Джон Конъли
Игра на духове (52)

52

Паркър отлагаше разговора с Рос най-вече защото още се опитваше да асимилира наученото за Еклънд и неговия кръстоносен поход, въпреки че ако някой можеше да слуша истории за духове с овладян скептицизъм, то беше именно агентът от ФБР. Паркър позвъни на номера, който му беше дал Рос, но след първите две позвънявания беше прехвърлен към гласова поща. Не си направи труда да остави съобщения. Предполагаше, че този номер се използва само с една цел. Две минути по-късно Рос върна обаждането.

— Извинявай, бях в конферентен разговор.

Във фона се чуваха автомобили и викове — нищо тревожно, обичайните звуци за града.

— Сметнах, че искаш да чуеш как вървят нещата.

— Искам, но не по телефона. В Бостън съм. Можем ли да се срещнем?

Паркър не го попита защо е отишъл толкова на север от своята си територия в Ню Йорк. Каквато и да беше причината, новината със сигурност не беше добра за някого. Все пак Паркър нямаше намерение да се завлачи чак до Бостън само за удоволствието да побъбри с Рос. Ако искаше да го псуват и да надуват клаксони по него, можеше просто да спре по средата на улица „Конгрес“ в това, което минаваше за час пик в Портланд. Поне тогава хората щяха да имат причина да му се дразнят. Нямаше нужда да ходи до Бостън, за да го правят без причина.

— Бостън е много… хм, бостънски по това време на годината — каза той.

— Той си е бостънски по всяко време на годината — възрази не без основание Рос.

— Да, това е проблемът.

— Ще предложиш ли компромис?

— Какво ще кажеш за Портсмут?

— Нямаш ли нещо против и гражданите на Ню Хемпшир?

— Не колкото на Масачузетс. В Ню Хемпшир са нестабилни, но не се ядосват от това.

— Доста тънка разлика. Довечера трябва да взема последния влак за Ню Йорк. Мога да бъда в Портсмут след… два часа. Къде ще се срещнем?

— Има една книжарница, в която продават и пиене.

— Не се и съмнявам. Как се казва?

— „Портсмут Бук енд Бар“.

— Хубаво, ще го намеря.

Той затвори.

„Да, лек път и на теб.“

„Рос май трябваше да се пенсионира в Масачузетс“, помисли си Паркър.

 

 

Рос закъсня с близо час, така че Паркър имаше доста време да се поразходи, да изпие едно следобедно кафе и да помисли за Сам и Рейчъл. Когато се умори да се самобичува, той си купи екземпляр от биографията на Пол Маккартни, „Бягащият човек“, която започваше не от „Бийтълс“, а от раздялата им. Паркър винаги бе предпочитал творчеството на Маккартни пред това на Джон Ленън, независимо как се отразяваше това на имиджа му сред готините хлапета. Ленън пишеше само за себе си; липсваше му емпатия. Маккартни, от своя страна, беше способен да мисли и чувства, поставяйки се на мястото на другите. Това беше разликата между „Ягодови полета завинаги“ и „Пени Лейн“: въпреки че Паркър обичаше и двете песни, втората беше пълна с характери и образи, а в първата имаше само един и той се казваше Джон Ленън. Паркър дори би казал, че Ленън е трябвало да излиза по-често от къщи, но когато го бе направил, един луд го беше застрелял. Вероятно бе постъпил добре, прекарвайки половин десетилетие затворен вътре.

Рос се появи точно когато Маккартни си пускаше брада и свикваше с провинцията. Не изглеждаше особено щастлив, въпреки че при него винаги беше трудно да се каже. Освен това не беше сам. Паркър забеляза сянката му — млада жена с яке, с което със сигурност й беше горещо вътре, но тя не го свали. Седна на един стол с лице към вратата, а Рос отиде до бара и поръча две кафета, едно от които изпрати на нейната маса, преди да отиде при Паркър.

— Извинявай, че закъснях. Щях да дойда навреме, ако се бяхме срещнали в Бостън.

Паркър затвори книгата. Рос я посочи с пръст.

— Винаги съм харесвал повече Джон Ленън.

— Не се учудвам — отвърна Паркър.

Рос не попита защо, което Паркър отдаде на вродения му солипсизъм.

— Защо е този ескорт? — поинтересува се той.

— Глезотия за успокоение на някои хора. В колата чака още един.

