Джон Конъли
Игра на духове (13)

13.

Мей Маккинън прегази пресния сняг в двора си и спря в началото на гората, където светлината от крушката на вратата вече отслабваше. Обърна се и видя Алекс, който стоеше на прозореца в кухнята и я гледаше. Помаха му и той плахо й отвърна.

Мей насочи фенерчето си към дърветата, като се мъчеше да разпръсне сенките, вместо да образува нови, но нощта погълна лъчите му, сякаш го бе хвърлила в яма с катран. Не виждаше и помен от движение или хора. Приближи се още малко, навлизайки леко в гората. Не й се щеше да ходи навътре, защото земята беше неравна, а ботушите й стигаха едва до малко над глезените. Омръзнало й беше от студени, мокри крака.

Освен това не искаше да се отдалечава от светлината.

Фенерчето я дразнеше. Скоро бе сменила батериите с нови и не го беше използвала много след това. Трябваше да свети по-силно. Огледа снега между дърветата. Гората беше вечнозелена, а по-голямата част от земята беше побеляла. Не се виждаха стъпки и други следи, но това изглеждаше невъзможно. Само преди минути оттук бяха минали хора. Тя ги беше видяла, за бога: мъже и жени, без деца. Всички бяха възрастни, някои дори изглеждаха достатъчно стари, за да имат и внуци.

Мей не вярваше в духове. Може да имаше шотландско потекло, но това не значеше, че е попаднала в мрежата на вълшебните приказки и страшните истории. Дори не ходеше на църква, въпреки че не беше съвсем атеист. Смяташе, че ако във вселената съществува велика сила, тя не изглежда като старец с брада и не действа чрез светци и ангели. Не се интересува дали й се пеят химни и не слуша молитвите, отправени към нея. По-скоро това би било присъствие, което няма име и форма, но прониква във всичко наоколо и във всички аспекти на собственото й съществувание. Ала тя никога нямаше да я чуе, никога нямаше да научи повече за тази сила, защото скоро щеше да бъде мъртва. Щеше да отиде при съпруга си и истината за вселената най-сетне щеше да й се разкрие.

Там, сред дърветата, Мей обаче не усети непосредствената близост на смъртта си, не и докато нощният въздух скриваше неумолимата й хладина, а мръзненето в пръстите, носа и ушите — болката от приближаването й; не и докато сълзите, които се стичаха по бузите й заради студа в очите, не се сляха със сълзите, бележещи края, а внезапният остър вятър не я прониза като дъха на невидимо присъствие, незримо същество, лишено от топлина, което издишаше само за да подражава на живота.

„Тук няма нищо — помисли си тя, — сгрешила съм.“

Къщата я зовеше със светлината и топлината си. Тя излезе заднешком от гората, без да откъсва очи от нея, докато не се приближи до вратата. Едва тогава погледът й се отдели от дърветата и се обърна към сигурността на дома й.

И смъртта влезе заедно с нея.