Джоузи Силвър
Един ден през декември (64)

17 декември

ДЖАК

Аманда си проси пръстен за Коледа. Направила ми е всеки възможен намек — от това да оставя списания, отворени на съответните страници, до това старателно да гледа „Не казвай на булката“ всеки четвъртък, — а сега се разхождаме из града в най-студения съботен следобед тази година и тя е спряла, за да разглежда витрината на бижутерски магазин.

Това се превърна в трудна тема за разговор, откакто в Норвегия спомена идеята за женитба, и не съм съвсем сигурен как да подходя.

Сега Аманда ми сочи пръстен с огромен диамант… мамка му, наистина ли това му е цената! Прилича на оръжие, а не на бижу.

— Искаш ли да отидем и да се напием? — предлагам, като поглеждам към кръчмата от другата страна на улицата.

Тя се намръщва.

— Мисълта да се ожениш за мен толкова ли е ужасна, че ти трябва питие?

— Не, но пазаруването е — отвръщам и се мразя, защото си личи, че я наранявам.

Не гледам директно към пръстените, тъй като не искам да водя този разговор днес.

— Добре — въздъхва тя. — Нека е бира.

* * *

— Още една?

Трябва да откажа. Тук сме от цели три часа и сме доста пийнали.

— Хайде — настоява Аманда. — Каза, че искаш да се напиеш.

Може би съм твърде стар за тази игра, но ми стига толкова.

— Хайде вместо това да се прибираме у дома — казвам и леко залитам, докато се изправям.

— Ние нямаме у дома — възразява тя. — Има у вас или у нас.

— Звучиш секси, като говориш така.

Аманда не се изправя. Скръства ръце пред гърдите си, върху сребристия си пуловер в нюанс металик, и кръстосва дългите си, бронирани в дънки крака, а в очите й, придобили смелост от водката, има опасен блясък.

— Предложи ми.

Примигвам няколко пъти, за да успея да фокусирам.

— Аманда…

— Хайде. Направи го сега, готова съм.

Явно онези диаманти са още в мислите й. Смее се, сякаш се шегува, но в гласа й се прокрадва стоманена нотка, която ме предупреждава, че се задават неприятности.

— Хайде де — придумвам я. — Да се махаме от тук.

Давам си сметка, че двойката на съседната маса са я чули и се стараят да не личи много, че сега ни наблюдават. Аманда е смътно разпознаваемо лице от телевизията, последното, от което който и да е от нас се нуждае, е публичен скандал.

— Каза ми го първия път, когато се запознахме — продължава тя. — На онова парти. „Да се махаме от тук.“

Кимвам, спомняйки си.

— Наистина това казах.

Сядам обратно на стола, с лакти на коленете, като се накланям напред, за да направя разговора ни по-личен. Трудно ми е да я чувам добре тук.

— Не, аз го направих — заявява Аманда и сама си противоречи. — Направих това, което ме помоли, и оттогава насам правя всичко, за което ме молиш. А сега аз те моля ти да ме помолиш за нещо на свой ред.

Тя се намръщва, заплела се в обърканата си реч.

— Това е много молене за една жена.

Усмихвам се, правейки се на безгрижен, но си давам сметка, че вероятно по-скоро гримаснича, а не се усмихвам.

— Предложи ми сега или всичко свършва.

Тя няма да се откаже, а аз се чувствам все по-притиснат в ъгъла.

— Не ставай глупава.

— Сериозна съм до смърт, Джак — казва тя твърде остро и аз замлъквам, защото ми става ясно, че няма да успея да я прикоткам да излезе от кръчмата.

От джубокса се понася Last Christmas и устата на Аманда се изкривява заради тази ирония.

— Не му е тук мястото — слагам ръка на коляното й.

— Вероятно не е — отговаря ми тя, като отмята дланта ми. — Но пък няма правилно място да предложиш на някого, когото не обичаш, нали?

По дяволите.

— Моля те… — започвам, без дори да знам какво да кажа.

Това няма да свърши добре.

— О, ходи се моли на някой друг. Знаеш ли какво, Джак? Забрави. — Сега е ядосана, сълзи се появяват на миглите й. — Забрави цялото шибано нещо. Писна ми да чакам да решиш дали някога ще ме заобичаш достатъчно. — Една сълза се спуска по бузата й и тя я изтрива с ръка. Изправя се и залитва на високите си ботуши. — Това официално е последният път, в който ми казваш „не“.

Иска ми се да не бяхме пили. Тя казва неща, аз казвам неща, и то такива неща, които обичайно с основателна причина остават неизказани. Вземам палтата ни.

— Хайде — въздъхвам, защото всичко, което искам, е да се махна от тук.

— Не. — Аманда слага ръка по средата на гърдите ми. Не е жест на любов, а знак за „стой си там“. — Аз си тръгвам, а ти не. Напускам те, защото не ме заслужаваш. Защото повече няма да ти бъда резерва. Защото не можеш да обичаш някого, ако вече си влюбен в друг.

Взираме се един в друг, тъй като знаем, че вече няма връщане назад. Усещам, че съм останал без дъх. Това ли съм й причинил?

— Съжалявам — казвам. — Аз…

Спирам, понеже тя вече се е обърнала и си пробива път през плътната коледна тълпа, която е дошла да пие.

Сядам обратно с глава в ръцете си, а няколко минути по-късно мъжът от съседната маса слага едно уиски пред мен.

Кимвам и се опитвам да благодаря, но думите засядат в гърлото ми. Някой пуска Lonely This Christmas на джубокса, аз затварям очи и се чувствам като глупак поради милион различни причини.