Джоузи Силвър
Един ден през декември (9)

4 февруари

ЛОРИ

Кой пък толкова беше свети Валентин и какво го правеше такъв експерт в любовта? Мога да се обзаложа, че пълното му име е свети Самодоволно-копеле-трима-са-много Валентин и сигурно живее на осветен със свещи остров, където всичко е по двойки, дори в случаите на гъбична инфекция.

Личи ли си, че 14 февруари не е любимата ми дата? Това, че Сара е пълноправен член на свитата със сърчицата и балоните тази година, не ми помага особено. Със срам осъзнавам, че съм се надявала Джак да й писне или нещо подобно, но е точно обратното. Вече му е купила три различни картички, понеже непрекъснато вижда някоя нова, която показва колко е щастлива с него или колко невероятно красив е той, и всеки път, когато ми покаже поредната, сърцето ми се свива като изсъхнала слива и отнема поне няколко часа, преди отново да възвърне първоначалния си вид.

Слава богу, смятат да отидат в близкия италиански ресторант, където със сигурност ще ядат пържоли във формата на сърце и след това ще облизват шоколадов мус от лицата си, но това поне означава, че аз мога да си присвоя хола тази вечер и да си спретна самосъжалително парти за един. Бриджит Джоунс не може да ми стъпи на малкия пръст. Планирам да лежа на дивана и да вдишвам сладолед и вино едновременно.

— Лу, имаш ли секунда?

Затварям си лаптопа — още едно кандидатстване за работа, — свалям очилата за четене, които всъщност не ми трябват, но ги ползвам, за да се концентрирам върху таблицата, и се понасям към стаята на Сара с чашата си за кафе.

— Какво има?

Тя стои по дънки и сутиен, с ръце на кръста.

— Опитвам се да реша какво да облека. — Замълчава и вдига червената си като кока-кола шифонена блуза, която купи за коледната вечеря с техните. Хубава е и изненадващо скромна, докато Сара не я слага на леглото до черна минипола. — Тези?

Поглежда ме и аз кимвам, защото тя безспорно ще изглежда невероятно в тези дрехи.

— Или това?

Тя вади убийствената си малка черна рокля от гардероба и я притиска към тялото си.

Хвърлям поглед от едното към другото.

— И двете ми харесват.

Сара въздъхва.

— И на мен. Кое казва повече „секси валентинка“?

— Джак виждал ли е червената?

Тя поклаща глава.

— Още не.

— Значи, това е. Нищо не крещи повече за валентинки от яркочервеното.

След като модното решение е взето, Сара окачва роклята обратно в гардероба.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш самичка тази вечер?

Извъртам очи.

— Не. Вземете ме с вас. — Облягам се на рамката на вратата и отпивам глътка от твърде горещото кафе. — Защото това изобщо няма да е странно, нали?

— На Джак сигурно ще му хареса — засмива се тя. — Ще изглежда като жребец.

— Знаеш ли, като се замисля, ще пропусна. Днес имам двойна среща с Бен и Джери^[1]. Те са сладки. — Намигам и излизам в коридора. — Ще се занимаваме с Карамел Сутра. Всяка минута ще бъде вълнуваща.

От всички сладоледи на света, знам, че „Карамел Сутра“ на „Бен и Джери“ е любимият на Сара.

— Всъщност ти завиждам, знаеш ли — подвиква тя след мен, докато разплита косата си, за да се приготви за душа.

Аз също, мисля си, нещастна, докато се отпускам тежко обратно в креслото и отново отварям лаптопа си.

