Джон Конъли
Игра на духове (101)

101.

Стаята, в която се бе състояла първата среща на Майка и Филип, беше напълно празна, също като останалата част от сградата. Само Майка беше там. Тя изслуша Паркър, без да го прекъсва, докато й разказваше каквото знае или каквото искаше тя да знае. Наясно бе, че премълчава някои подробности. Не би и очаквала друго. Ако в изминалите събития се криеше по-дълбока истина, тя се съмняваше, че дори Паркър я осъзнава докрай. Въпреки това бе впечатлена, че той се бе върнал и бе направил жеста да даде някакво обяснение, било то частично и незадоволително.

— История с духове значи — каза тя накрая.

— Може би.

— А вие вярвате ли в духове, господин Паркър?

— Само в свои собствени, но това е без значение. Те вярват и цялото това насилие е резултат от тази вяра.

Майка кимна.

— Значи въпросът е приключен. Бих искала да възнаградя усилията ви.

— Не искам парите ви.

— Защото мислите, че са мръсни ли?

— Защото знам, че са мръсни.

— Имате някои много старомодни схващания, господин Паркър.

— Надявам се, че е така.

Той се надигна да си върви.

— Не ме попитахте за сина ми.

Паркър я погледна. На лицето му бе изписано отрепетирано безстрастно изражение.

— Чух, че е заминал.

— Така беше най-добре.

— Сигурен съм, че много ви липсва.

— Да — отвърна Майка, — наистина ми липсва.

 

 

Същата вечер в бара на хотел „Лангам“ в Бостън специален агент Едгар Рос от Федералното бюро за разследване също употреби израза „история с духове“, но не със същата небрежност като Майка. Повече обаче го интересуваше другата нишка на историята: тази с Джейкъб Еклънд.

— Мислиш, че той е отвлякъл Клаудия Сансъм и я е държал в плен в бунгалото си?

— Не знам дали е била през цялото време там, но мисля, че е прекарала последните си дни в онази стая.

— Нямаш доказателства.

— Сигурен съм, че ако някой претърси бунгалото и околностите му достатъчно старателно, ще се намерят.

— Това ли предлагаш да направим?

— Не.

— Защо?

— Еклънд е мъртъв. Оскар Сансъм заминава за Европа, а истината няма да върне жена му. Милена Бъдни, бившата съпруга на Еклунд, има нов съпруг и три доведени деца. Истината няма да направи живота им по-лек, най-много да го съсипе.

Рос отпи от чашата си.

— Освен това — добави Паркър, — ако бъде възбудено следствие, може да се разкрие връзката между теб и Еклънд, а ти не искаш това.

— Точно така.

— А ти знаеше ли? За Еклънд и Клаудия Сансъм?

— Не.

— Подозираше ли?

— Не.

— Каква тогава е била тази толкова деликатна причина, заради която ме нае да го търся, без да обясниш защо?

— Не мисля, че е твоя работа.

— Просто съм любопитен.

— Недей. Любопитството не е винаги полезно, дори в твоята професия.

Рос допи питието си и поиска сметката.

— Що се отнася до твоя приятел, Ейнджъл — каза той, — както и очаквах, началниците ми нямат никакво желание да се застъпват официално за него, но няма да повдигнем възражения срещу запечатването на досието му. Потвърдихме го неофициално пред когото трябва в Ню Йорк и пред съдията, назначен за изслушването. Съмнявам се, че ще има проблеми.

— Благодаря ти.

— Не ми благодари. За Ейнджъл и Луис щеше да бъде по-добре въобще да не бяха попадали в полезрението ми, но всички ще трябва да преживеем последиците. Освен това се погрижих да ти бъде изплатен бонус чрез господин Кастин. Ще останеш доволен, предполагам. Чувам, че и на теб ти предстои среща в съда — нещо във връзка с дъщеря ти?

Паркър не отговори. Ако на Рос му беше неудобно да повдигне въпроса, той с нищо не го показа. Сметката дойде. Рос плати в брой.

— Още няма и следа от лаптопа на Еклънд — подхвърли той, като се надигна от масата и взе палтото си от съседния стол. — Кърк Бъкнър каза, че може би жена му го е изхвърлила, макар да не беше сигурен.

— Важен ли е този лаптоп?

Рос сви рамене.

— Възможно е. Ще бъда признателен, ако се намери.

— Ще го имам предвид.

Рос го изгледа.

— Непременно.

Двамата излязоха заедно навън и си взеха довиждане, без да си стиснат ръцете. Рос отвори сам вратата на колата, която го чакаше, и тя потегли. Щом се скри от погледа, Ейнджъл и Луис мигом се появиха, като че ли се материализираха от мрака и нощта.

— Е? — попита Ейнджъл.

— Мисля, че той е наел Еклънд да шпионира дъщеря ми.

— А защо прати теб да търсиш лаптопа?

— Защото съм добър в това, което правя. Ако го бях намерил и предам, без да разгледам съдържанието му, Рос можеше да продължи да следи семейството ми без никакви последици. Ако не го бях намерил въобще, резултатът щеше да бъде същият.

— А ако го беше намерил и разгледал?

— Тогава щеше да ми е изпратил сигнал.

— По-точно?

— Че знае или подозира нещо за Сам.

— Някой път — рече Ейнджъл — трябва хубаво да си поговорим за това момиченце.