Джоузи Силвър
Един ден през декември (69)

22 декември

ЛОРИ

— Лека нощ. И ти ми липсваш — казвам и изчаквам мама да затвори първа.

Тя е в Тенерифе с леля Сюзън. И двете са още в траур, мисля, но си помагат една на друга да го преживеят. В случая — със сангрия и слънце. Не ги обвинявам, сериозно обмислих офертата им да замина с тях, но накрая притеглянето на една самостоятелна, тъжна, студена, лондонска Коледа беше твърде изкушаващо, за да го подмина. Майтапя се. Наполовина. Поне къщата е само моя за две седмици, съквартирантката ми и целият й род са офейкали към Уелс до Нова година. Планът ми към момента е просто да си почивам, да се тъпча и да се срещна с някои приятели тук-там. Ана и Даръл настояха да отида при тях за Нова година, но с изключение на това, съм свободна като птичка. Занасям се в кухнята и пускам каната, за да си стопля вода, опитвайки се усилено да се почувствам като готина градска мацка, вместо като самотно момиче в Лондон по Коледа.

* * *

Един час по-късно правя торта. Знам, далече е от ролята, която търсех, но бутилката бейлис, която мама ми прати, стоеше до купчина готварски книги в кухнята и внезапно ме обзе желанието да ям торта. На втората си щедра чаша съм и изобщо не ми пука, че е почти десет вечерта и ми отне близо час да смачкам на пюре една връзка зелени банани. Дори си тананикам заедно с коледните песни по радиото. Тъжно ли е, че нагласям станцията на Джак през повечето вечери? Късното му шоу е от тези, в които хората могат да се обаждат и да говорят за всичко, което си пожелаят, понякога е забавно, понякога е тъжно. Но все още не е почнало, а аз припявам с пълен глас на Нат Кинг Кол. Потъвам в спомени, той беше любимец на баща ми.

Сядам на кухненската маса и затварям очи, наум се връщам в кухнята на майка ми. Същата миризма на тесто за торта изпълва стаята, звучат коледни песни, а под шкафовете на стената са забодени старомодни лампички. Всички сме тук. Аз съм на около пет или шест, Даръл е с година по-голям, Джини е на около три. Мама и татко също са тук, разбира се. Никой не прави нищо съществено, няма сантиментални танци или изискани речи. Просто сме тук и е толкова стоплящо сърцето и идеално, че не искам да отварям очи и да виждам всички празни столове около масата. А след това музиката спира, гласът на Джак ме залива и отново съм добре, защото компанията му ми помага да не се чувствам толкова сама.

Следвам рецептата и претеглям останалите съставки, докато той приема две обаждания, едното е от човек, който иска да му разкаже как се е сбил с един Дядо Коледа в местния градински център, а другото е от жена, чието окончателно решение за развода е пристигнало тази сутрин, тя се чувствала като най-щастливата жена на света, защото мъжът й бил самото въплъщение на Гринч. Всичко е много весело, Джак е старо куче и знае как да поддържа точното настроение.

Обирам тестото за тортата и го слагам в тавата, която съм подготвила, като облизвам пръст, за да го опитам, когато се обажда следващият слушател.

— Искам да кажа на приятелката ми, че я обичам, но не мога — обяснява той.

По гласа му съдя, че едва ли е по-голям от тийнейджър.

— Как така не можеш? — отговаря му Джак. — Обичаш ли я?

Човекът отсреща отговаря моментално.

— О, да. Почти й казах днес, след часовете. Аз я гледах и тя ме попита защо я гледам странно, но тогава думите заседнаха в гърлото ми. Не мога да ги изкарам.

Джак се засмива тихо, а звукът е толкова познат, че в ума си ясно виждам онзи весел блясък в очите му.

— Виж, ако има съвет, който да мога да ти дам, той е: за бога, човече, просто го кажи. Няма да умреш, обещавам. Какво е най-лошото, което може да се случи?

— Може да ми се изсмее?

— А може и да не го направи. Както аз го виждам, имаш два варианта. Да поемеш риска и да й кажеш, че я обичаш, или да чакаш, докато стане твърде късно и някой друг й го каже. Как би се почувствал тогава?

— Като глупак.

Стоя там, с тортата в ръце, готова да я сложа във фурната.

— До края на живота си, приятел. Повярвай ми, знам, защото ми се случи. Коледа е, поеми риска. Винаги ще съжаляваш, ако не го направиш.

Взирам се в радиото, след това оставям тортата обратно на масата и посягам към телефона си.

* * *

Излъгах продуцента на радиошоуто за името си. Аз съм Рона и съм следващата.

— Здравей, Рона — казва Джак. — За какво искаш да си говорим?

Изключих радиото си заради ехото, така че сме само двамата с Джак, говорим си по телефона, както винаги.

— Здравей, Джак — започвам. — Слушах предишния ти слушател и исках да кажа колко много истина открих в съвета ти.

— Така ли? Защо?

