Джон Конъли
Игра на духове (34)

34.

Луис шофираше, а мъжът, който се беше представил като Филип, седеше на пътническото място до него. Паркър и Ейнджъл се возеха отзад. Преди да се качи, Филип се съгласи да го обискират, защото Луис категорично отказа да пусне непознат с оръжие в колата си. Паркър потвърди, че Филип не е въоръжен. Същото вероятно не можеше да се каже за четиримата мъже, които ги ескортираха до Провидънс с едно беемве отпред и едно отзад, но тъй като Паркър не поиска да обискира и тях, истината щеше да остане скрита.

Филип седеше леко извърнат с гръб към вратата, така че да вижда Паркър. Погледнато отблизо, лицето му имаше лек блясък като много тънка глазура върху сладкиш. Излъчваше и характерна миризма, която започна да се усеща по-силно, когато колата се затопли. Напомняше на увяхващи теменужки. Филип игнорираше всички въпроси и не даваше насоки, разчитайки, че Луис ще следва колата пред тях. Дори да знаеше, че Ейнджъл държи пистолет в ръка, не се издаваше. Малкият двайсет и втори калибър беше идеален за случая, защото куршумът щеше да убие мишената, без да напусне тялото и да повреди стъклото или интериора на автомобила. Паркър лениво се почуди дали той случайно се е озовал у Ейнджъл или Луис е успял някак си да му го подаде. Паркър не спираше да се изумява колко оръжия може да извади Луис за единица време. Представа си нямаше къде ги крие, но като се замислеше, не държеше и да знае.

— Странно — отбеляза Паркър, — но веднъж скъсах с едно момиче, защото постоянно ме зяпаше.

Филип не отклони поглед. Не мигаше често. Паркър се чувстваше така, сякаш в него се е втренчила препарирана птица. Вниманието на Филип не беше враждебно и дори преднамерено смущаващо; по-скоро се долавяше нотка на любопитство и известно разочарование, като че ли обектът не отговаряше докрай на слуховете и репутацията си.

Накрая влязоха отново в Провидънс, като този път се насочиха на юг през малкия финансов център и неугледния район след него, известен като квартала на художниците — обичайно название за струпване на стари сгради и недостиг на наематели за тях. Повечето празни паркинги изглеждаха изравнени и подготвени за строеж, може би от разширяващия се университет, „Джонсън и Уелс“.

Островчетата от стари кафеникави кооперации обаче си стояха, особено около Бижутерския квартал до улица „Шип“, и малката им флотилия се насочи към една от тези реликви. Спряха пред пететажна сграда с месингова табела на черната врата и прозорче от рисувано стъкло, което не издаваше какво се случва вътре, а само го скриваше от чужди очи. Луис спря зад първата кола, а другата паркира до тях.

— Не можете да влезете с оръжие — предупреди ги Филип. — Оставете ги в колата. Ще бъдат в пълна безопасност.

Луис се обърна към него за първи път, откакто Филип беше пристъпил в любимия му лексус.

— Адски интересна молба — да влезем там невъоръжени.

Чертите на Филип се претопиха и изобразиха нещо като усмивка.

— Не съм молил.

— Имаш подход към хората.

— Това сарказъм ли е?

Филип звучеше искрено учуден, като че ли беше чувал за съществуването на такова нещо, но никога не го беше срещал лично — като екзотична храна, която никога не е вкусвал.

— Така ми се струва.

— Доверието е двустранно нещо. Аз ви повярвах, че няма да ме убиете в колата. Сега вие трябва да ми повярвате, че няма да ви убият зад тази врата.

— Е, погледнато от този ъгъл — обади се Ейнджъл, — майната ти.

Четиримата мъже, които ги бяха ескортирали дотук, стояха наредени около лексуса. Единият гледаше пистолета в ръката на Ейнджъл. Изражението му показваше, че това, което вижда, не му допада. Други оръжия към момента не се виждаха, но Паркър имаше чувството, че това няма да е задълго.

