Джон Конъли
Игра на духове (46)

46.

На север от него Паркър още четеше.

Братята били лешояди или поне започнали като такива: шепа брутални мъже и подчинените им жени, които открили, че обещанието на Америка не е толкова златно, колкото се надявали, или пък, очаквайки точно това, вече си представяли как ще се нахранят с по-слабите, още докато корабите им се подмятали във вълните на толкова мрачни морета, че се отличавали от нощта само в едва зърнати пролуки в пяната.

Еклънд се бе постарал, доколкото бе възможно, да проследи произхода им, но те идвали от най-различни страни и променяли имената си веднага щом стъпели на сушата, защото мнозина от тях бягали от наказания за престъпленията си в Европа и се бояли, че възмездието може да ги застигне и на новия континент. Наречете го съдба или лош късмет, но малко по малко тези разнородни индивиди се събрали под покровителството на един мъж. А ако бяхте Джейкъб Еклънд или човек, който споделя увлечението му, щяхте да го наречете и нещо повече.

Дело на стари богове.

Воля на ангелите.

Водачът на Братята се казвал Питър Маг. Паркър си спомняше това име от бележките в мазето на Еклънд. Според информацията, събрана от детектива, Питър Маг почти със сигурност идвал от областта по англо-уелската граница, известна като Уелски Марч. Притежавал известни умения за обработване на метали, така че може да е бил чирак или дори да е работил сам като ковач. По метода на изключването истинската му самоличност се свеждаше до един от трима мъже, най-вероятният от които беше Ритърх ал Рис. Ритърх означаваше „червеникавокафяв“ на уелски, а разказите на съвременниците му сочеха, че такъв е бил цветът на косата му. Ал Рис означаваше „синът на Рис“, а единственият син на ковач на име Рис ал Мадок изчезнал от църковния регистър на енорията в град Монмут пет години преди Питър Маг да се появи в Съединените щати през първата половина на деветнайсети век. Не беше ясно какво е правил междувременно Ритърх. Единствената догадка идваше от една оцеляла жена от неговия клан на име Неса Пери, вероятно негова любовница, по-късно обесена заради престъпленията си. Според Пери Маг й казал, че е посветил много години на „изучаване на руните“ и „четене на талантите“, което според Еклънд означаваше окултна литература. Маг, изглежда, нямал религиозна принадлежност или поне не такава, която някоя църква би признала. Говорел за знание за ангелите, познавал добре апокрифните писания и твърдял, че нощем общува с духове. „Не се моля — казал веднъж на Неса Пери, — а говоря с ангела като с равен.“

Ексклузивните връзки между последователите му не се насърчавали. Мъжете и жените сменяли партньорите си най-редовно, въпреки че някои връзки изтрайвали по-дълго от други. Ревността не била позволена. Ако надигнела глава, тя била съсичана също като змия.

Всичко това не притеснявало особено хората, привлечени от него, тъй като стабилният семеен живот бил приоритет за малцина. Важното било, че Маг — благодарение на харизмата и гостоприемството си, както и умелото използване на жените, а по-късно и на децата, създаващи илюзията за богобоязлив семеен човек, водач на голям клан, търсещ нов дом в непозната земя — успявал да накара злощастните пътници да свалят гарда и да се превърнат в лесна плячка. В лапите им попадали самотни ездачи, файтонджии, а към края и цял керван от дилижанси. Фактът, че толкова дълго никой не забелязал какво вършат, се дължал като че ли на доброто планиране и жестокостта им. Никой не бивал пощаден, никой не успявал да се измъкне. Телата били заравяни, опознавателните знаци на дилижансите — отстранявани, конете — жигосвани повторно. Имуществото било старателно прибирано и ценните вещи — продавани надалеч, за да не бъдат разпознати.

Това, което отличавало Братята от другите разбойници, ако оставим настрана липсата на всяка човечност, била склонността им да заличават цели родове. Пътуващите сами не умирали, без да разкрият подробности за семействата и домовете си, и Братята рано или късно стигали до тях. Къщите, оставени без възрастен мъж, били лесна плячка, и колкото по-отдалечени — толкова по-добре. В тези случаи любимата им практика била просто да ги оберат и да направят така, щото цялото семейство да изчезне. В идеалния случай създавали впечатлението, че заселниците просто са се отказали и са се преместили някъде другаде, но нямали нищо против и да оставят случилото се да тъне в мистерия. Бебетата често оставяли живи, за да ги дадат на безплодните си жени или онези, които били изгубили собствените си деца, или просто да укрепят фасадата на нормалност. С разрастването си Братята се разделили на по-малки групи, за да не привличат вниманието. Някои от тях се превърнали в истински заселници, прикрепени към различни общности, и наблюдавали преминаващите, за да ги хвърлят, когато е възможно, в ноктите на онези, които запазили номадския си начин на живот.

