синалоа се опари лошо и отношенията й с италианците пострадаха само заради шепа федерални с евтини кожени якета.

Междувременно Ндрангета в Калабрия беше надделяла над другите престъпни организации, включително Коза Ностра, и се бе превърнала във водеща сила в трафика на кокаин, разширявайки обсега си върху Австралия и Съединените щати. Нейните locali в различните страни отговаряха пред съответните locali у дома, създавайки глобална мрежа за сътрудничество. Носеха се слухове, че Ндрангета вече има толкова пари, че не знае какво да ги прави. Мъжете, седнали на една маса с Филип и Ластрейд, не бяха от Калабрия. И това беше един от най-големите им проблеми.

— Какво предлагате вместо това? — попита Стиви.

— Хероин.

Бернардо продължи да сърба супата си, но погледът му се стрелна към Стиви. Кимването бе едва забележимо.

— Каспар Уеб не се занимаваше с хероин — каза Стиви.

— Защото в началото нямаше мрежа, а когато такава се появи, вече беше твърде болен, за да се възползва. Ние обаче разполагаме с транспорт и доставчици.

— Кого имате предвид, като казвате „ние“? — поинтересува се Антъни, като се отказа само да кима. — Винсънт Гарон е мъртъв, никой не е виждал Тери Нейкън от месеци. Никой и не очаква да го види повече. — Той почака, но тъй като никой не захапа въдицата, продължи: — Остават само няколко адвокати, една възрастна дама в Провидънс, която подписва чекове, и вие двамата. Не се обиждайте, но по мои спомени бяхте само оръженосци.

Филип изчака една-две секунди.

— Аз съм синът на Каспар Уеб.

Стиви се изсмя.

— Как ли пък не. Той нямаше синове.

— Нямаше признати.

— И ние трябва да повярваме на това?

— В Европа има хора с кръвна връзка с Каспар Уеб и те няма да работят с никого извън кръга, защото това е техният закон. Думите ми ще бъдат потвърдени от факта, че ще успея да ви доставя стоката.

Бернардо остави лъжицата си и избърса устата си със салфетка.

— И откъде ще дойде тя? — попита той със смесица от бостънски и стар провинциален диалект, заваляйки леко думите, като че ли е преживял инсулт.

— От Афганистан — отвърна Филип.

Откъде според този се взимаше опиумът — от Филаделфия? Маршрутът беше ясен: Бадакшан — Допи — Бамиян — Херат, а оттам към Иран и Турция.

— А после се пречиства в турски лаборатории?

Филип кимна.

— Ако минава през Турция, значи го доставят онези копелета от ИДИЛ.

— Това проблем ли е?

— Ще стане, когато разбият някой самолет в сграда тук или открият огън в някое училище.

— Само че те не са тук — напомни му Филип, — а там.

Бернардо се вгледа внимателно в него.

— Ако сте син на Каспар Уеб, как така сте толкова глупав?

— Ей, ей! — възпря го Ластрейд. — По-полека!

Бернардо вдигна пръст, Стиви поклати предупредително глава към Ластрейд и на масата се възцари мълчание.

— Съгласих се да разговаряме, защото племенникът ми гарантира за приятеля ви, а приятелят ви гарантира за вас, но вече приключихме — заяви Бернардо. — Не знам какъв номер се опитвате да извъртите, но за ваше добро е да ме чуете, защото ще ви дам безплатен съвет. Не ми пука чий син сте, но ако се пробвате да внесете хероин от Турция, ще пукнете във федералния пандиз. Няма да ви обвинят само в трафик на наркотици, но и в подкрепа за терористи. Къса памет имате, ако не си спомняте какво стана тук през 2013 година. В случай че сте забравили, ислямисти взривиха Бостънския маратон. А сега вие искате да сложите нашите пари в техните джобове, само и само да изживеете мечтата си да стане могъщ наркопласьор? Разкарайте се оттук. Връщайте се в Провидънс и може да забравя, че някога съм ви виждал.

Бернардо се изправи, взе шапката си, нахлупи я на белязаната си глава и тръгна към изхода. Антъни се присъедини към него, а Стиви погледна разочаровано Ластрейд.

— За бога, Ерик.

— Ей — намеси се Филип, — не гледай него, а мен.

— Аз не…

Филип не го остави да продължи.

— Ще говорим отново, каквото и да мисли старецът. Няма да се откажа.

— Внимавай повече, когато някой ти дава съвет — отвърна Стиви. — Особено ако е някой като чичо ми.

Той последва другите навън. Филип изчака, докато всички излязат, и хвърли няколко банкноти на масата. Лицето му пламтеше от унижението, но той не беше излъгал. Нямаше да се махне, но и нямаше да забрави случилото се и казаното тук.

— Ами сега? — попита Ластрейд.

Филип го потупа по гърба, за да му покаже, че не е ядосан на него.

— Сега ще се обадим на някои хора.