Джон Конъли
Игра на духове (63)

63.

Паркър не успя да се успокои чак до Натик. Вътрешно кипеше по целия път и трябваше да вложи цялата си воля да се удържи да не звънне на Рейчъл. Чувстваше се безсилен. Съдбата на връзката с дъщеря му беше в чужди ръце. Още по-лошото бе, че за първи път, откакто се помнеше, беше наистина бесен на Рейчъл, но и на себе си. Ярост, мъка, загуба: твърде дълго бе позволявал на тези емоции да направляват съществуванието му. Те бяха водещите сили в живота му още от смъртта на баща му, а когато Сюзан и Дженифър му бяха отнети, той развърза юздите им. Сега вярваше, че ги е овладял, но те още го викаха и в отговор той ги подхранваше.

Срещата с Рейчъл и раждането на Сам беше нов път, възможност за втори шанс. Можеше да избере друг начин на живот. Можеше да продължи да работи като частен детектив, но в области, които не биха изложили на опасност него или семейството му. Ако го беше направил, може би още щеше да бъде с Рейчъл. Можеше да имат още едно дете. Представяше си внуци. Представяше си как остарява в мир и спокойствие заедно с жена, която го обича. Представяше си…

Фантазии. Остави ги да избледнеят. Той не беше такъв човек, а и някои от решенията не бяха взети от него. Ами Сам? Можеше да се престори, че вярва, че тя е обикновено дете — може би твърде зряло за възрастта си, но нищо повече, — но знаеше, че не е така, също както знаеше, че той не е луд и че нещата, които е видял през годините и в които бе участвал, не са измишльотини на разстроен ум.

Ала тази цена — загубата на Сам — беше твърде висока.

Какво можеше да направи, за да я промени?

Отговорът беше: нищо. Нищо не можеше да направи.

 

 

Оскар Сансъм беше брокер на недвижими имоти. Живееше в Натик в къща, голяма почти колкото тази на Паркър — иначе казано, твърде голяма за сам човек. Той отвори вратата, още докато Паркър вървеше по пътеката, и детективът се почуди откога ли го чака. Загърби всички мисли за Сам и Рейчъл. Гневът му можеше да бъде правилно насочен. Щеше да го използва, за да черпи енергия в издирването на Еклънд, и да се надява, че ще изразходи по-голямата част от него.

Сансъм беше дребен мъж, поради което къщата изглеждаше още по-голяма. Дори вратата го караше да изглежда като джудже. Стоеше леко прегърбен — като уморен човек, копнеещ за сън. Паркър и преди беше виждал мъже и жени, физически смалени под тежестта на страданието. Скръбта има своя собствена гравитация.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Сансъм покани Паркър в кухнята. Вратите, покрай които минаха, от двете страни на коридора бяха затворени, така че Паркър не видя какво има в стаите, но и не му беше нужно. Знаеше какво ще намери: вариации на тема отсъствие. Тази къща беше купена с идеята да бъде напълнена с деца. Беше строена за семейство, а ето че Сансъм беше останал между стените й сам с надеждата, че този живот под някаква форма все още е възможен. Да я продаде, би означавало да признае, че вече няма никаква надежда и жена му няма да се върне. Затова се беше вкопчил в нея, сновеше в празните й пространства, използваше само няколко стаи, а другите държеше заключени и чисти, в случай че тя се върне. Един дребен мъж, свиващ се още повече с годините, сред постоянно нарастващо пространство около себе си. Всичко това Паркър прозря за секунди. Загубата има фин усет за загубата.

Кухнята беше част от отворен дневен тракт. В единия край стояха масата и столовете, в другия — печката и шкафовете, а помежду им, няколко стъпала по-надолу, имаше диван и големи фотьойли, гледащи към градината, скрита от външни очи с плетове и вечнозелени дъбове. На едната стена беше закачен плоскоекранен телевизор, а на масичката под него имаше книги, вестници и списания заедно с празна чаша от кафе. Единият край на масичката беше затрупан с документи, а до стола с протрити възглавнички на седалката и гърба имаше чифт чехли. Беше разхвърляно, но уютно, и Паркър предположи, че Сансъм прекарва по-голямата част от времето си именно тук.

