Джон Конъли
Игра на духове (85)

85.

Кърк и Сали Бъкнър бяха на няколко километра от Търнинг Лийф и Сали ставаше все по-неспокойна. Искаше да се увери, че Ричард и Самнър са свършили, каквото трябва, но не смееше да рискува да им се обади. Уговорката беше единият от двамата да й пусне съобщение „ОК“, когато всичко приключи, след което всички да изхвърлят телефоните си, но до момента нямаше такова.

Кърк дремеше на пътническото място. Искаше й се да го сграбчи за косата и да размаже физиономията му в стъклото, защото беше немислимо да спи на фона на всичко това. Една патрулка беше спряла някакъв пикап на пътя и Сали погледна в огледалото, преди да мине в съседната лента.

От задната седалка я гледаше Елинър. Устните й се движеха бързо, но Сали не можеше да разбере какво се опитва да каже. После Елинър заклати предупредително глава, без да спира да мълви беззвучни думи. Сали слезе от магистралата на следващата отбивка и спря на една бензиностанция с кафене. Кърк се събуди.

— Бензинът ли свърши?

Сали се обърна към него.

— Елинър е в колата. Уплашена е. Включи компютъра. Провери новините. Разбери какво става.

Кърк се подчини, макар да не можа да се сдържи да не погледне назад. Усещаше присъствието на Елинър като хлад в горната част на гръбнака си. Неволно си спомни вкуса й.

Как само я мразеше.

Той се включи към безжичната мрежа на кафенето, написа името на Тейър в „Гугъл“ и набързо прегледа резултатите, преди да ги покаже на Сали. Тя се зачете, без да коментира. Веднага разбра какво се е опитвала да й каже Елинър.

— Трябва да бягаме — каза тя.

— Откъде знаеш? Може би трябва да почакаме и…

Тя го зашлеви силно през лицето.

— Да не си посмял да спориш с мен, безполезен шибаняк! Ричард и Самнър са мъртви, а полицията сигурно вече е на път за насам, иначе Елинър нямаше да дойде да ни предупреди. Разбираш ли?

— Да — отговори Кърк след секунда, но не я погледна.

Той потриваше бузата си с лявата си ръка, а дясната беше свита в юмрук. Сали си помисли, че е на косъм да отвърне на удара. Разбра го по блясъка в очите му. Може би в него все пак беше останал някакъв дух. Това беше хубаво; щеше да му е нужен.

— Съжалявам, че те ударих — каза тя, макар да не беше вярно. Просто трябваше да го умилостиви.

— Повечето от нещата, които са ни нужни, са в къщата.

— Не можем да се върнем там. Нещо ни е свързало с инцидента.

Макар и след толкова години, двамата винаги бяха готови да се преместят в най-кратки срокове. Затова живееха под наем и даже нямаха вноски за колата. Ако Сали беше права, последното можеше да се промени.

— Тогава ще се наложи да рискуваме да отидем при Дон.

Кърк предполагаше, че в случай на беда ще имат поне малко време да съберат багажа си. За всеки случай обаче беше оставил някои важни неща, скрити в мазето на Раут: пари в брой, шофьорски книжки и актове за раждане с нови имена (Господи, колко пари и усилия струваха!), резервни телефони, няколко комплекта дрехи. Имаше и перука за Сали. Тя ходеше винаги с къса коса — може би точно поради тази причина, въпреки че никога не я беше питал. Той можеше да се подстриже и да обръсне брадата си. Нямаше да им отнеме много време. Разбира се, трябваше да се разделят — полицията щеше да очаква да пътуват заедно, но имаха имейл адреси, чрез които да поддържат връзка, а и телефоните в дома на Раут не бяха активирани до момента.

От друга страна, никой не бе влизал в къщата на Братовчеда, откакто той пое на последния си път към Провидънс. Самнър беше минал няколко пъти оттам и не беше забелязал следи от проникване или наблюдение, но беше възможно убиецът му да държи под око къщата. Налагаше се обаче да поемат този риск. Можеше да оставят колата в хамбара му и да вземат очуканата „Тойота Камри“ — най-новото попълнение сред автомобилите, които Раут държеше, за да може да използва при нужда. С нея щяха да стигнат, докъдето решат, преди да се разделят. Щяха да спорят кой да задържи колата, след като се доберат до нея.

Кърк обаче още не искаше да повярва, че Сали е права и че досегашният им дом вече не е безопасен. Беше свикнал с него, а и му харесваше да се чувства част от общността. За Сали всичко това беше преструвка, която с лекота беше поддържала. Не изпитваше никаква привързаност към хората в църквата, нито към онези, които подкрепяха бизнеса й и си купуваха сладкиши от нея. Кърк не би се учудил, ако тя се изпикаеше в глазурата за тортата само за да им направи кофти номер.