* * *

Не знам кои, по дяволите, отговарят за програмата по телевизията, но заслужават куршум между очите. Със сигурност са можели да се досетят, че всеки, който прибягва до гледане на телевизия вечерта на Свети Валентин, е необвързан и евентуално разочарован, така че защо бяха решили, че „Тетрадката“ е подходящ филм за гледане, ми е непонятно. Има романтично гребане в езерото и Райън Гослинг, целият вир-вода, викащ и влюбен. Има дори лебеди, за бога. Почакайте, само да си сипя и малко сол в раните, като сме почнали така. Слава богу, че им е дошъл умът и са решили да пуснат след това „Въздушен конвой“; ще ми трябва солидна доза от Никълъс Кейдж, който оправя нещата, носейки мръсен потник, за да се възстановя от това.

Вече съм си проправила път през две трети от Райън Гослинг, половината кофичка сладолед и три четвърти от бутилката с шардоне, когато чувам ключовете на Сара в ключалката. Само десет и половина е; очаквах партито ми за един да е в разгара си към полунощ, така че, честно казано, това си е един вид прекъсване.

Седейки по турски в ъгъла на дивана, поглеждам очаквателно към вратата, с чашата вино в ръка. Дали са се разделили и тя го е оставила да си яде тирамисуто сам? Опитвам се да не се надявам на това, докато извиквам:

— Вземи си чаша, Cap, има достатъчно вино, останало в бутилката, ако си бърза.

Тя се появява с олюляване на вратата, но не е сама. Партито ми за един много бързо се е превърнало в шведска тройка. Това е мисъл, която не искам да разнищвам, така че я изоставям в полза на желанието да си бях сложила нещо различно от черен клин и ментовозелено потниче. Оптимистично се бях облякла като за фитнес тренировката на Давина^[2], която си знаех, че няма наистина да направя. Можеше и да е по-зле; можеше да нося памучната си карирана пижама, която майка ми ми беше подарила, понеже се притесняваше, че в апартамента на Деланси стрийт става течение.

— Подранили сте — отбелязвам, изпъвам си гърба и се опитвам да изглеждам като уравновесен йога гуру, ако това изобщо е възможно, докато стискаш чаша вино.

— Безплатно шампанско — подхвърля Сара или поне това е най-добрата ми догадка какво може да е казала.

Смее се и се обляга върху Джак; мисля, че ръката му около кръста й е единствената причина тя да е още на крака.

— Много безплатно шампанско — добавя Джак и печалната му усмивка ми говори, че макар Сара да е прекалила, той не е.

Срещам очите му и за момент погледът му задържа моя.

— ’Ного, ’ного съм изморена — провлича тя и затваря очи на дълги примигвания.

Едната от фалшивите й мигли се мъчи да избяга надолу по бузата й; обикновено аз имам този проблем. Опитвах се и два пъти се провалях с тях през последните няколко месеца; приличам на травестит, за голямо забавление на Сара.

— Знам, че си. — Джак се засмива и я целува по челото. — Хайде. Да те сложим да си лягаш.

Тя се преструва на шокирана.

— Не и преди да се оженим, Джак O’Mapa. За какво момиче ме мислиш?

— За много ядосано — казва той и я задържа, когато тя отново се олюлява.

— Грубо — измърморва Сара, но не се дърпа, когато Джак я хваща зад коленете и я вдига на ръце.

Мамка му. Гледай и се учи, Райън Гослинг. На този мъж не му се налага да гази в езерото, за да разтопи сърцето на прекрасната девойка.

Уточнявам, че имам предвид сърцето на Сара, не моето.

* * *

— Заспа.

Поглеждам нагоре, когато Джак се появява на прага на хола малко по-късно. Райън Гослинг вече е спечелил момичето си и е отплавал с гребане към залеза, като е отстъпил място на Никълъс Кейдж, който изглежда надежден и героичен на екрана. Очите на Джак светват и широка усмивка се разлива по лицето му.

— Най-добрият екшън на всички времена.

Не мога да споря. „Въздушен конвой“ е моят филм, когато всичко се омаже в истинския живот, аз неизменно избирам да гледам Камерън По^[3], който има много повече неприятности и все пак успява да се справи с всичко. Колкото и да е бил лош денят ми, в крайна сметка съм доста сигурна, че няма да ми се наложи спешно да приземявам по корем на оживен булевард в Лас Вегас самолет, пълен с убийци и изнасилвачи.

