Джоузи Силвър
Един ден през декември (36)

8 февруари

ЛОРИ

— Сигурна ли си, че по рецепта вътре се слага цяла бутилка ром? — едва успявам да изговоря, задавена от пунша, който Сара току-що ми е дала да опитам в стъклена чаена чаша. — Мисля, че ми прогори небцето.

Тя се засмива зловещо.

— Може да съм я подобрила съвсем мъничко.

— Е, поне всички ще са прекалено пияни и няма да могат да забележат, ако партито не е особено сполучливо — отвръщам, докато оглеждам апартамента.

Оскар прекара в Брюксел по-голямата част от тази седмица по работа, което ми остави възможността вечерно време да подготвям мястото за идеалното парти изненада, което устройвам за рождения му ден. Утре навършва двайсет и девет. Внимателно съм опаковала всички вещи на майка му, които изглеждат скъпи или чупливи, приготвила съм и съм замразила ордьоври, достойни за Делия^[1], и двете със Сара прекарахме по-голямата част от следобеда да разместваме мебелите, за да осигурим максимално пространство. Имаме късмет, че живеем в апартамент с градина; винаги можем да оставим хората да се изливат навън, ако вътре се препълни. Да се надяваме, че няма да се наложи обаче, защото е адски студено и в прогнозата споменаваха вероятност за преваляване на сняг по-късно.

— Всичко ще бъде идеално — подхвърля Сара през рамо, на път към тоалетната. — Все пак си си осигурила най-готиния диджей в града.

Не съм съвсем сигурна дали тонът й е саркастичен, или не.

Изминаха три месеца от онзи ужасен сблъсък в дома на Джак от събота сутринта и слава богу, изглежда, че той най-сетне се е осъзнал отново, включително се е съгласил да бъде диджей на празненството за рождения ден на гаджето ми. И което е много по-важно, от старата радиостанция са се съгласили да го върнат на работа, макар и на малко по-непрестижна позиция от предишната му, а Сара по-рано спомена, че той вече се оглежда за нещо по-добро. Виждала съм го само веднъж или два пъти от Коледа насам, и то никога насаме. Първия път, през януари, беше ужасно неловко; въпреки красивите цветя, които ми изпрати, не бях намерила сили истински да му простя. Но когато Сара отиде до тоалетната, той хвана ръката ми и започна да се извинява, направо да ме умолява, и прочувственият, съкрушен начин, по който ме гледаше, ме трогна. Знаех, че е искрен. Беше ме наранил, но себе си бе наранил повече.

Радостна съм да обявя, че брадата му най-сетне я няма и че блясъкът се завръща в златистозелените му очи. Не мога дори да ви опиша колко облекчена се чувствам; за известно време не бях сигурна откъде ще намери силата да се изправи отново на крака.

Сара остави мобилния си върху плота на път към тоалетната и когато той изпиуква, поглеждам към него по навик. Съобщението е от Люк.

Предполагам, че нямаш свободно време довечера? Промяна в плана в последния момент, нямам никакви приятели. Спаси ме, сазъл^[2]!

Няколко секунди обмислям видяното, а умът ми цикли, след което отстъпвам назад и се заглеждам празно към хладилника. Не искам Сара да реши, че си вра носа. Това беше съвсем невинно съобщение; приятелско, не флиртуващо. Срещала съм Люк само веднъж, когато се натъкнах на тях в едно кафене близо до работата на Сара, и той изобщо не е от типа, по който тя обикновено си пада; огромен е, целият само мускули и небрежна прическа на сърфист. Обаче „сазъл“? Тя, разбира се, ми е казвала, че са си говорили и че с него лесно се споделя за всичко. Дали има нещо повече от това? Наблюдавам я с периферното си зрение, когато се връща в кухнята и вдига телефона си, след което се засмива тихо и го прибира в задния джоб на дънките си, без да продума. Това ме изненадва, обаче и аз не споделям с нея всеки есемес, който получавам. Да не споменаваме за другите неща, които изобщо не споделих.

