Джоузи Силвър
Един ден през декември (3)

20 март

ЛОРИ

— Онова там той ли е? Определено усещам автобусно излъчване.

Поглеждам в посоката, в която кима Сара, и пресявам хората из оживения бар в петък вечер. Това е навик, на който се поддаваме всеки път, когато отидем някъде; оглеждаме лица и тълпи за „момчето от автобуса“, както го кръсти Сара, когато сравнявахме интересното от преживяванията си по коледните празници през януари. Празненствата на семейството й в Йорк звучаха много по-скучно от моето уютно, изпълнено с храна прекарване в Бирмингам, но и двете се бяхме върнали в зимната реалност на Лондон с новогодишна меланхолия. Хвърлих сълзливата си история за „любов от пръв поглед“, за да получа съчувствие, и веднага след това ми се прииска да не го бях правила. Не че нямам доверие на Сара, а по-скоро защото от този момент нататък тя стана дори по-обсебена от идеята отново да намерим момчето, отколкото съм аз. А аз тихо полудявам по него.

— Кой? — Намръщвам се към морето от хора, най-вече задната част на непознати глави. Тя сбърчва нос, докато обмисля как да определи човека, който трябва да огледам обстойно.

— Там, в средата, до жената в синята рокля.

Нея забелязвам по-лесно; абсолютно правата й завеса от бяло — руса коса улавя светлината, когато отмята глава назад и се засмива на мъжа до себе си.

Височината му е горе-долу правилна. Косата му изглежда подобна и раменете му в тъмната блуза ми се струват шокиращо познати. Може да е всеки, но може и да е момчето от автобуса. Колкото повече го гледам, толкова по-сигурна съм, че търсенето е приключило.

— Не знам — казвам, сдържайки дъха си, защото ми се вижда по-познат от всички други досега. Толкова пъти съм го описвала, че Сара сигурно знае какъв е външният му вид дори по-добре от мен. Искам да се промъкна по-близо. Всъщност май вече съм започнала да се промъквам, но тогава ръката на Сара върху моята ме спира, защото той току-що се е навел, за да целуне лицето на блондинката, която мигновено се превръща в най-омразния ми човек на планетата.

О, господи, мисля, че е той! Не! Не трябваше всичко да става по този начин. Разигравам варианти на тази сцена всяка нощ, щом затворя очи, и никога, повтарям никога тя не завършва така. Понякога той е с група момчета в бар, друг път е сам в кафене и чете, но нещото, което никога не се случва, е да има приятелка, която едва не изяжда с целувки до степен да виси на косъм от русия си блестящ живот.

— Мамка му — измърморва Сара и бута чашата с вино в ръката ми. Наблюдаваме, докато целувките им продължават. И продължават. Божичко, тия двамата нямат ли мярка? Сега той обстойно опипва задника й, като сериозно преминава допустимото за оживен бар. — Имайте малко приличие, хора — мрънка Сара. — Все пак не е твоят тип, Лу.

Покрусена съм. Дотолкова, че изливам цялата чаша охладено вино в гърлото си, след което потръпвам.

— Мисля, че искам да си вървим — казвам, на косъм от това да се разплача нелепо.

И тогава те спират да се целуват, тя приглажда роклята си, той прошепва нещо в ухото й, след което се обръща и тръгва право към нас.

Моментално разбирам. Младежът минава покрай нас и аз едва не избухвам в смях от щастливо облекчение.

— Не е той — прошепвам. — Дори не прилича особено.

Сара извърта очи и изпуска дъха, който сигурно е сдържала.

— Майчице, слава богу, ега ти. Ама че задник. Знаеш ли колко близо бях да го спъна?

Права е. Човекът, който току-що ни подмина, беше адски надут и бършеше червеното червило на момичето от устните си с опакото на ръката си със самодоволна, блажена гримаса, докато се отправяше към тоалетната.

Божичко, трябва ми още едно питие. Издирването на момчето от автобуса тече от три месеца. По-добре скоро да го открия или ще завърша в изтрезвителното.

* * *

По-късно, обратно на Деланси стрийт, изритваме обувките си и се размазваме.

— Мислех си — започва Сара, отпусната на другия край на дивана. — В работата има един нов колега, струва ми се, че може да го харесаш.

— Искам само момчето от автобуса — въздъхвам мелодраматично.

— Ами ако откриеш, че е тъпанар? — пита ме тя.

Преживяването ни в бара преди малко явно и на нея й дойде повече.

— Смяташ, че трябва да спра да го търся? — поглеждам я аз, като вдигам натежалата си глава от облегалката на дивана.

Сара разперва широко ръце и ги задържа във въздуха.

— Само казвам, че ти трябва план за непредвидени случаи.

— В случай че се окаже тъпанар?

Тя вдига палци вероятно защото й коства твърде голямо усилие да вдигне глава.

— Той може да се окаже страхотен, първокласен скапаняк — продължава. — Или може да си има приятелка. Или, за бога, Лу, може дори да е женен.

Ахвам. Буквално ахвам.

— Няма начин! — изплювам. — Той е необвързан и е разкошен, и е някъде там, и чака да го намеря. — Вярвам в това с пълното убеждение на пияна жена. — Или може би дори ме търси.

Сара се надига на лакти и ме поглежда, червените й къдрици са разчорлени, а спиралата й е размазана след дългата нощ.

— Просто казвам, че ние, ти може би имаш нереалистични очаквания и че ти, ние трябва да продължим по-внимателно, това е всичко.

Знам, че е права. Сърцето ми едва не спря да бие по-рано в бара.

Споглеждаме се, след което тя ме потупва по крака.

— Ще го открием — уверява ме.

Това е такъв простичък жест на солидарност, но в пияното ми състояние от него в гърлото ми засяда буца.

— Обещаваш ли?

Тя кима и чертае кръст пред сърцето си, а от моята уста се отронва силен сълзлив стон, защото съм изморена, писнало ми е и понякога не мога съвсем да си припомня лицето на момчето от автобуса, и се страхувам, че ще забравя как изглежда.

Сара се изправя и избърсва сълзите ми с ръкава на блузата си.

— Не плачи, Лу — прошепва. — Ще продължаваме да търсим, докато не го открием.

Кимвам и се отпускам назад, за да се взирам в дизайнерската грапава мазилка на тавана, който хазаинът ни бе обещал да пребоядиса още откакто се нанесохме преди няколко години.

— Ще го открием. И той ще бъде идеален.

Тя замлъква, след което неопределено размахва изпънатия си показалец пред главата си.

— По-добре да е така. Иначе ще изрежа думата „тъпанар“ право тук на челото му.

Кимвам. Лоялността й е оценена и аз й отвръщам със същото.

— С ръждив скалпел — добавям, доукрасявайки зловещата картина.

— И ще се възпали и ще му падне кратуната — мърмори тя.

Затварям очи и се смея тихичко. Докато не открия момчето от автобуса, лъвският пай от любовта ми се полага на Сара.