— Всеки има нужда от герой — казвам, смутена от факта, че Джак е решил да се размаже в другия край на дивана, вместо да ми го остави.

— Това е толкова момичешко — измърморва той и извърта златистозелените си очи.

— Разкарай се — изстрелвам в отговор. — Упражнявам се за дългата ми и успешна кариера в писане на стихове за поздравителни картички.

— Ще бъдеш много търсена — заявява той ухилен. — Кажи ми още някой.

Засмивам се в чашата си; определено се чувствам без задръжки заради виното.

— Трябва да знам поне за какъв случай е.

Джак обмисля възможностите. Наистина се надявам да не избере най-очевидното и да каже: Свети Валентин.

— Кучето ми умря. Развесели ме.

— О, добре. Ами… — Спирам и се замислям за хапливо начало. — Съжалявам да чуя, че кучето ти е починало, дано запомниш как то играеше във времето отминало. — Изкарвам последната дума с по-висока интонация, за да наблегна на нея, впечатлена от собственото си остроумие, преди да продължа: — И как, за да го галиш по главата, всичко би дало, да, наистина съжалявам, че милото ти куче е умряло — набирам накрая скорост и двамата се засмиваме.

— Мисля, че бих предпочел една бира пред други глупави стихчета.

О. Внезапно се почувствах неудобно, че не съм добра домакиня, но в моя защита, той ме изненада. Не очаквах да излезе от стаята на Сара повече тази вечер. Току-що бях придърпала остатъка от сладоледа от фризера за втора порция и бях седнала обратно, когато той се появи отново.

— Иди си вземи, има в хладилника.

Наблюдавам го, докато излиза от стаята, целия дълги крака в тъмни дънки и стройно тяло в мастиленосиня риза. Очевидно се е постарал за Сара по-рано вечерта и в някакъв момент си е поразхлабил вратовръзката. Джак се пльосва обратно с отворена бутилка бира в ръка и вдига една лъжица с надежда.

— Не стигнахме до десерта в ресторанта.

Поглеждам надолу към кутията със сладолед и се чудя дали ще бъде шокиран от факта, че вече съм изяла две трети от него.

— Какъв е? — пита той, докато аз му го подавам неуверено.

— „Карамел Сутра“.

Защо просто не казах „карамел“?

— Така ли? — Джак вдига очи към моите, развеселен. — Трябва ли да си сложа крака зад главата, за да го ям?

Ако флиртувах с него, сигурно щях да му предложа да заеме поза „гледащо надолу куче“ или нещо подобно, но тъй като не флиртувам с него, просто затварям очи и въздишам, сякаш съм ужасно улегнал възрастен човек.

— Само ако смяташ, че може да ти помогне за храносмилането.

— Може и да помогне, но съм доста сигурен, че ще си съсипя дънките.

— Тогава по-добре не го прави — съветвам го, с очи, вперени в телевизора. — Това е един от любимите ми моменти.

Двамата гледаме как Ник Кейдж изпада в мъжкарска ярост, за да защити жената — пазач на самолета, пълен с престъпници. Джак яде сладоледа, а аз допивам остатъка от виното от бутилката. Приятно отпусната съм, вместо да съм страшно пияна, тъй като един полезен ефект от студентския живот е, че ми е дал капацитета за пиене на някой средностатистически играч на ръгби. Обикновено и при Сара е така.

— Явно е имало страшно много безплатно шампанско, за да се докара Сара до това състояние — подхвърлям, като си припомням начина, по който тя влезе в апартамента по-рано, залитайки.

— Аз не си падам много по него, така че тя пи и от моето — обяснява той. — Те продължаваха да ни доливат. Сара пиеше и за двамата, за да ме спаси от неудобството да отказвам.

Засмивам се.