Ала Кърк не беше като сестра си. Нима това беше учудващо, след като не той виждаше Елинър и другите? Поне за това беше благодарен. То му позволяваше да запази известна обективност и здрав разум. Понякога, когато останеше насаме със себе си, особено в случаите, когато Сали се държеше враждебно, Кърк се забавляваше с фантазии, как се откъсва от роднините си и ги оставя сами да се оправят с вековната си сделка. Знаеше, че лесно може да се скрие. Все пак именно той създаваше фалшивите самоличности. През последните години даже бе стигнал дотам, да положи основите на нов, самостоятелен живот, макар да внимаваше да се занимава с това само когато Сали е заета с Братята, защото когато Сали беше разсеяна, това значеше, че Елинър и другите също са разсеяни. Това беше проблемът с духовете: човек никога не можеше да бъде сигурен дали някой невидим не наднича през рамото му, а Кърк не искаше и да помисля какво ще се случи, ако подмолните му намерения бъдат разкрити. Вярваше, че Сали ще поръча убийството му. Тъй като Раут вече го нямаше, нищо чудно и сама да се погрижи за това или да го предаде на спокойния, вечно ухилен Стивън Лий, който да го смаже и натика в кубче метал само от топли чувства към семейството.

И така, Кърк беше открил две нови банкови сметки — една на свое име и една на името на Едуард Демпси — новото прозвище, което си беше избрал. Вече разполагаше с осем хиляди долара в първата сметка и почти двайсет хиляди във втората, благодарение на фалшифицирани фактури и вършене на различни неща срещу пари в брой, включително няколко крайно незаконни, но определено доходоносни занятия. Все си повтаряше, че ако нещо се обърка, ще сподели всичко със Сали, защото всъщност нямаше намерение да я напуска. Но ако наистина беше така, отдавна щеше да й е казал за парите и Едуард Демпси. Вместо това си мълчеше и чакаше.

Знаеше, че друг такъв шанс няма да му се удаде: да бъде принуден от обстоятелствата да се раздели със сестра си за значителен период от време. Това щеше да му позволи да се скрие, а когато изплуваше отново, щеше да бъде далеч оттук, с ново име и ново минало. Не смяташе, че Братята ще го открият. От това, което Сали бе споделяла с него през годините, изглеждаше, че те поддържат връзка само с неколцина членове на семейството. Сали не би могла да се скрие от тях, но той вероятно да.

Ами отвъдният свят? Той съществуваше и Кърк не се съмняваше в това, но където и да скитаха Братята, той не искаше да бъде при тях — нито в следващия си живот, нито в който и да е. Отдавна се чудеше дали потушаването на разногласията между Братята се дължеше единствено на страха от разкриване или прикриваше отвращението към покаянието.

А и кой можеше да каже със сигурност дали всички са обречени на една участ? Дали пактът не можеше да бъде развален? Кърк беше заразен от баптистката вяра, която в началото двамата със Сали бяха възприели само за прикритие, и дори беше чел голяма част от трудовете на Албърт Молер, президентът на Южната баптистка семинария. Подобно на други евангелисти и Молер вярваше в реалността на дявола и демоните. За него злото не беше абстракция. На конвенцията през 2010 година беше изнесъл лекция за екзорсизма и екзорсистите, на която Кърк бе имал честта да присъства. „Онова, от което най-много се боят силите на мрака — бе казал Молер, — са името Господне, авторитетът на Библията и могъществото на Евангелието“. Ако Кърк успееше да се добере до Молер или до някого другиго като него и да го убеди, че това, което иска да му разкаже, е чистата истина…

Кърк осъзна, че Сали му говори нещо, и си наложи да я слуша по-внимателно.

— Попитах дали знаеш къде държи оръжията си?

Кърк кимна.

— Има сейф под пода в хамбара.

— Ключове?

— Катинар с комбинация.

— Сигурно не я помниш?

— Напротив.

Запаметяването на числа и пароли беше един от талантите на Кърк. Вървеше ръка за ръка с работата му, въпреки че Сали не я ценеше особено.

Кърк погледна през прозореца на колата. Навън беше студено и мъгливо.

Където и да идеше по-нататък, щеше да бъде на топло. Писнало му беше от сурови зими.

— Как мислиш, че са ни намерили? — попита той.

Представи си полицейски автомобили, обградили дома им, и детективи, ровещи из нещата им. Стигнеха ли до подробностите от най-новия им измислен живот, всичко щеше да излезе наяве.

— Мислех си за това — отвърна Сали. — Обзалагам се, че е бил онзи проклет кучи син Фериър, който все се навърташе наоколо, все задаваше въпроси. Обещавам ти, че когато всичко отшуми, ще се върнем и ще му дадем да разбере.

Кърк я погледна, но тя гледаше право към себе си и гризеше вътрешността на бузата си, както правеше винаги когато бе притеснена. Той знаеше как да се скрие и преобрази, но тя — не. Без него щяха да я открият. И дали тогава щеше да си мълчи? Може би да. От друга страна, ако той избягаше и прекъснеше всяка връзка с нея, тя нямаше да има причина за лоялност. Можеше да хвърли цялата вина върху него: за Сулиер, за Еклънд, за всичко.

Кърк отново обърна поглед към пейзажа навън. Не му беше приятно, че се наложи да удари Сулиер, когато тя посегна към Сали, но не беше и толкова трудно, колкото очакваше. Ако се бе наложило, вероятно можеше да я удари отново. Въпросът бе само кръвта ти да кипне. Той докосна зашлевената си от Сали буза. Още го болеше. Сигурно имаше следа от пръстите й.

А навън студената земя ги чакаше.