— Това е доста по-изискано от купоните ни на Деланси стрийт, а? — казва Сара, наливайки ни по чаша вино, докато се възхищаваме на модерната, блестяща от чистота кухня. — Променила си се, Лу.

Засмивам се на сарказма й.

— И двете сме се променили.

— Знаеш ли с кого наистина излязох за по чашка миналата седмица? — Тя ме поглежда палаво. — С Аманда Холдън.

— Не! — Хващам се за корема, сякаш ме е наръгала. — Знаех си.

Сара се прави, че изтупва някакви прашинки от рамото си, повдига вежди, след което се смилява и се засмива.

— Е, поне бяхме в един и същи бар.

Извъртам очи.

— Някой ден.

И наистина го мисля. След Нова година я повишиха до постоянен водещ на следобедните новини; започва да се превръща в човек, за когото другите знаят, че са виждали някъде, но не могат да се сетят къде. Дайте й няколко години и ще й се налага да носи бейзболна шапка и тъмни очила, за да се срещаме за кафе.

— Какво взе на Оскар за рождения ден?

Обзема ме вълнение. Нямам търпение той да си види подаръка.

— Ще ти покажа — решавам. — Ела. — Повеждам я по коридора към спалнята ни и отварям вратата. — Ето. Какво мислиш? — Окачена гордо над леглото ни, виси голяма картина с маслени бои. — Карли, една от колежките ми, я нарисува по снимката, която й дадох.

— Уха.

Тихото възклицание на Сара ми подсказва, че тя е също толкова възхитена, колкото съм и аз, от начина, по който Карли е съумяла да улови от снимката много повече от просто цветовете на зората и измеренията на малката ни колиба на брега в Тайланд. Картината вибрира от живот и спокойствие; като я гледам, мога почти да чуя тихото плискане на вълните и да помириша силното, но сладко чисто кафе, докато седим на предните стъпала и наблюдаваме изгряването на слънцето. Едва не се разплаках, когато я видях за първи път.

— Така е — усмихвам се и не искам да отделям очи от платното. — Един господ знае защо работи в списанието. Хората ще се редят на опашка, ако разберат колко добре рисува.

— Иска ми се и аз да имах такъв талант — въздъхва Сара.

— Занасяш се, нали? — отвръщам, като я избутвам от спалнята и затварям вратата. — Трябва да засенчвам очи, когато те дават по телевизията.

— Разкарай се — контрира тя, но в гласа й долавям, че се чувства поласкана от думите ми.

Винаги е била забавна смесица от разкош и несигурност; в един момент се фръцка из стаята като превъзбуден кон на изложба, а в следващия агонизира над някоя дума, която е объркала в последното предаване.

— Кога се прибира Оскар?

Поглеждам часовника и изчислявам колко време имам да разпределя всичко и всички по местата им.

— Самолетът му каца в шест и нещо — обяснявам. — Значи, около седем и половина? Помолих всички да дойдат в седем, за всеки случай.

Сара се намръщва.

— Искрено се надявам Джак да не забрави.

Не добавя „този път“. Но мисля, че и двете си припомняме онази вечер преди няколко месеца, и аз отправям безмълвна молба довечера събитието да бъде запомнено по съвсем други причини.

 

 

ДЖАК

Почти съм сигурен, че Сара очаква да закъснея. Напоследък не мога да й угодя, въпреки почти постоянните си извинения. Не спираше и не спираше да ми повтаря да си намеря работа, а сега, когато открих такава, не спира да ме тормози, задето постоянно работя. Няма особено значение дали ще присъствам, или не на голямата изненада с фалшив ентусиазъм, когато Оскар пристигне на тържеството си. На кого и бездруго му организират подобни неща? Мислех, че са част само от американските ситуационни комедии. Сара е напълно способна да се оправя с плейлистата от „Спотифай“ вместо мен и съм доста сигурен, че не съм част от списъка с хора на Оскар, без които „купонът не може да започне“. Няма проблем. И той не би бил включен в моя.