— Голямо сърце има това момиче.

— На сутринта ще я боли главата.

Отново потъваме в мълчание. Опитвам се да измисля нещо, за да запълня бездната, защото, ако не го направя, ще извърша немислимото и ще го попитам дали ме помни от автобусната спирка. Наистина се надявам, че в някакъв момент ще спра да се боря съзнателно с това желание, че то ще спре да е толкова важно или дори да има значение за мен. Все още работя по въпроса.

— Тя много те харесва — избълвам.

Джак отпива дълга, бавна глътка от бирата си.

— И аз я харесвам много. — Поглежда ме косо. — Смяташ да ме предупредиш, че ако някога я нараня, ти ще ме намериш и ще ми посиниш очите ли?

— Не си мисли, че не бих могла — казвам и след това правя онзи смешен карате удар, защото само се перча, без да съм убедена, и това, което всъщност си мисля, е, че харесвам и двамата много и това ми създава най-големия проблем на света.

Лоялността ми принадлежи на Сара, разбира се; знам къде е линията и никога няма да я престъпя, но просто понякога имам чувството, че линията е нарисувана с тебешир върху трева, като на спортен ден в училище, лесно се изтрива и се чертае наново, но никога точно на същото място като преди. В нощи като тази например е преместена леко напред, а след това, в сутрини като утрешната, прилежно ще я преместя обратно назад.

— Вземам си бележка за тайните ти нинджа умения.

Кимвам.

— Не че ще ти се наложи да ги прилагаш върху мен — продължава той. — Харесвам Сара повече от достатъчно, за да не искам да я наранявам.

Кимвам отново, радвам се за Сара, че той е добър, жал ми е за мен, понеже е неин, и съм бясна на света, задето е толкова шибан, че да ме постави в тази кретенска позиция поначало.

— Добре. Значи, разбрахме се.

— Каза тя като истински мафиот. — Джак се навежда напред, за да плъзне празната си бирена бутилка на масата. — Нинджа мафиот. Оказва се, че си опасна жена, Лори.

Особено когато съм изпила бутилка вино и съм наполовина влюбена в теб, мисля. Наистина трябва да си лягам, преди да изтрия тебеширената линия и да я преместя отново напред.

 

 

ДЖАК

Оказва се, че си опасна жена, Лори.

Какви, по дяволите, са тези думи, които излизат от устата ми? Звучи като евтина свалка от безвкусен телевизионен филм, когато всичко, което се опитвах да направя, беше да кажа, че сме приятели. Ти, глупаво Магаре^[4]; смъмрям се, използвайки прякора, който носех в училище като почетен медал. Бележникът ми беше изпълнен с варианти на същия коментар, въпреки че бяха изразени по-учтиво: „Само ако Джак влагаше толкова усилия в ученето си, колкото в това да се прави на глупак, щеше да стигне далеч“.

Ще ми се да мисля, че доказах, че грешат; когато настъпи моментът, оценките ми бяха повече от достатъчно добри, за да вляза в първия университет, който си бях харесал. Истината е, че имах късмет, надарен съм с почти фотографска памет, така че онези учебници и теории трябваше само веднъж да ми влязат в главата и оставаха там. С това и с умението ми да говоря глупости на всеки се справям добре. Въпреки че по някаква причина способността ми да водя разговор не се простира до Лори.

— Е, Лори. Какво друго трябва да знам за теб, освен факта, че ще ме посиниш от бой, ако нараня най-добрата ти приятелка?

Изглежда стресната от въпроса ми. Не я виня. Последният път, в който зададох подобен въпрос, беше при единствения ми катастрофален опит в бързите срещи. Какво правя, интервю ли провеждам?

— Ъм… — засмива се тя леко като музикална кутийка. — Всъщност няма кой знае какво за разказване.

Опитвам се да нормализирам ситуацията, като й стрелвам един „опитай по-сериозно“ поглед.

