Джоузи Силвър
Един ден през декември (70)

23 декември

ДЖАК

Мамка му. Има журналисти пред апартамента ми, а мобилният ми не е спрял да звъни, откакто се прибрах снощи. Всички искат да знаят коя е Рона, защото беше напълно ясно от разговора ни, че се познаваме много, много добре. Невероятно, току-що го пуснаха и по лентата с новини по телевизията — нямат ли нищо друго, за което да говорят? Това нямаше да се случи по друго време от годината. Шотландия официално се размекна покрай тази коледна любовна история и колкото и странно да звучи, аз играя Хю Грант.

Телефонът ми звъни отново и този път вдигам, защото е шефът ми.

— О’Мара! — излайва той. — Какво става тук?

Трудно ми е да отговоря.

— Това е някаква лудост, Ал. Извинявай, човече.

— Таблото за обаждания свети по-ярко от скапаната елха, синко! Цялата проклета страна ще ни слуша, за да чуе дали Рона ще се обади отново. По-добре да си домъкнеш кльощавия задник тук пронто и да се увериш, че ще го направи!

Както обикновено, той пропуска светските подробности и затваря, без дори да каже „чао“. Стоя в центъра на хола и прокарвам ръце през косата си. Какво, по дяволите, трябва да направя сега? Не мисля, че дори мога да изляза от тук, без да ме обгради тълпа. Поглеждам към мобилния си и най-накрая събирам смелост да се обадя на единствения човек, с когото наистина трябва да говоря.

„Здравейте, това е Лори. В момента не мога да вдигна. Моля, оставете съобщение и ще ви се обадя скоро.“

Захвърлям телефона настрани и сядам далече от прозорците.

* * *

Никога преди не съм влизал през задния вход на студиото, това е запазено за известни гости, които понякога се появяват без предизвестие за сутрешното ни шоу.

— Наду ли се вече, приятел? — шегува се Рон, нашият охранител, на шейсет и няколко години, когато ме пуска. Обикновено по това време на вечерта той е на рецепцията и решава кръстословици. — Качвай се.

Вземам асансьора до последния етаж и когато излизам от него, ме посреща малка вълна аплодисменти от шепата колеги, които са на смяна в момента.

— Много смешно. — Измъквам се от палтото си и вдигам палец към Лена през стъклото на студиото.

Тя е в ефир преди мен всяка вечер и ми маха като ненормална, след което прави символ за сърце с ръцете си. Супер. Не мисля, че е останал някой в Шотландия, който вече да не знае за мен и Лори. Или Рона. Опитах се да й звънна отново още десетина пъти и тя все още не вдига — целият този цирк сигурно я е стреснал. Снощи замалко щях да звънна на майка й, но здравият разум се намеси; сигурен съм, че последното нещо, което й трябва, е да й звъня посред нощ, защото не мога да се свържа с дъщеря й. Лори е потънала вдън земя и цялата страна ме чака да я намеря.

 

 

ЛОРИ

Преди малко се наложи да излъжа шофьора на таксито. Знаех единствено името на радиостанцията, в която работи Джак, и първото, което ме попита човекът, след като му казах адреса, беше:

— Ей, ти да не си онази Рона, а?

Шегуваше се, но стомахът ми се свиваше на топка всеки път, когато погледнеше към мен в огледалото за обратно виждане, докато пълзяхме по натоварените, украсени за Коледа градски улици. Тук съм. Наистина съм тук. Качих се на влака в четири следобед, реших, че дългото пътуване ще ми даде малко ценно време да обмисля нещата. Какво ще кажа на Джак? Какво ще правя, когато стигна в Единбург? Но накрая просто подпрях глава на студеното стъкло и наблюдавах как се променя пейзажът, докато се движехме на север.

Градът е много по-красив, отколкото си бях представяла — извисяващи се сиви сгради и величествена, внушителна архитектура. Може би е заради това, че улиците блестят от скреж и във въздуха се носят снежинки, но в него има някаква магия. След два дни е Коледа, празнуващи се изливат по калдъръмените улици от барове и кръчми, а по радиото в таксито непрестанно се въртят коледни песни.

— Стигнахме, кукло. — Шофьорът спира на една автобусна спирка, за да мога да сляза. — Ето това е. — Той кимва към остъклена сграда от другата страна на улицата. — Успех с влизането там тази вечер.

Проследявам погледа му и сърцето ми се свива при гледката на тълпата фотографи от пресата, които са се струпали на каменните стъпала отпред. Поглеждам несигурно обратно към шофьора.

— Колко ви дължа, моля?

Гласът ми звучи тихо и неуверено.

Той поглежда отново през улицата и поклаща глава.

— Ти си тя, а?

Кимвам, ужасена. Не знам дали мога да му вярвам, но в този момент нямам по-добър вариант.

— Не знам какво ще правя.

Човекът потропва с пръсти по волана, докато мисли.

— Стой тук.