— Издигаш се… или пак разритваш пчелни кошери.

Кафето на Рос пристигна, но той го отказа.

— Размислих. Донесете ми чаша вино. Червено. Силно. Ти искаш ли?

— Разбира се — отвърна Паркър. — От същото.

 

 

Взел решението да си поръча вино, Рос като че ли се поотпусна. Той свали якето си и се облегна назад. В ъгълчетата на очите му се виждаха фини бръчици. Паркър не ги беше забелязвал досега. Помисли си, че може да са нови: резултат от съчетанието на стрес и държавна заплата.

— Говорихме с човек, когото познаваш — каза Рос. — Гарисън Прайър.

Гарисън Прайър беше шефът на „Прайър Инвестмънтс“, която беше обект на разследване от Отдела за финансови престъпления на ФБР, и по-точно клона, специализиран в измами, свързани със сигурността и услугите. Интересното бе, че и Рос, и Паркър го смятаха за пласьор и посредник на група индивиди, известни като Бакерите, предвождащи издирването на Погребания бог. Разбира се, Паркър предполагаше, че Рос си е спестил по-екзотичните и мистичните си подозрения с Отдела, а вместо това беше намерил достатъчно други основания да привлече вниманието им към Гарисън Прайър.

По идея на Рос действията на ОФП бяха започнали като опит да увеличат натиска върху Прайър с надеждата да го привлекат за информатор. Поне това знаеше Паркър, но си даваше сметка, че Рос нарочно възбужда интереса му. Рос никога не разкриваше нищо просто така.

— И как мина?

— От днес следобед е обвиняем.

— За какво?

— Част от транзакциите на компанията не минаха проверката на Отдела за финансови престъпления.

Това не изненада Паркър. Неговият дядо, вече покойник, беше най-честният човек, когото познаваше, личност с изключителен морал и неподкупност, но ОФП със сигурност биха намерили начини да го изкарат изпечен мошеник.

— Той как реагира?

— Адвокатите му пледират друго. Оспорват обвинението.

— Като гледам, ще се проточи.

— Разследването не спира.

— Убеден съм.

— Започна като опипване на почвата, при това не съвсем без връзка с теб, но изглежда, нещо се хвана на въдицата.

Рос беше използвал въоръженото нападение, след което Паркър трябваше да се бори за живота си, за да увеличи натиска върху онези, които имаха причина да искат смъртта му. Паркър щеше да се радва повече, ако беше израз на искрена загриженост, а не повод да размърда федералните.

— И какво по-точно?

— Предстои да разберем. Да кажем, че Прайър се улови на въдицата и вече се гърчи. Каквото и да приказват адвокатите му, той е уязвим.

Виното пристигна — качествено „Каберне совиньон“. Рос не си направи труда да каже „наздраве“ с дума или поне жест, а направо я надигна. На Паркър му се стори, че телохранителката му го гледа завистливо над капучиното си.

— Прайър в списъка ли е? — попита Рос, след като изплува от чашата си.

— Не — отвърна Паркър. — Прайър не е в списъка.

— Сериозно трябва да помислиш дали да не ми го дадеш вече.

— Мислил съм. И реших да не го правя.

— Още ли вярваш, че ще откриеш нещо, което ние не можем?

— Да кажем, че просто ми харесва да те дразня.

— Тази вероятност става все по-голяма с всеки изминал ден. Ако намериш името, което търсиш, непременно го драсни на листче и го залепи на гърба на хладилника си, та и ние да го узнаем, когато те пречукат.

— Задължително. Заради тази работа с Прайър ли се движиш с въоръжена компания?

— Както вече ти казах, беше по настояване на други.

— Наистина ли мислиш, че Бакерите могат да те подгонят заради Прайър? Това би било голяма стъпка — да убият федерален агент.

— Хората, които търсим, не са типичните.

— Значи рискувам живота си, като се навъртам около теб?

— Сега знаеш как се чувства останалата част от човечеството в твое присъствие.

— Много смешно. Колкото и да ми е неприятно да отпиша убийството ти като решение на който и да било проблем, по-лесно ще им бъде просто да се отърват от Прайър.

— Мина ми през ума.

— И на Прайър също, бас ловя.

— Подхвърлихме го по време на разговорите си с него. Жабешката му усмивка дори не трепна.