— Хайде де, дай ми нещичко. Сара иска да сме си първи другарчета. Кажи ми трите най-неудобни неща за теб и аз ще ти кажа моите.

Лори присвива очи и повдига леко брадичка.

— А да го направим, като се редуваме?

— Давай тогава. Стига ти да си първа.

Казвам си, че го предложих, защото Сара толкова държи аз и Лори да сме приятели, и това наистина, честно, е част от причината. Част. Но другата част е, че аз наистина искам да знам повече за нея, защото тя ме интригува и защото се чувствам удобно в другия край на дивана, и защото откривам, че се отпускам в компанията й. Може би е от виното, което е изпила, и сигурно е заради бирата, която съм погълнал, но мисля, че с това момиче можем да бъдем добри приятели. Това е хубаво, нали? Знам, че някои хора смятат, че платонично приятелство между мъже и жени не може да има.

Ще си разменим някои истини с Лори и ще станем най-добрите приятели. Това, дами и господа, е грандиозният ми план.

Тя почуква с нокти по ръба на чашата си, докато мисли, и откривам, че ми е много интересно да чуя какво ще каже. Поглежда надолу към остатъка от виното си и когато вдига очи, се смее.

— Добре, бях на четиринайсет, може би на петнайсет. — Прекъсва и притиска ръка до зачервената си буза, като поклаща глава. — Не мога да повярвам, че ще ти разкажа това.

Отново онзи мрачен смях и свежда поглед, така че се налага да се наведа, за да я погледна в очите.

— Е, хайде, сега вече трябва да ми кажеш — приканвам я.

Лори въздиша и се предава.

— Бях с Алана, най-добрата ми приятелка по онова време, бяхме в училищната дискотека и се правехме на супер готини. Мисля, че дори бяхме докопали една кутия цигари, въпреки че нито една от нас не пушеше.

Кимвам, искам да чуя още.

— Имаше и едно момче, както винаги, и аз наистина го харесвах. Всъщност половината училище го харесваше, но като по някакво чудо изглеждаше, че и той ме харесва.

Искам да се намеся и да й кажа, че не е никакво чудо, нито дори изненада, но не го правя.

— И така, той най-накрая ме кани да танцуваме и аз небрежно приемам, и всичко върви наистина добре, докато аз не поглеждам рязко нагоре точно когато той поглежда надолу към мен, с пълна сила го блъсвам с глава в лицето и му чупя носа. — Тя ме поглежда с разширени очи и след това в гърлото й започва да бълбука смях. — Навсякъде кръв. Трябваше да му викнат линейка.

— Стига бе. — Клатя бавно глава. — Леле, ти наистина си ужасна на срещи, Лори.

— Дори не се срещах с него — протестира тя. — Исках, но просто никога не потръгна след този случай. Не е изненадващо де. — Като почуква с кокалчета по главата си, вдига рамене. — Здрава като стомана, според всички.

— Добре, значи си нинджа мафиот с изключително здрав череп. Мога да разбера какво вижда Сара в теб.

Тя го приема сериозно.

— Предполагам, че я карам да се чувства в безопасност.

— Със сигурност. Наистина трябва да помислиш дали да не й вземаш пари за охрана. Ще си изплатиш студентския заем за нула време.

Лори слага чашата си за вино на масата и се обляга назад, като прибира тъмната си коса зад ушите, и се настанява с кръстосани крака и лице към мен. Когато бях малък, всяка година ходехме на семейна почивка в Корнуол и майка ми много си падаше по онези малки феички, които се продаваха, обикновено седящи върху отровни гъби или друго също толкова сладко. Нещо в изчистената поза „лотос“ на Лори и ъгъла на брадичката й, когато приглажда косата зад ушите си, ми напомня за тези феички сега и за момент изневиделица усещам остра носталгия. Сякаш ми е близка, макар и да не е.

— Твой ред е — ухилва се тя.

