Джон Конъли
Игра на духове (49)

49.

Колекционера не тръгна на север след Паркър, а на юг към бърлогата си в Делауеър. Вече беше компрометирано това убежище. Паркър го беше проследил до него, но все пак беше сам и не даде знак, че ще сподели местонахождението му с другите. Това поне беше добре. Колекционера нямаше желание да продава къщата и пак да се мести. Рано му беше.

Баща му, адвокатът Елдрич, все повече изнемощяваше. Известно време след нападението в старата му кантора в Масачузетс изглеждаше по-добре, но после започна бавно да се влошава. Сега спеше през по-голямата част от деня и често се затрудняваше да си спомни имена и подробности от стари дела. Постепенно се отказа от опитите да сглоби унищожената информация по памет. Останал без работата си, която го движеше, Елдрич сякаш се беше предал. Очите му, някога жизнени и ясни, сега бяха жълтеникави и постоянно сълзящи. Вече не се бръснеше всяка сутрин и беше зарязал вратовръзките, които някога завършваха грижливо подбрания му гардероб. Дори да обмисляше преместване, Колекционера не би се побоял да го направи заради ефекта, който промяната би могла да има върху баща му.

В миговете на прояснение обаче се разкриваше някогашната сила на Елдрич, въпреки че повредената папка за Раут само загатваше за особеностите на покойника. Колкото повече откриваше баща му за Раут, толкова по-непознаваем изглеждаше той. Той беше неуловим и непроницаем. Не беше така лесно да го разгадаеш, както много от другите, наказани от Колекционера. Може би вината не беше на Елдрич. Може би не беше на никого. Раут просто беше необикновен, а ако му беше нужно допълнително потвърждение, то се видя по реакцията на Опустелите. Те не искаха да го докоснат. Нямаха желание да го приемат в редиците си. Раут носеше по-дълбок порок, което правеше миналото му достойно за разследване.

В тишината на кабинета си, докато баща му дремеше на фотьойла в съседната стая пред телевизора, излъчващ безсмислени звукове, Колекционера прегледа всички материали за Раут, детайл по детайл, но те в крайна сметка само потвърдиха подозренията му: Дон Раут от десетилетия насам бе успявал да скрие вродената си странност, а в смъртта си не бе оставил нито една следа, по която Колекционера би могъл да тръгне.

Следобедната светлина избледняваше и мракът се надигаше от дрямка. Чу звук зад гърба си. Елдрич сложи ръка на рамото му, лека като малка птичка.

— Какво правиш?

— Мисля за този човек.

Колекционера посочи папката и баща му се наведе, за да види снимката, защото не носеше очилата си.

— Раут.

— Да.

— Къде е сега?

— Мъртъв.

— Ти ли го направи?

— Да.

— Защо тогава папката му е на бюрото ти, а съдбата му в ума ти? Вече го няма, свършено е с него.

— Той беше различен.

— В какъв смисъл? Не ми казвай, че жалиш за смъртта му.

— Само за това, че не успях да го разпитам, преди да умре, но не вярвам, че той щеше да ми каже нещо, дори под ножа. Той криеше тайна. Мисля, че я е крил през целия си живот.

— И каква е била тя?

— Още не съм открил. Може би фактът, че е бил по-лош, отколкото сме предполагали.

Пръстите на Елдрич стиснаха рамото му като нокти на птица, която се готви да отлети.

— Да върви по дяволите тогава.

Двамата се гледаха един друг в прозореца. Моравата беше покрита с тежък сняг, а тук-там стърчаха голите клони на храстите като покафенелите пръсти на погребани мъртъвци.

— Аз умирам — каза Елдрич.

— Знам.

Гласът му не издаваше никакви чувства.

— Никога не си ми казвал.

— Какво?

— Какво има отвъд. Какво ме чака.

— Няма страшно. Ще заспиш, а когато се събудиш, ще бъдеш преобразен.

— Ще си спомням ли?

— Само ако желаеш.

— Не мисля, че желая, поне не това. — Колекционера знаеше, че има предвид всичко, което са сторили тук, и отнемането на животи, в което бе съучастник. — Но не искам да забравя майка ти. Не искам да забравя всичко.

— А мен?

Настъпилата тишина се нарушаваше само от хриповете и свистенето на дробовете му.

— Гледах те като свой син.

— А не съм ли?

— Моят син умря. Ти зае неговото място. Носеше неговата кожа, говореше с неговия глас, гледаше ме с неговите очи, но никога не си бил моето момче. Ти беше подхвърлен при нас вместо него.

— Ти ме отгледа. Наричах те „татко“. Ако не съм бил синът, когото си можел да имаш, поне бях син.

— Сигурно си прав. Така или иначе, сега няма смисъл да спорим. Гладен съм. В хладилника има пушено месо. Ще си направя сандвич. Ти искаш ли?

Колекционера не искаше, но се чу как отвръща утвърдително. Знаеше, че Елдрич ще хапне само троха от хляба и почти всичко ще иде на боклука. Той ядеше само за да накара и сина си да се нахрани, а синът ядеше, за да хапне нещичко и бащата. Лудост, но мила.

— Добре — каза баща му и се отдалечи.

Отражението му избледня, но той се спря, преди да изчезне напълно.

— Ти беше добър син. Не бих могъл да искам по-добър.

Колекционера не отговори. Гледаше някъде отвъд себе си, в сгъстяващите се сенки, и си мислеше, че скръбта, която толкова дълго му беше чужда, може скоро да го споходи.