Но въпреки всичко това, поради някаква причина, съм пристигнал точно навреме. Мога да видя изискана къща, в която живеят, след като завивам зад ъгъла по тяхната улица. Виждам как дъхът ми се замъглява в студения въздух, но все пак се тътря, за да изкопча още няколко минути, преди да се наложи да вляза вътре и да се преструвам, че харесвам неговите мучащи приятели. Или техните мучащи приятели, предполагам, защото напоследък двамата с Лори са неразделни като сиамски близнаци. Понякога си мисля, че за нея щеше да е по-добре да се бе събрала с Били. Той поне е забавен и не се преструва на такъв, какъвто не е. От време на време Сара и Лори ни прекарват през ада на срещите по двойки, където те се кикотят като сестри, а ние с Оскар си говорим учтиви празни приказки като съседи, които не се харесват особено. Не че някога бихме могли да бъдем съседи, защото той живее в Онаниствил, а аз в Стокуел. А и какъвто и да е светът около нас, двамата просто не сме достатъчно еднакви, за да бъдем приятели. Единственото, което ни свързва, е Лори, а с всеки изминал ден тя заприличва все повече на него и все по-малко на нас.

Вече съм пред къщата. Обмислям дали просто да не я подмина, но Лори стои на прага и посреща човек, когото не познавам, така че ме забелязва и вдига ръка за поздрав. Мотая се, докато гостът й най-сетне влиза, след което се завличам при нея и правя опит да се усмихна.

— Лу.

— Джак. Ти дойде.

Героично устоява на подтика да погледне часовника си, а пък аз опитвам, и не успявам да не гледам към морската звездичка, сгушена между ключиците й. Пръстите й се вдигат, за да я прикрият, сякаш се бои, че мога да побеснея като Хълк и отново да я откъсна от врата й.

— Изглеждаш добре — казвам й.

Тя свежда поглед надолу към роклята си, като че ли я вижда за първи път. Това е необичаен за нея стил; черна и винтидж на вид рокля със сини шевове, която се полюлява край коленете й. Това ме подсеща за „Барнс Комън“, за пиенето на бира под слънцето и возенето на виенското колело.

— Благодаря — отвръща Лори, а на устните й се изписва несигурна, колеблива усмивка, докато ме целува леко по бузата. — Влизай. Сара е в кухнята. — Тя ме повежда през покритото с плочки фоайе към вратата. — Направила е пунш с ром.

— Прекалила ли е с рома?

Смехът й през рамо ме разтърсва; това е първият път, в който искрено се е засмяла на нещо, казано от мен, от дълго време насам.

— Разбира се.

Подминаваме групички хора, повечето от които не познавам, както и няколко, които съм виждал преди, включително надутия брат на Оскар, чието име ми убягва, и жена му, която изглежда, сякаш смуче само лимони за закуска, обяд и вечеря. Двамата със Сара се срещнахме с тях в съботата след Коледа в един пъб недалече от тук. Верен на себе си, Оскар бе наел помещение за коледно събиране, тъй като защо да се смесваш с изметта в бара, когато можеш да убиеш настроението, поставяйки твърде малко хора в твърде голямо помещение?

Братът на Оскар разтърсва ръката ми, когато го подминавам.

— Радвам се да видя, че си добре, приятел — казва ми и се налага да призная, че като се сетя, той не беше чак толкова отблъскващ.

Не мога да кажа същото за съпругата му. Тя изглежда, сякаш тънката й като молив усмивка в действителност й причинява болка, а присвитите й очи ме приканват да не спирам. Хубаво. И без това не планирах да си приказвам с нея; не разбирам нищо от киноа или кой е най-добрият начин да сваря пъдпъдъче яйце.

— Джак, тук съм.