След това пуска аварийните мигачи, слиза от таксито и избягвайки колите, тръгва забързано към сградата на радиостанцията.

 

 

ДЖАК

Всеки слушател, обадил се до момента, ме питаше за Рона или ми даваше някакъв съвет как да я спечеля отново, а аз се опитвах да отбивам атаките им, без да навлизам в подробности. Предаването е към края си и тъкмо съм на път да пусна на слушателите Fairytale of New York, когато Лорн поклаща глава от кабинката си и ми съобщава, че има един последен слушател на първа линия. Натискам червения примигващ бутон и чакам.

— Ей, Джак. Пак съм аз. Рона.

Най-сетне.

— Здравей — отвръщам и мисля, че чувам как цялата страна въздъхва с облекчение. — Радвам се да те чуя отново. Не бях сигурен, че ще се обадиш.

— Липсваше ми — признава тя.

В гласа й има мека, дрезгава нотка, заради която ми се ще да бях единственият, който я слуша.

— Ти ми липсваше през последните девет години.

Гласът ми ме предава, истината е единственото нещо, което мога да дам на Лори в момента, и не ми пука кой друг ще чуе.

Чувам я как си поема въздух, а пред кабинката ми в офиса Хейли, асистентката ми, се изправя до бюрото си и ми се усмихва през стъклото, докато сълзи се стичат по страните й.

— Обичам те, Джак — казва Лори и мога да чуя, че и тя плаче.

— Не тъгувай — отвръщам нежно. — Прекарах почти цяло десетилетие в мечти да се бях качил на онзи проклет автобус. — Изведнъж осъзнавам: трябва да бъда до нея, където и да е, веднага. — Трябва да те видя — промърморвам, а Хейли плясва с ръце и тържествуващо замахва с юмрук във въздуха.

— Тук съм, Джак — заявява Лори и леко се засмива.

Завъртам се на стола, объркан, към кабинката на Лорн и тя е там. Лори. Лори наистина е там и ми се усмихва, както първия път, когато се видяхме. Тя е тук, усмихва се и има гирлянда в косата си. Лорн се хили зад нея и маха щастливо, след което, слава богу, прекъсва разговора и пуска следващото парче.

— Аз поемам от тук — съобщава в ухото ми. — Идвай. Това момиче е изминало дълъг път, за да те види.

 

 

ЛОРИ

Ако имах нужда от потвърждение, че идването ми в Шотландия е правилното нещо, то изражението на Джак, когато ме вижда, е достатъчно. Моят ангел пазител/шофьор на такси и охранителят на станцията дружно измислиха план как да ме вкарат през задната врата, умело подпомогнати от Хейли, асистентката на Джак. Тя ме посрещна долу, страшно развълнувана, и когато излязохме от асансьора, набързо ме прегърна.

— Наистина се радвам, че дойде — каза ми с блеснали очи. За секунда реших, че е на път да заплаче. — Винаги съм смятала, че има някоя… Той вечно изглеждаше някак не напълно установен — добави Хейли.

Докато подминавахме коледната елха в офиса, тя спря и ме хвана за ръка.

— Почакай — помоли. — Нека само…

След това измъкна тънка лентичка сребриста гирлянда от клоните и я вплете в косата ми.

— Ето. Идеално.

* * *

И сега, най-сетне, сме само двамата с Джак. Той пуска щорите пред ликуващите си колеги със смях, осигурявайки ни някакво уединение в малката стъклена кабинка.

— Как…?

Пресяга се и обхваща лицето ми в ръце, като ме гледа, сякаш не може да повярва, че наистина съм тук.

— Помогнаха ми — усмихвам се замаяно. — Шофьорът на таксито и…

Джак ме прекъсва с целувка и аз ахвам, пръстите му са в косата ми, устата му е изпълнена с копнеж, сладост и облекчение.

След една дълга, бездиханна минута той спира да ме целува и ме поглежда право в очите.

— Защо чакахме толкова дълго?

— Бих те чакала цял живот — отвръщам. — Обичам те, Джак О’Мара.

— И аз те обичам, Лори Джеймс — въздъхва той. — Ще останеш ли с мен?

— Завинаги.

Той ме целува отново и аз се разтапям, тъй като целувките му бяха забранени толкова дълго. Най-накрая леко се отдръпвам от него и го поглеждам.

— Някога чудил ли си се какво можеше да бъде, ако просто се беше качил на автобуса?

Джак повдига рамене леко и се смее, докато отплита гирляндата от косата ми.

— Момче вижда момиче. Момиче вижда момче. Момчето се качва на автобуса, за да нацелува лицето на момичето, и двамата заживяват щастливо.

Засмивам се тихо.

— Доста скучна история, когато я разказваш по този начин.

— Най-сетне стигнахме дотук — казва той, като ме целува по челото.

Прегръщам го и Джак ме прегръща в отговор, и за пръв път от години нищичко не липсва.