— Не мисля, че имам нещо от същия калибър — казвам. — Имам предвид, дори не ми се е случвало да ударя жена с главата си.

— Какъв мъж си ти?

Преструва се на разочарована и въпреки че се шегува, аз обмислям въпроса й сериозно.

— Добър, надявам се?

Смехът замира в гърлото й.

— И аз се надявам.

Знам, че има предвид заради Сара.

— А какво ще кажеш за тази история… — сменям рязко темата. — Нека ти разкажа за купона за шестия ми рожден ден. Представи си малко дете, което се е заровило в басейна с топки и след това толкова се е уплашило, че баща му е трябвало да премине през джунглата от пързалки и мрежи за катерене, за да го открие. Бях почти на метър под топките и ревах толкова много, че повърнах. Трябваше да изчистят мястото. — Пред очите ми изскача ярък спомен за лицата на ужасените родители на детето, чиято шарена рокличка бе опръскана от моето шоколадово повръщано. — Много странно, после поканите за детски партита много рязко намаляха.

— О, това си е направо тъжна история — казва тя и мисля, че дори не се майтапи.

Свивам рамене.

— Аз съм мъж. Корав съм.

Лори отново се почуква с кокалчетата на ръката по главата.

— Забравяш с кого говориш тук.

Кимвам тържествено.

— Желязната жена.

— Същата.

Потъваме в мълчание и асимилираме какво знаем вече един за друг. От моя страна аз знам, че е неуверена с мъжете и може да нанесе някоя травма. От нейна страна тя знае, че се плаша лесно и е възможно да повърна върху нея. Лори взема празната кофичка от сладолед и лъжицата от мен и се накланя настрани, за да ги плъзне по масичката за кафе, и въпреки че много се старая, мъжкият ми мозък наблюдава движението на крайниците й, частичката гърда, която виждам под ръката й, извивката в основата на гръбнака й. Защо жените имат всички тези неща? Наистина не е добре. Искам да съм платоничен приятел с Лори, но все пак мозъкът ми запомня всяко нейно движение, запазва я, чертае нейна карта в главата ми, така че от време на време да мога да я посещавам насън. Не искам да го правя. Когато съм буден, наистина не мисля за Лори по този начин, но заспалият ми мозък явно не е получил бележката.

В съня си съм забелязвал, че кожата й е бяла като сметана и че очите й са с цвета на незабравки. Очите на Лори са като шибан летен жив плет. И сега мога да добавя тази изразена извивка в края на гърба й и това, че става хаплива, като пие вино, и как прехапва долната си устна, когато мисли. В такива моменти фотографската ми памет е по-скоро пречка, отколкото предимство. Разбира се, Лори не е единствената жена, която сънувам, но изглежда, че си е гарантирала по-често присъствие от останалите. Не че сънувам други жени през цялото време. Сега ще млъкна, защото започвам да звуча като някой мръсен перверзник.

— Добре, предполагам, че отново е мой ред — обажда се тя.

Кимвам, като се радвам, че е прекъснала нишката на мисълта ми.

— Ще трябва да намериш нещо, за да биеш историята за удара с глава.

— Започнах твърде силно — съгласява се Лори и отново си прехапва устната, мъчейки се да изрови нещо подходящо.

За да й помогна, подхвърлям няколко подсказки.

— Онзи смущаващ инцидент, когато излезе навън при силен вятър без бельо? — Тя се подсмихва, но поклаща глава. — Да си отровила някого с готвенето си? Тогава, когато по случайност се натискаше с гаджето на сестра си?

Чертите й омекват, внезапно на показ излизат носталгия и други чувства. Трудно ми е да преценя, докато се плъзгат по лицето й. Господи. Сигурно съм казал нещо наистина не на място, защото сега Лори мига бързо, сякаш има нещо в очите си. Например сълзи.

— Боже. Мамка му, съжалявам — измърморва тя, като яростно търка очите си с ръце.