Стените бяха освежени с няколко плаката от шейсетте и седемдесетте години на Хендрикс, Нийл Йънг и „Ролинг Стоунс“. Изключение правеше голяма черно-бяла фотография в професионално направена рамка, на която се виждаха фигури, разхождащи се в парк през късна есен, съдейки по листата на земята. Имаше жени, деца и кучета, но не и мъже. Най-обикновена, макар и майсторски уловена сцена, с изключение на един детайл: всички лица бяха размити, така че не можеха да се видят чертите им. Всички хора, уловени от обектива, бяха сведени до призраци.

Сансъм, който правеше кафе с някаква луксозна италианска машина, забеляза, че гостът му гледа снимката, но не каза нищо.

— Кой я е правил? — попита Паркър.

Сансъм не отговори веднага, а продължи да се суети с чашите и зърната.

— Аз — каза той накрая.

— Много е добра.

Зловеща, помисли си наум Паркър, но наистина красива. Колкото повече я гледаше, толкова повече го привличаше. Имаше чувството, че може да се движи сред тези замръзнали фигури, да се вглежда в размитите им лица, докато…

Докато и той не стане един от тях.

— Помислих си, че ми трябва хоби — обясни Сансъм. — Отидох на курс, прочетох няколко книги. Не използвам цифров фотоапарат. По-щастлив съм, когато работя с филм. Имам си и тъмна стаичка в мазето.

— Това не е ли цифрово изображение? — изненада се Паркър предвид манипулацията на лицата.

— Не, направена е по старомодния начин. Трябваше само да се погрижа на лицата да има по-малко светлина, отколкото в останалата част на снимката. Не беше толкова трудно, но бяха нужни доста опити. Проба и грешка. Може да изглежда така, сякаш нарочно е направена, за да бъде поставена в рамка и закачена на стената, но всъщност не я виждат много хора. Рядко имам гости.

Въпросът, защо е избрал точно тази снимка, беше излишен. Тя казваше всичко, което някой трябваше да знае за този човек и болката му.

Двамата седнаха на кухненската маса и Паркър го попита за Еклънд.

— Кога го потърсихте за първи път?

— Всъщност той се свърза с мен. Клаудия беше изчезнала вече от две години. Не съм му плащал нищо. Той просто предложи да помогне с каквото може. Отначало бях подозрителен, разбира се. Имах горчив опит, особено в началото след изчезването на Клаудия, когато полицията мислеше, че аз съм й направил нещо. Хората, някои от които мислех за приятели, започнаха да продават всякакви истории на вестниците. Появиха се мнозина, които твърдяха, че знаят нещо по случая или искаха пари срещу информация. Получавах писма, имейли, обаждания в офиса, някои от които заплашителни. Оказа се, че хората могат да бъдат големи лайна.

— Но не и Еклънд.

— Не, той се оказа много читав. Когато му се отвореше малко свободно време, душеше наоколо или се свързваше с източниците си в полицията. Струва ми се, че най-вече ги ръчкаше, за да не зарежат случая. Накрая обаче и това се случи. Еклънд не можеше да направи нищо, но ако някой от двамата чуеше нещо, се срещахме или говорехме по телефона. Накрая го убедих да ми позволи да платя поне разходите му, но ставаше дума за съвсем дребни суми. Когато намериха Клаудия, той беше един от първите, които дойдоха тук. Помогна ми да се справя. Знаеше как да се оправи с полицията и медиите. Стоеше на заден план, но винаги беше насреща да ми даде добър съвет. Според него беше добре, че са намерили тялото. Това щяло да даде нов тласък на разследването. Трудно се разследва престъпление без тяло. Само дето…

— Само дето сега има тяло, но никой не е сигурен за престъплението — довърши Паркър.

Сансъм кимна.