— Като го спомена, наистина има жабешка усмивка. Мислиш ли, че знае нещо, което ти не знаеш?

— Да, предполагам, и то доста, но е готов да чака, докато ни писне. Такъв случай може да се проточи с години, преди да стигне до съда. Кой знае какво ще се промени за толкова време?

— Допускам, че имаш идеи.

Рос отпи от виното си. В заведението свиреше тиха музика. Паркър гледаше през прозореца как вятърът отвява снега от покривите и го посипва по главите на нищо неподозиращите минувачи долу.

— Ако Прайър не се пречупи, вероятно ще заплаша, че ще го пусна. Всички обвинения ще бъдат свалени.

— И?

— И ще разпространя по неофициални канали, че ни е сътрудничил и възнамерява да продължи да го прави. Може да те убедя да ни дадеш някои имена, най-добре такива, които имат, макар и бегла, връзка с работата му. Ще започнем да ги притискаме.

— И така ще притиснете Прайър.

— Именно.

— Това може да го убие.

— Това е риск, който и той, и ние ще трябва да поемем.

— Мисля, че просто обичаш да водиш маймуни за носа.

— Само ми кажи, когато халката започне да ръждясва.

— Адвокатът ми смята, че въобще не е трябвало да сключвам споразумение с теб.

— Господин Кастин ли? Говорих с някои от юристите ни, които бяха принудени да се разправят с него. Надяват се скоро да се възстановят от преживяното.

— Той ще се радва да го чуе.

— Предполагам, че те е предупредил за крайните последствия, ако не предадеш списъка. Бакерите и техните съюзници рано или късно ще разберат, че е у теб. Ще се очертае закономерност в случаите и те ще я забележат. Не са глупави. И когато това стане, ще стигнат до теб. Ако имаш късмет, просто ще те убият.

— Не съм забравил. Листче. На гърба на хладилника.

Паркър вкуси виното си. Беше добро, но не възнамеряваше да го допие. Една глътка стигаше. Искаше да има бистра глава.

— Въпреки това няма да получиш списъка — каза той.

— Все някога ще го получа. Може и през трупа ти, но ще го получа.

Паркър надигна чаша.

— За дългия живот тогава.

Рос демонстративно не отвърна на тоста. Вместо това каза:

— Кажи ми за Еклънд.

Паркър му разказа каквото знаеше. Първо за предполагаемите видения на образи, които биха могли да са свързани с група, известна като Братята, и убеждението на Еклънд, че тези видения от своя страна са свързани с убийства, някои от които датират още от деветнайсети век; и второ, за откриването на тялото на Клаудия Сансъм три години след изчезването й и три години по-стара оттогава, и за загадката, какво е правила междувременно.

— Останалото е горе-долу каквото очакваш — каза Паркър, — което не означава, че някои неща не биха могли да предизвикат нечие негодувание. Занимавал се е с разводи, измами, злоупотреби, издирвания. Звучи стандартно, но всяко от тези неща може да е потенциален източник на конфликт. Няма дребни случаи, не и за хората, замесени в тях. Еклънд обаче е бил фиксиран върху Братята, а когато претърсихме дома му, папката на Сансъм беше на бюрото му, така че явно наскоро се е върнал към нея.

Рос не си водеше бележки. Нямаше нужда. Паркър от опит знаеше, че агентът има добра памет за лоши новини.

— Възможно ли е да има връзка между двата случая?

— Нищо не подсказва, че Еклънд е мислел така, а той е бил много старателен в работата си.

— Как смяташ да продължиш?

— Бих искал да поговоря с Оскар Сансъм, ако ще и само защото е на няколко часа път оттук. Няма смисъл да гоня стари призраци някъде далеч, преди да се опитам да разбера дали изчезването на Еклънд има нещо общо със случая Сансъм.

— Съгласен. Нещо друго?

— Има още един детайл, свързан с Братята — каза Паркър. — Макар че надали си струва да го споменавам.

— Защо ли си мисля, че нарочно го запази за накрая? Давай.

— Познай чий брат се оказа сред папките на Еклънд?

— Вече си ме хванал на въдицата.

— Този на Каспар Уеб.

Очите на Рос за миг се разшириха достатъчно, за да намери Паркър ефекта за удовлетворителен.

— Предлагам ти да си вземеш още една чаша вино, докато ти разказвам за Майка…