Филип сложи ръка на дръжката на вратата.

— Имаме само някои въпроси към вас — каза той.

— Имаме? — повтори Паркър въпросително.

— Аз и Майка — отвърна Филип. — Ще има и чай.

Той слезе от колата и зачака. Паркър се обърна към Ейнджъл и кимна. Ейнджъл залюля пистолета на пръста си, така че всички отвън да го видят, и го пусна внимателно на пода. Паркър, който не беше въоръжен, разтвори якето си, за да го претърсят, но никой не изяви желание.

— Е, щом ще има чай… — въздъхна Луис и се освободи от тежестта на глока.

 

 

Щом се приближиха, входната врата щракна и се отключи, въпреки че никой не държеше ключ. На месинговата табелка пишеше: „Агаве Асошиетс“. Беше чиста и лъскава, поне докато Ейнджъл не прокара пръст по нея и не остави мазна следа. Един от ескортиращия ги квартет веднага извади кърпичка от джоба си и почисти петното. Филип се спря на прага.

— Защо го направи? — попита той.

— Прекалено чиста беше — обясни Ейнджъл. — Не обичам прекалено чисти неща. Винаги крият нещо мръсно.

Филип помисли за секунда над това, но реши, че ще го остави за по-късно. Пред тях се откри малко фоайе и врата също от рисувано стъкло, макар да си личеше, че това е фолио, залепено върху дебела плоскост, която можеше да понесе взрив на граната, без да се пукне. Тя също се отвори безшумно към коридор със стени, облицовани до средата със стар махагон, а нагоре облепени със скъпи тапети в червено и златно и украсени с нещо като погребални маски — восъчни лица със затворени очи. В газените лампи, вградени на равни разстояния една от друга, трепкаха пламъчета. Подът беше постлан с кървавочервен вълнен килим, който беше толкова дебел, че някое по-дребно дете можеше да се изгуби между нишките му. В дъното на коридора имаше дървено стълбище, водещо към горния етаж. Картините на стените изобразяваха сцени от Провидънс от минали векове, патинирани от старост.

Филип задържа вратата, за да влязат, но никой от четиримата му придружители не ги последва, така че Паркър, Ейнджъл и Луис се озоваха сами с него в коридора. Усещаше се неприятна нотка на прах и пушек от дърва. В съчетание с характерната миризма на Филип тя напомняше на пожар в цветарски магазин и заедно със старовремското осветление, дебелия килим и особените тапети придаваше странна атмосфера на цялото място. Паркър имаше чувството, че погледът му се размива.

„Ето какво било да се върнеш назад във времето“, помисли си той.

Вратата се затвори след тях и Филип тръгна към стълбището, без да поглежда назад, за да се увери, че го следват. Поради липсата на друга възможност, те това и правеха.

— Тук ли живееш? — попита Ейнджъл гърба на Филип.

— Никой не живее тук.

— И слава богу.

Площадката на втория етаж беше тъмна. През една открехната врата Паркър зърна мебели, покрити с чаршафи, и предмети, напомнящи на медицинско оборудване, които трудно се различаваха в мрака заради спуснатите щори. Усети лек дъх на антисептичен препарат и друга, тежка миризма под него: на болнично отделение, на последни дни живот. По начина, по който Луис за секунда сбърчи нос, си пролича, че той също я е усетил. Може би тук Каспар Уеб се беше опитал да окаже последна съпротива на спускащия се мрак.

Стигнаха до втората площадка. Филип почука леко на първата врата отляво, след което изчака миг и отвори, като им даде знак да влязат. Тримата се поколебаха с една и съща мисъл в главата: ако това беше капан, всички бяха мъртви.

Паркър влезе пръв. Все пак издирването на Еклънд беше негова отговорност.