— По останките на Клаудия нямаше следи от занемареност. Починала от естествени причини: сепсис заради травма на крака — дълбока порезна рана, стигаща чак до костта. Аутопсията показа, че с правилно лечение е можела да бъде спасена, но очевидно не е имало такова. Полицията имаше какви ли не теории. Предполагаха, че може да е получила някаква криза и да е избягала от всичко. Случва се по-често, отколкото си мислим. Онези хора, които живеят по улиците и спят под мостовете, не всичките са забравени. Някои ги търсят приятели, семейства, но те са прекалено отнесени, за да го разберат. Когато умрат, телата им си остават така, докато някой не ги намери, или ги погребват тези, които са били с тях в самия край. Ала Клаудия не беше такава. Тя беше най-уравновесеният човек, когото познавам. Не беше скучна или безлична — поне за мен. Но ако беше усетила, че нещо не е наред, че има някакъв физически или психичен проблем, щеше да спомене за него или да потърси помощ. Знам, че тези неща стават без предупреждение и може би се заблуждавам, като си мисля, че тя е различна, защото е моя, но тази теория никога не ми е звучала достоверно.

Паркър си спомни какво му бе разказала Майка за Майк Маккинън и неговото изчезване. Характерът му изглеждаше поразително сходен с този на Клаудия Сансъм.

— А какво мислеше Еклънд?

— Той също не вярваше в тази хипотеза.

— А имаше ли друга?

— Да. Той винаги е бил откровен с мен. Смяташе, че Клаудия е била отвлечена. Някои от следователите бяха съгласни с него. Сега, когато намериха тялото, изглежда, са били прави.

В гласа му нямаше емоция. Вероятно това беше единственият начин да говори по темата. Паркър не му каза, че вече се е свързал с Дона Хол. Искаше да чуе неговата версия за събитията.

— Клаудия беше увита в найлон, но иначе беше гола — продължи Сансъм. — Не откриха друга ДНК, освен нейната собствена. Нищичко. Ако е била заровена от бездомници, нямаше да са толкова предпазливи. Щяха да оставят следи. Така каза Еклънд.

— А каза ли, че ще продължи да разследва случая?

— Обеща да го държи под око, но обясни, че сега, когато полицията разполага с тяло, тя има най-голям потенциал да го разнищи.

— Дали ли са знак, че ще ви върнат тленните останки?

Сансъм отклони поглед.

— След един-два дни. Ще я кремирам. Не искам да се вдига шум.

Той вдигна очи към Паркър. Погледът му беше мек.

— Знаете ли, някои хора още си мислят, че аз съм го сторил. Че някак си съм направил така, щото жена ми да изчезне, а после съм я изровил отново. Затова работя за себе си. Никоя агенция за имоти няма да ме наеме. Дори правя много сделки в щата. Обикновено работя за богати купувачи, търсещи имоти в Европа. Те не знаят кой съм или не им пука, стига да получат имота, който искат, на добра цена. Някои от съседите ми даже ясно показаха, че биха предпочели да продам къщата и да напусна града, но аз не можех да си тръгна. Щеше да изглежда така, сякаш се признавам за виновен, а аз знаех, че не съм сторил нищо лошо. А и ако бях напуснал къщата, как щеше да ме намери Клаудия, ако ме потърсеше?

Той погледна часовника си.

— Извинявам се, но имам среща с клиент в Бостън след около час, а човек никога не знае колко задръствания го чакат. По телефона споменахте, че никой не е виждал господин Еклънд от известно време.

— Точно така. Чудех се кога за последно сте се чували с него.

— Преди около две седмици, мисля. Видяхме се за по едно питие във Феърмонт.

— Може ли да попитам за какво разговаряхте?

— За същото, както винаги. Предимно за Клаудия. Беше нещо като среща за сбогуване.

— Защо?

— Клаудия беше намерена и отношенията ни отиваха към приключване. Както ви казах, разследването отново беше в ръцете на полицията и господин Еклънд не смяташе, че оттук нататък може да има съществен принос към него, макар да каза да му се обадя, ако изникне възможност да помогне с нещо.

— Споменавал ли е за други случаи, по които работи?

— Не, рядко говореше за такива неща — може би от съображения за поверителност, също както аз му вярвах, че няма да разпространи нищо лично, което съм споделил за нас с Клаудия.

— А говорил ли е за личните си интереси?

Последва много кратка пауза и леко поместване, но то стигаше.

— Зависи какво имате предвид.

Сансъм не издигаше стена, но беше ясно, че няма да предаде доверието на детектива. Той изчака Паркър да продължи.