— Не, не. Аз съжалявам — казвам бързо, като все още не съм сигурен какво съм казал, за да провокирам такава реакция.

Искам да я хвана за ръка, да покрия коляното й с длан, нещо, каквото и да е, за да се извиня, но не мога да накарам ръцете си да се движат.

Лори поклаща глава.

— Не си ти виновен, наистина.

Изчаквам я да се съвземе.

— Искаш ли да поговорим за това?

Тя поглежда надолу, пощипвайки кожата върху опакото на ръката си с леки, повтарящи се жестове; механизъм за справяне, използване на физическата болка за откъсване от емоционалното безпокойство. Моят трън-в-задника брат Алби носи еластична лента на китката си, която дърпа поради същата причина.

— Малката ми сестра умря, когато беше на шест години. Аз точно бях навършила осем.

Мамка му. Вземам си обратно описанието на брат ми. Той е с четири години по-малък от мен и е вярно, че може и да е огромен трън в задника, но го обичам до полуда. Не мога да понеса дори мисълта за свят без него.

— Боже, Лори.

Този път не се замислям. Когато една сълза се отронва по бузата й, се пресягам и я избърсвам с палец. След това тя се разплаква истински и аз галя косата й и я успокоявам, както една майка утешава детето си.

— Съжалявам, не трябваше да го изтърсвам така — поема си тя въздух след няколко минути, през които и двамата не сме казали нищо, като притиска с длани очите си. — Просто ме хвана неподготвена. Не съм плакала за това от цяла вечност. Сигурно е от виното.

Кимвам и свалям ръката си, чувствайки се ужасно, задето неволно съм бил толкова безчувствен.

— Винаги казвам, че имам само брат, когато някой ме пита. Усещам се като предателка за това, че не я споменавам, но е по-лесно, отколкото да обяснявам истината на хората.

Сега е по-спокойна, поема си дълбоки, разтреперани глътки въздух.

Изобщо нямам идея как да кажа правилното нещо в тази ситуация, но опитвам; имам поне малка представа как сигурно се чувства тя.

— Как се казваше?

Лицето на Лори се изпълва с топлина и уязвимостта й направо ме изгаря. Пронизващ, остър копнеж, горчиво-сладък, сякаш нещо й е липсвало твърде дълго. Тя въздиша тежко, когато се обръща, за да подпре гърба си на дивана до мен, вдига краката си и ги обгръща с ръце. Когато проговаря отново, гласът й е нисък и премерен, като някой, който държи репетирана реч на погребението на свой близък.

— Джини бе родена с порок на сърцето, но беше жизнерадостна и боже, колко бе умна. Беше толкова по-добра от мен. Тя бе най-добрата ми приятелка. — Лори спира за момент, подготвяйки се за удара, сякаш знае, че следващата част от историята й ще я нарани физически. — Пневмония. В един миг беше тук, в следващия я нямаше. Не мисля, че някой от нас наистина успя да се примири със загубата й. Горките ми майка и татко…

Тя замлъква, тъй като просто няма подходящи думи; на родителите никога не би трябвало да им се налага да погребват детето си. Лори вече не щипе кожата си; не мисля, че на света съществува механизъм за справяне, способен да те разсее от такова нещо.

По телевизията Никълъс Кейдж трещи наоколо с мотор, целият екшън и мускули, а тук, в този малък хол, аз слагам ръка върху раменете на Лори и я притискам към себе си. Тялото й потръпва с всяко дълбоко поемане на въздух. Тя отпуска глава на рамото ми и затваря очи. Не мога да посоча точния момент, в който заспива, но се радвам, че го прави, защото точно това й е нужно сега. Не помръдвам, въпреки че сигурно трябва. Не ставам и не отивам в леглото, въпреки че някой по-мъдър сигурно би го направил. Просто си седя и й правя компания, докато спи, и се чувствам… Дори не знам как се чувствам. Спокоен.

Не притискам лице в косата й.