Това, разбира се, не можело да продължи вечно. Въпреки всичките си усилия Братята започнали да оставят следи подире си. Станали по-нехайни. Появили се оцелели свидетели. Мрежата започнала да се стяга. Дотогава Маг бил създал свое собствено поселище в Капстед, близо до вливането на Мисисипи и Мисури. Окопал се там, а последователите му заживели в домове, които приличали повече на укрепления, отколкото на къщи, с тесни прорези в стените вместо прозорци, и пръстени подове, вкопани в земята. В началото на шейсетте години на деветнайсети век, сред снегове и ледове, те отблъснали първата от две хайки, една от които била подкрепена и от отряд войници. Станало ясно, че краят наближава. По реката бил изпратен военен кораб, „Пайъниър“, който бомбардирал Капстед, за да осигури прикритие за финалната атака, но преди тя да започне, селището било обвито в дим, а после и в пламъци. Така и не станало ясно дали пожарът е бил предизвикан от обстрела или от самите Братя, но резултатът бил изпепеляване на всичко и всички само с шепа изключения. Всички оцелели, с изключение на най-малките деца, били разстреляни или обесени, много дори без намек за съдебен процес, тъй като армията нямала или желание, или сили да ги спаси от жаждата за мъст на гражданите.

Поведението на армията обаче, в съчетание с липсата на справедлив съд за Братята, независимо от вината или невинността им, предизвикали недоволство. Подозрението за престъпление не било достатъчна причина да се изгарят живи жени и деца, а и някои се питали, съвсем логично, дали участта, сполетяла Братята, някой ден няма да сполети и тях самите, ако по някаква причина не сведат глава пред властта. Така се появили „Мъчениците от Капстед“. Изглежда, това бил тогавашният Уейко.

Паркър стана и се протегна. В папките имаше още материали за този период, но той усещаше, че не му е времето сега да ги чете. Интересно му бе заключението, до което беше стигнал Еклънд заедно с редица любители историци, с които се бе консултирал или които бе чел: Капстед може да бележеше края на зверствата на Братята, но не ги беше изтрил от лицето на земята. Някои бяха оцелели и се бяха слели с цивилизованото общество. Въпросът беше какво е станало с тях.

Това беше точката, в която теориите на Еклънд започваха да навлизат в света на странното. Паркър беше копирал на компютъра си снимките, които беше направил в мазето на детектива, и ги сглоби, за да пресъздаде картата от стената.

Докато преглеждаше и сравняваше бележките му, стана ясно, че според Еклънд предполагаемите свръхестествени събития около всички убийства и изчезвания бяха ехо от някогашните Братя, включително Питър Маг. Как бе стигнал до този извод, не беше съвсем ясно и като че ли до голяма степен почиваше на свидетелствата на очевидци: предимно показания на оцелели приятели и роднини, които искаха да споделят привидно невъзможното, ако ще и само заради това, което се бе случило с близките им. Еклънд записваше преживяванията им ако не със скептицизъм, то с известна обективност, и дори Паркър трябваше да признае, че се откриват поразителни сходства между разказите на хората. Възможно беше обаче Еклънд да е манипулирал данните или да е записвал форма на всеобща истерия, при която различни заинтересовани страни да са обменяли информация, с което нарочно или неволно да са замърсили собствените си спомени, подпомогнати и от интернет.

Паркър забеляза и някои липси в папките. Имаше непълни данни и справки. Това означаваше, че Еклънд държи по-новите материали и сведения някъде другаде, може би на лаптопа си. Освен това нищо от прочетеното до момента не показваше защо тези сравнително нови убийства и изчезвания трябва да имат връзка с група хора, която до голяма степен е била заличена още през деветнайсети век.

Освен ако, разбира се, някои наследници на Братята не продължаваха да се занимават с престъпна дейност, защото старите навици трудно се изкореняват, но това не бяха същият тип престъпления. Някогашните Братя бяха крадци: коварни, но въпреки всичко крадци, а убийствата бяха страничен ефект. Ако се изключеха необяснените изчезвания, престъпленията, описани от Еклънд, като че ли имаха за цел самото убийство.

Паркър не за първи път изпита чувството, че се е озовал във фантастична история с духове. Но дори да беше така, в тази история страдаха и умираха истински хора.