Помещението беше просторно и вероятно заемаше почти целия етаж. Точно срещу тях имаше друга врата, а отдясно, в края на стаята — още една. Вътре нямаше никого, освен него, поне докато Ейнджъл и Луис не го последваха. Отляво стоеше масивно гравирано бюро от дъб с размерите на кралски саркофаг, облицовано със зелена кожа и осветено от две декоративни лампи. Беше поставено под прозореца, но тежките червени завеси бяха спуснати. Стаята беше топла, но не прекалено. В камината на отсрещната стена гореше огън, а от двете й страни бяха разположени два кожени фотьойла. На стените в този край на стаята имаше етажерки, стигащи чак до тавана, от който висеше кристален полилей — един от трите в стаята. По края на пода личаха оригиналните дъски или тяхна отлична имитация. Останалата част беше покрита с дебели персийски килими — най-големият беше поне три метра дълъг и почти толкова широк — които поемаха всички звуци.

В другата половина на стаята имаше свободно стоящи библиотеки, а на стените висяха картини. Всички бяха пейзажи, с изключение на портрета на мъж в реален размер, който гледаше отвисоко над втората камина — както в буквален, така и в преносен смисъл, доколкото можеше да се съди по изражението му.

Филип седна на един от фотьойлите до огъня, кръстоса крака и сплете пръсти върху скута си.

— Разгледайте спокойно — каза той. — Майка ще се присъедини всеки момент.

— Може би когато приключат с балсамирането й — едва чуто изкоментира Ейнджъл.

Гласът му беше съвсем тих, но Паркър забеляза, че Филип реагира: с едва доловимо присвиване на очите и потрепване на устата, но и това стигаше. Паркър го познаваше от по-малко от час, но беше сигурен, че този човек е луд. Застана пред Ейнджъл, така че Филип да не вижда лицето му, и само с устни му каза: „Следи го“. Ейнджъл дори не си направи труда да кимне.

Паркър отиде до другия край на стаята и разгледа етажерките. Върху рафтовете бяха наредени подвързани архиви на различни правни и правителствени институции в щата от началото на деветнайсети век насам, но имаше и част, посветена на монографии за художници и каталози с творби, разделени по равно между модернисти от двайсети век и американски пейзажисти, от Ралф Ърл и Джон Тръмбул до Ендрю Уайът и Джорджия О’Кийф. Паркър беше забелязал поне един Уайът на стените, но повечето от имената на монографиите, като изключим Алфред Щиглиц и Джон Сингър Сарджънт, не му говореха нищо.

Пред втората камина, която също гореше, имаше две кожени канапета, обърнати едно срещу друго, няколко стола и малка масичка със сервиз за чай и поднос с малки курабийки от онези, които се взривяват като бомбичка с трохи, колчем някой се опита да ги отхапе.

Луис се приближи.

— Поне не ни излъга за чая — отбеляза той.

— Какво мислиш?

— Че няма да се опитат да ни убият.

— Защо?

— Нямаше да поднасят курабийки.

— Имаш право.

— А този Филип е луд.

— И аз май стигнах до това заключение. Интересно ми е да видя майка му.

— Да, бас ловя, че е голяма пушка. — Луис огледа картините на стените. — Бая пари има в тази стая, а Каспар Уеб е мъртъв. Мирише ми, че е умрял на долния етаж, и то по кофти начин.

— Има ли семейство?

— Не съм чувал.

Двамата се загледаха в портрета.

— Това той ли е? — попита Паркър.

Само беше чувал за Уеб. Ако съществуваха негови снимки, то той не беше попадал на такива.

— Виждал съм го само веднъж, и то отдавна. Но да, това е той.

— Напомня ли ти на някого?

Филип ги наблюдаваше от фотьойла си в другия край на стаята. Нито един от двамата не го погледна, за да провери приликата.

— Сега наистина искам да видя Майка — каза Луис.

И Майка се появи, за да отговори на молбата му.