Джон Конъли
Игра на духове (30)

30.

Паркър и Ейнджъл напълниха три куфара с папките на Еклънд, включително онази за Оскар и Клаудия Сансъм. После Паркър снима картата на стената и материалите около нея. Не искаше да рискува да я свали или повреди. Щом се прибереше в Мейн, щеше да възстанови информацията по снимките.

После двамата с Ейнджъл угасиха светлините и излязоха от мазето, макар да не успяха да заключат вратата след себе си, защото се бе наложило Ейнджъл да я отвори със сила. Той извади заглушителя от контакта — устройството се беше нагряло като адска пещ от продължителната употреба, а не биваше да рискуват да подпалят къщата, — но го скри, без да го изключва, зад една библиотека. Батерията му щеше да падне след около час и тогава алармата щеше да се активира. Дотогава те щяха да бъдат далеч, а отвън нямаше да се виждат никакви следи от нахлуването. С малко късмет щяха да решат, че е фалшива тревога. Още щом видя силуетите им на фона на току-що завалелия сняг, Луис запали колата и след броени секунди тримата напуснаха пределите на Фокс Пойнт.

Само че това не мина незабелязано.

Казват, че опитоменият сокол не изпитва привързаност към соколаря. Отношенията между двамата почиват, общо взето, по равно, на доверието и храната. Хищните птици са по природа мързеливи: ловът изисква огромни количества енергия и поради това решаващият удар трябва да бъде много точен. В противен случай това би означавало пропиляване на ценни ресурси и отслабване на силата на ловеца. Слабостта провокира грешки, а грешките водят до още по-голяма слабост и в крайна сметка до смъртта на хищника.

Мъжът, отговорен за смъртта на Дон Раут, беше известен като Колекционера, и именно той бе наблюдавал как Паркър и двамата му партньори напускат дома на Джейкъб Еклънд. Той премести колата на Раут на един близък паркинг. Тялото на Братовчеда беше в багажника и там щеше да си остане. При тези атмосферни условия щяха да минат дни, преди някой да забележи автомобила. А той рано или късно щеше да отиде при Паркър и да му каже какво е направил.

Може би.

Колекционера беше хищник, но и той разполагаше с ограничени ресурси. Някога самотните му мисии за откриване, изолиране и убиване на мишените бяха времеемки, опасни и невинаги успешни. Ето защо, макар и в началото неохотно, бе решил да навлезе в орбитата на частния детектив Чарли Паркър. Колекционера не знаеше цялата истина за Паркър — както всъщност и за самия себе си, за да може да се съхрани онова, което живееше в него, — но той разбираше, че Паркър е едновременно ловец и примамка, обречен да преследва низки, изродени хора, и в същото време да ги привлича.

Колекционера обаче беше сгрешил за Паркър. В началото той просто бе приел, че Паркър играе своята роля за великото разгръщане и действаше като несъзнателен инструмент на Божествената сила. (Понякога Колекционера — донякъде развеселено — си мислеше, че трябва най-после да си поговорят с Паркър за истината за Бога. Детективът си нямаше никаква идея, ама съвсем никаква.) Малко по малко обаче стана видно, че Паркър е нещо много повече от пешка, макар позицията му в йерархията на фигурите да оставаше неясна. Паркър бе умрял, и то неведнъж, а три пъти след онази престрелка в дома му, и всеки път лекарите успяваха да го върнат. Това щеше да бъде забележително за всеки средностатистически човек, но като се имаше предвид какво вече бе преживял Паркър, оцеляването му можеше да бъде квалифицирано като истинско чудо. Колекционера вече вярваше, че детективът не толкова е бил спасен от лекарите, колкото върнат на този свят от съвсем друга сила.

Мъжът, който се бе върнал обаче, не беше същият като онзи, който бе попаднал под пушечните и пистолетните изстрели. Той беше видял какво се крие отвъд и го помнеше. Говореше за пробуждането на стари богове и той знаеше, че това е вярно. Беше го почувствал; Опустелите — също. Опустелите — бездушните останки на мъртвите, следваха Колекционера както соколът — ръкавицата на соколаря. Той ги хранеше с обвивките на онези, които изрязваше от тъканта на този свят, и Опустелите ги поглъщаха в редиците си. Зависимостта им от него почти се равняваше на омразата им.

Накрая Паркър бе проследил Колекционера и го беше намерил в последното му убежище, и там бе потвърдил онова, от което Колекционера вече се боеше: той си мислеше, че може да използва Паркър, но наместо това беше попаднал в капан и сега беше вързан за него. Нещо по-лошо: Колекционера беше открил, че е почти доволен от ролята си, или по-точно, примирен. Беше си запазил известна свобода на придвижване, но си оставаше вярното куче на Паркър, а кучето винаги следва господаря си и се връща при него, стига да го храни.

Паркър обаче не хранеше Колекционера толкова, колкото му се искаше — всъщност изобщо не го хранеше, — и той се бе върнал към самотните си скитания. Те го отведоха при Дон Раут — дребен злодей по неговите стандарти, но все пак заслужаващ известно внимание, особено като се имаха предвид трудностите в откриването и проследяването му. Раут сякаш се криеше в мъгла и се разкриваше само когато тя се вдигнеше.

Затова и не го взе още по пътя. Любопитно му беше какво е изкарало Раут от сигурната му бърлога и какво му помагаше да се крие толкова добре. И накрая, за да потвърди невидимата нишка, която го водеше, преследването го отведе на един писък разстояние от Чарли Паркър.

Когато се приближи до Раут обаче, Колекционера разбра, че този човек е по-опасен и по-интересен, отколкото бе предполагал. Смъртоносната му сила веднага се усещаше, но заедно с нея и странното му излъчване. Колекционера мислеше, че преследва просто дегенерат, за когото се смяташе, че е похитил и убил млада китайка — и това беше така; разбра го по реакциите на Опустелите, които кръжаха наоколо — но Раут се оказа нещо много повече. Въздухът около него трептеше като нагрят от невидим източник на топлина, а Опустелите се държаха на разстояние, докато Колекционера не вдигна ножа си.

А тогава…

Тогава настъпи най-странната част.

След смъртта си Раут не се присъедини към Опустелите. Те се отдръпнаха от тялото като лешояди, усетили отрова в трупа. Колекционера долови озадачението и гнева им, защото както той бе свързан с Паркър, така те бяха свързани с него. Не изпитваха нито любов, защото той ги беше превърнал в това, което бяха, нито вярност — само елементарна привързаност заради способността му да смекчава злочестината им, като причинява нещастие на други, но въпреки това му принадлежаха.

Значи Раут наблюдаваше Паркър или подобно на Колекционера беше дошъл в Провидънс с други очаквания, но се бе натъкнал на нещо, в което беше замесен и Паркър. Каквато и да беше истината, Паркър беше свързан със загадката Дон Раут и Колекционера искаше да бъде там, когато — и ако — се появеше обяснение.

Той не се изненада, че Раут има връзка с Паркър. Тези чувства отдавна му бяха чужди.

„Трябваше да се досетя — помисли си той. — Колкото и далече да летя, винаги ще се връщам при ръкавицата на Паркър.“