Не мога да преценя дали вече е осъзнал, че съм аз, или още не. Мисля, че не.

— Защото знам какво е да пропуснеш шанса си и да прекараш остатъка от живота си в чакане отново да се почувстваш по този начин.

Той замлъква за момент.

— Искаш ли да разкажеш историята си на всички, Рона?

— Доста е дълга — предупреждавам.

— Няма проблем. За никъде не съм се разбързал. Спокойно.

— Добре — съгласявам се. — Ами всичко започна в един снежен декемврийски ден преди почти десетилетие.

— Подходящо — измърморва той. — Продължавай.

— Прибирах се с автобуса от работа. Бях прекарала отвратителен ден и бях изтощена, след което внезапно погледнах през прозореца на автобуса и видях най-прекрасния мъж, или момче, както мислех за него тогава, който седеше на автобусната спирка. Погледнах право в него и той погледна право в мен и никога през живота си не бях чувствала нещо подобно. Никога преди това и никога след това — изпявам си всичко наведнъж. — Прекарах цяла година да го търся в барове и кафенета, но не можах да го намеря.

Дъхът на Джак е накъсан в ухото ми.

— Никога ли не го откри?

— Не и докато най-добрата ми приятелка не го намери първа и също не се влюби в него.

— Леле… Рона — произнася той бавно. — Това сигурно е било тежко.

— Невъобразимо — потвърждавам.

Приключих и не знам какво повече да кажа.

— Мога ли да ти кажа нещо, което сигурно не знаеш? — пита Джак след секунда мълчание. — Обзалагам се, че и за него е било толкова тежко, колкото и за теб.

— О, не мисля така — отвръщам. — Веднъж сглупих и го попитах дали ме помни от автобуса и той отрече.

Чувам го как преглъща.

— Излъгал те е. Разбира се, че те е видял да седиш там. Видял те е с онзи бляскав ореол от гирлянди на главата и се е почувствал точно по същия начин, и дяволски му се е искало да се бе качил на онзи скапан автобус, преди да е станало твърде късно.

— Наистина ли мислиш така? — питам със затворени очи, като си спомням; отново съм онова момиче.

— Да — поема си дъх Джак. — Но той не знаеше какво да направи. Така че не направи нищо, като балама, а след това стоя отстрани и те гледа как се влюбваш в друг, и отново не каза нищо. Няколко пъти имаше шанс и всеки път го пропускаше.

— Понякога просто срещаш правилния човек в грешното време — въздъхвам тихо.

— Да — отговаря ми той. — А след това прекарваш всеки ден в копнеж времето да може да се върне назад.

Не съм в състояние да говоря; хлипове напират в гърлото ми.

— Някога каза ли му как се чувстваш?

— Не. — Сълзите се стичат надолу по бузите ми. — Той ми каза преди известно време, че ме обича, а аз не му го казах в отговор.

— Да — потвърждава Джак, с нисък, пречупен глас. — Не му го каза.

— Трябваше да го направя.

— Твърде късно ли е?

Давам си минутка, за да си поема дъх, и се надявам слушателите му да ме изтърпят.

— Не знам — прошепвам.

— Мисля, че трябва да му го кажеш. Може би още е там някъде и те чака да му го кажеш. Какво имаш да губиш?

* * *

Набирам популярност в туитър. Или по-скоро Рона го прави.

#НамеретеРона #КъдеЕРона #ДжакИРона

Изглежда, Дейвид Тенант^[1] е чул късния ни разговор с Джак по радиото, туитнал е #намеретеРона и с това си действие е запленил въображението на цялата нация. Сега съм половинката на коледна любовна история, която хората от туитър са твърдо решени да докарат до щастлива развръзка. Скролвам през стотиците туитове, които са се появили в минутите след обаждането, с широко отворени очи. Слава богу, че използвах фалшиво име, мисля си, докато слушам откъсите от разговора ни, които се споделят из целия интернет.

Подскачам, когато мобилният ми иззвънява. Сара. Разбира се. Тя също винаги слуша шоуто му.

— О, боже МОЙ! — изкрещява тя. Мога да чуя бебето, което плаче зад нея. — Ти си Рона!

Слагам телефона на масата пред себе си и се хващам за главата.

— Съжалявам, Cap, не исках да казвам на всички по този начин.

— Боже, Лори, не съм ядосана, изплаках си очите тук! Вдигни си жалкия задник и отиди при него веднага или ще се кача на самолет и ще дойда сама да те замъкна там!

— Ами, ако…

Тя ме прекъсва:

— Виж си имейлите. Току-що ти пратих подаръка за Коледа.

— Изчакай — казвам, придърпвам си лаптопа и отварям входящата си папка, за да видя новия имейл от Сара.

— Ох! Трябва да затварям, Лу, бебето току-що ме опика цялата и е без памперс — обяснява тя, смеейки се. — Ще следя туитър за новини относно Рона. Не прецаквай нещата!

Тя затваря, а аз отварям подаръка й: еднопосочен билет за влак до Единбург.