Джон Конъли
Игра на духове (77)

77.

Самнър и Ричард намериха страничен малък път близо до дома на Тейър. В далечината имаше друга къща, напомняща повече на фермерска, макар Самнър да не виждаше следи от добитък. Може би животните бяха прибрани заради лошото време, въпреки че познанията му за селското стопанство бяха повече от оскъдни. Така или иначе, имотът изглеждаше пустеещ, което ги устройваше чудесно.

Щом се увериха, че не са привлекли дори бегло внимание, двамата се върнаха на пътя, завиха надясно и свърнаха по алеята на Тейър. Ричард вече държеше пистолета в ръка: „Глок 19“ с някакви допълнителни приспособления, които в очите на Самнър, който знаеше за оръжията дори по-малко, отколкото за фермерството, изглеждаха прекалени и не позволяваха да бъде прибран в нещо друго, освен в специалното си куфарче. Ричард му обясни, че пистолетът му е снабден с тактически плъзгач „АТОМ“, оптичен мерник „Trijicon RMR“ и подсветка „SureFire Н300 Ultra Weapon Light“. Самнър, макар и напушен от смях, успя да го убеди, че поне последното няма да му е нужно, защото ще стреля през деня. Оръжието бе заредено с медни куршуми с полимерен връх, които по думите на Ричард „разкъсват меките тъкани, но не проникват прекалено дълбоко“.

Господи.

— Добре, прибери го, докато влезем в къщата — нареди му Самнър.

Ако някой зърнеше това нещо в ръцете на Ричард, сто процента би барикадирал всички врати и повикал ченгета или просто би открил изпреварващ огън.

Ричард беше облякъл палто и някак си успя да напъха по-голямата част от пистолета в един от страничните му джобове. После се обърна към Самнър и се усмихна.

— Донесъл съм и за теб.

Той бръкна в другия джоб на палтото и извади малък револвер без петле. Приличаше на дамски пистолет, особено в сравнение с глока на Ричард.

— Не го искам.

— Не можеш да влезеш с празни ръце.

— Не знам как се стреля.

— С този само се прицелваш и стреляш.

— Ти не разбираш. Не искам да знам как се стреля.

— Виж сега, важно е шоуто. Ако и двамата сме въоръжени, много вероятно е Тейър и жена му да седят мирно и да правят каквото им кажем.

Самнър неохотно взе револвера. Беше лъскав и въобще не тежеше.

— Какъв е? — попита той.

— „Смит и Уесън“, модел 642. Пет патрона.

— Ами предпазител?

— Няма.

— Това не е ли опасно?

— Сега ли държиш да го обсъждаме?

Самнър помисли и поклати глава.

— Трябва ли да си държа пръста на спусъка?

— Аз не бих го направил. Дръж го далеч дори от скобата на спусъка. Помни, че няма нужда да го използваш. Аз ще свърша цялата работа. — Ричард се ухили. — Всичко ще бъде наред.

Сърцето на Самнър биеше лудо. Беше уплашен, но в същото време и развълнуван.

Спряха пред къщата и Самнър завъртя така колата, че да гледа към външната порта. Каквото и да се случеше, трябваше да си тръгнат бързо оттук и той не искаше да рискува в паниката си да удари някоя от колите на семейство Тейър. Това в най-добрия случай щеше да остави улики, а в най-лошия можеше да доведе до фатална повреда в собствения им автомобил. Бяха обсъдили варианта Самнър да чака зад волана, но стигнаха до заключението, че би било по-добре да влязат заедно в къщата, за да сплашат повече собствениците. За всеки случай обаче оставиха двигателя да работи.

Слязоха от колата.

Приближиха се до вратата.

Натиснаха звънеца.