— Имам предвид дали е говорил за духове.

Сансъм не помръдна.

— Да.

— А за Мъчениците от Капстед и свързани с тях смъртни случаи?

— Да.

— Вие как реагирахте?

— В началото си мислех, че се шегува. После обаче разбрах, че говори напълно сериозно, и реших, че е луд. Но всъщност не беше и луд.

— Вярвахте ли му?

Сансъм сви рамене.

— Не знам как да се изразя. Вярвах му, че вярва. Той не развяваше всякакви откачени теории и не ходеше с дъска уиджа под ръка. Винаги говореше разумно и обективно. Това беше загадка, която се опитваше да разгадае: откъде са се взели виденията при серия от убийства и изчезвания?

— Имахте ли чувството, че се е доближил до отговора?

— Може би. Мисля, че това донякъде беше причината с радост да остави моя случай в ръцете на полицията и да ограничи участието си в него. Но това е всичко, което мога да ви кажа. Той не споделяше много с мен. Просто усетих някакво… вълнение у него, когато се срещнахме във Феърмонт. Някакво очакване.

— Намеквал ли е някога, че изчезването на Клаудия може да е свързано с търсенията му за Мъчениците от Капстед?

— Не.

— А да е споменавал за планове за пътувания или имена на хора, с които е възнамерявал да се срещне?

— Не директно.

— Не разбирам.

— Попита ме дали познавам брокери на имоти в Западна Вирджиния. Поинтересувах се дали иска да продаде къщата си в Провидънс и да се премести, защото брокерите в Масачузетс имат пълни права в Западна Вирджиния и аз с удоволствие щях да му помогна да купи или продаде. Исках и аз да направя нещо за него след всичко, което той бе сторил за мен. Еклънд обаче каза, че иска само да намери човек, който може да провери местните архиви за покупко-продажби в района на Търнинг Лийф. Звъннах тук-там и му дадох няколко имена.

Търнинг Лийф, Западна Вирджиния… Паркър се опита да си спомни дали го бе срещнал в записките на Еклънд, но беше почти сигурен, че не е. Но и това беше нещо. Записа си имената на брокерите, към които Сансъм беше насочил Еклънд.

Сансъм се изправи, давайки знак, че е време да приключват. Паркър му даде визитката си и го помоли да се обади, ако се сети още нещо. Почуди се колко ли пъти е казвал това на хората (много) и колко пъти някой наистина се обаждаше с нещо полезно (много малко). Сансъм взе палтото и куфарчето си и се отправи към вратата. Паркър го изчака да заключи. Сансъм натисна копчето за отваряне на гаража. Вътре чакаше нова червена „Киа Форте“, а до нея, подпрени на стената, стояха няколко табели „Продава се“.

— Скоро и тук ще цъфне такъв — каза Сансъм.

— Продавате ли?

— Къщата е твърде голяма за мен. Винаги е била, но не можех да я пусна за продажба, докато не се уверях, че Клаудия няма да се върне.

— Къде ще отидете?

— Мисля си за Европа — Франция или Италия. Години наред купувах и продавах хубави имоти там за други хора. Време е да намеря някой и за себе си. Искам да отида някъде, където никой не ме познава. След като се установя, ще погреба праха на Клаудия някъде наблизо.

— Ами разследването?

— Какво за него? Ще продължи и без мен. Няма какво повече да направя или да кажа, за да помогна. Дълбоко в себе си обаче не вярвам, че ще разберат какво всъщност се е случило с жена ми. Щом по тялото не намериха улики, откъде ще ги вземат? А и това няма да я върне. Надявам се, който ми я отне, да умре в кански мъки и викове, и да гори в отвъдното, но няма да позволя това да ме съсипе. Единственото, което ми остана от Клаудия, са спомените от живота ми с нея, а с всеки изминал ден като че и забравям по малко. Затова ще отида на ново място, където няма да работя толкова много, и ще чакам момента, в който пак ще се съберем.

Двамата си стиснаха ръцете още веднъж.

— Надявам се да намерите господин Еклънд жив и здрав — каза Сансъм. — Той беше добър човек.

— Да — отвърна Паркър, — така изглежда.