Джон Конъли
Игра на духове (31)

31.

Паркър се чудеше дали да се приберат в Мейн още същата нощ и претегляше рисковете да останат в близост до това, което той се стараеше да не разглежда като местопрестъпление, и да продължат да шофират въпреки умората. В очите на закона те току-що бяха нахлули в чужд офис и дом, а участието в обир, както Ейнджъл добре знаеше от личен опит, не е безопасен начин да си прекараш времето. Накрая взеха компромисното решение да спрат някъде извън границите на щата. Караха един зад друг, докато намериха малък мотел скоро след границата с Масачузетс със сносен на вид бар до него. Седнаха на една маса до прозореца, за да вечерят хамбургери и да пият по една „Сам Адамс“ специално.

За всеки случай материалите, иззети от къщата на Еклънд, бяха прибрани в тайни отделения в багажника на лексуса на Луис, въпреки че според Ейнджъл беше малко вероятно алармата вече да се е задействала, а и Паркър не мислеше, че някой ги е видял. Все пак никой не отиваше в затвора заради прекалена бдителност.

Ейнджъл довърши бургера си и извади три шишенца с хапчета от джоба на якето си. Изтръска по две таблетки от всяко и ги глътна с малко вода. Паркър го наблюдаваше с повдигнати вежди.

— Доста хапчета са това — отбеляза той. — Да не си Бил Косби?

— Имам болки.

— Не се учудвам, като гледам шишенцата. Какви болки?

— Стига бе, човек…

— Какви болки?

— Във вътрешностите. Появяват се и изчезват. И главоболие.

— Ходи ли на лекар?

— Не, откраднах хапчетата.

На Ейнджъл му трябваше малко време, за да си даде сметка, че сарказмът е неуместен в случая. Немалко неща беше откраднал в живота си.

— Да — поправи се той. — Ходих на лекар.

Паркър се обърна към Луис, но не можа да улови погледа му.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита той.

Настъпи неловко мълчание. Луис гледаше през прозореца. Ейнджъл въртеше подложката за бира върху масата. Накрая с осезаема неохота призна:

— Докторът каза, че трябва да си направя някои изследвания.

— И ти, разбира се, веднага си записа час.

Луис издаде звук като от изстрелване на отровна стреличка от тръба, но пак не каза нищо.

— Работя по въпроса — отвърна Ейнджъл.

— Как по-точно?

— Божичко, кога сме се оженили? Не виждам пръстен. Слушай какво, не обичам доктори, не обичам и болници.

— А обичаш ли да умираш? — обади се най-после Луис.

— Няма да умра.

— Да, щото си безсмъртен. Пише го в автобиографията ти, точно до „честен“ и „принципен“.

— Разваляте вечерта ми.

— Знаеш ли кое ще развали вечерта ти? — продължи Луис. — Да се гътнеш, защото те е било страх да си направиш изследвания. Слушай доктора.

— Добре! Хубаво! Минала е само седмица. Мислите ли, че ако умирам, една седмица е от значение?

— О, сега стана и интернист?

— Познавам тялото си.

— Аз познавам тялото ти и единственото, което ме учудва, е, че още е цяло и се държи.

Сервитьорката се приближи, привлечена от повишения тон. Беше петдесетинагодишна и ако не изглеждаше така, сякаш е видяла всичко на света, определено си личеше, че е видяла повече, отколкото й се иска.

— Всичко наред ли е, момчета?

— Нашият приятел има някакви болежки — отвърна Паркър, — а не иска да си направи изследванията, които лекарят му е препоръчал.

— О, за бога…

Ейнджъл скръсти ръце и отпусна глава върху тях.

— И първият ми мъж беше така — рече сервитьорката. — Колкото и болен да беше, не щеше да иде на лекар.

— И какво стана с него? — попита Ейнджъл, без да вдига глава.

— Умря.

— Стига бе. От какво?

— Някой го застреля.

Отново настъпи мълчание.

— Може ли сметката? — попита Паркър.

— Естествено. — Тя потупа Ейнджъл по гърба. — Върви на лекар.

— Ходих. Така започна всичко.

— Тогава отиди при друг — посъветва го тя и се отдалечи.

— Мразя Масачузетс — оплака се Ейнджъл.

— Защото хората говорят умно — рече Паркър. — Запиши си час.

— Утре. Само мир да има.

— Ще вися над главата ти за по-сигурно.

— Мразя ви всички.

Сервитьорката се върна със сметката.

— Ще си запише ли час?

— Да — отвърна Ейнджъл. — Уплашихте ме е тази история. Не искам да ме застрелят.

Паркър плати сметката. Забеляза гримасата на Ейнджъл, докато се изправяше, и се опита да си спомни дали и друг път го е виждал така.

— Спри да ме зяпаш.

— Искаш ли да ти докараме инвалидна количка?

— Майната ви.

— Можем да ти наемем сестра.

— Казах, че ще се обадя. Оставете ме на мира.

Тримата излязоха от бара и тръгнаха през паркинга към мотела. Фаровете на преминаваща кола осветиха един мъж, който слезе от шофьорското място на скъпо сиво беемве, паркирано до лексуса на Луис. Непознатият се приближи бавно към тях. Паркър повече усети, отколкото видя напрежението на Луис, но мъжът държеше ръцете си встрани от тялото, за да покаже, че са празни. Паркър огледа паркинга, но други нямаше. Каквото и да се случваше, това не беше нападение, а и не изглеждаше работа на ченгетата, освен ако някой в полицията не беше спечелил от лотарията и финансирал закупуването на немски служебни автомобили. Луис се поотпусна, но Паркър забеляза, че Ейнджъл е застанал така, че да скрие дясната ръка на партньора си. Тя вероятно вече държеше оръжие.

Мъжът пред тях беше метър и осемдесет висок и носеше тъмно вълнено сако и черен панталон. Кожените му обувки, съвсем леко опръскани с кал и киша, имаха дебели гумени подметки, за да не се хлъзгат. Не носеше ръкавици и Паркър обърна внимание, че двата му крайни пръста са изкривени — може би от травма или родилен дефект. Връхчетата им бяха сгънати към дланта, като че ли правеше неумело „пистолет“ с пръсти. На главата си носеше вълнена шапка с прегънат назад връх. Очите му бяха много сини и много студени. Всяка топлина, която може би някога бяха притежавали, отдавна бе заличена. Човек имаше чувството, че гледа в прозрачно мъртво море.

— Мога ли да ви помогна? — попита Паркър.

— Бих искал да се върнете в Провидънс.

Гласът му беше равен и някак безполов. Нямаше никаква дълбочина и характер на тембъра, никаква следа от индивидуалност. Паркър се опита да прецени възрастта му: гладкото лице подсказваше, че е на не повече от двайсет и пет, но излъчваше определена самоувереност, дори арогантност. Видимо сам и невъоръжен, той без всякакво притеснение се конфронтираше с трима непознати мъже на тъмен паркинг трима непознати мъже, които почти със сигурност носеха поне същия брой оръжия в себе си.

— И защо да го правим?

— Интересите ви се пресичат с тези на работодателя ми.

Не каза нищо повече. Или имаше склонност към драматизъм, което беше напълно възможно, или не мислеше и не се държеше като нормално човешко същество, което изглеждаше все по-вероятно в очите на Паркър.

— И кой е той?

— Работя за господин Каспар Уеб.

— Каспар Уеб е мъртъв — обади се Луис за първи път от началото на разговора.

Непознатият го стрелна с ледените си очи.

— Да, така е.