Сара. Моята спасителка. Може би ще се държи мило, след като сме сред хора. Лори поставя ръка на рамото ми и се извинява, а аз се запътвам към относителната безопасност на кухнята. Сара е зашеметяваща както винаги, с рокля, която не съм виждал преди; жълта, стегната, в контраст с косата й.

— Какво стана с музиката? — питам и накланям глава, за да чуя, докато тя ми вади една бира от хладилника.

Това определено не е списъкът с песни, които така старателно подбирах.

— Един от приятелите на Оскар задигна телефона ми. — Тя се намръщва точно когато едно копие на Оскар влиза наперено. — Този.

— Гаджето пак ти пише — заявява той и протяга телефона й.

Гаджето? Аз пресягам ръка, за да го взема.

— Мерси, приятел. Аз ще поема музиката оттук нататък.

Копието поглежда към Сара, а тя взема празната му чаша и налива пунш в нея.

— Сега той отговаря — обяснява на мъжа, кимвайки в моята посока, и се усмихва, за да смекчи ситуацията.

Аз стисвам ръката му, защото виси отпуснато във въздуха помежду ни, но зад него Сара изглежда изпаднала в паника.

— Гаджето? — повтарям тихо, като й връщам телефона, когато оставаме сами. На екрана свети съобщение. От Люк. — Иска да знаеш, че му се ще да е можело да се видите тази вечер.

Тя среща погледа ми и отваря уста да отговори точно когато Лори започва да пляска и привиква всички да се съберат. Очевидно са забелязали Оскар да слиза от таксито.

— Трябва да… — казва Сара и поглежда към кухненската врата извинително.

Някой пресяга ръка през рамката и натиска ключа на осветлението, потапяйки кухнята в мрак, а тя се изнизва от стаята. Аз оставам на мястото си и обмислям случилото се току-що.

 

 

ЛОРИ

— Изненада!

Всички махаме и ръкопляскаме, когато Оскар влиза през вратата и включва лампите. Изражението му преминава от притеснено през шокирано и накрая до невярващо, докато оглежда неочакваното събиране в дома му. Всички са се скупчили, за да му пожелаят много щастливи завръщания, но аз стоя назад и наблюдавам. Усмихвам се, когато той започва да прегръща приятелите си и да се преструва, че целува приятелките им. Да опазиш като изненада едно парти изненада, определено не е лесно напоследък, с всички мобилни телефони и имейли, които могат да го провалят във всеки момент. Оскар беше в пълното си право да се зачуди дали не въртя любовна връзка през последните няколко седмици; подскачах и се втурвах към телефона си всеки път, когато прозвучеше сигналът за съобщение. Трябва да благодаря на доверчивата му природа, че не започна да ме разпитва, и тази вечер се радвам, защото тя ми позволи да организирам това тържество. Не мога да му се отблагодаря със скъпи подаръци, но се надявам събирането на хора, които обича, да помогне уикендът след рождения му ден да започне подобаващо и това да му покаже колко много го ценя.

— Това твое дело ли е? — засмива се той, когато най-сетне стига до мен.

— Може би — ухилвам се, застанала на пръсти, за да го целуна. — Изненадахме ли те?

Той кимва и оглежда претъпканата всекидневна.

— Ти определено ме изненада.

— Пунш? — обажда се Сара, като се появява до нас с две пълни догоре чаши.

Оскар я целува по бузата и взема едната.

— Предполагам, че ти си го приготвила? — пита той и подушва напитката.

— Това е специален подарък от мен за теб.

Тя го подканва с жест да отпие и трябва да му се признае, Оскар го прави, отваря широко очи и кимва.

— Доста е, ъъ, силен — отбелязва весело.

Отпивам от своя и започвам да се чудя дали някой изобщо ще бъде в състояние да се прибере у дома по-късно, ако е изпил над две чаши.

— Най-добре да отида да си сменя дрехите. Чувствам се като превзет идиот така в тази обстановка.

Свежда поглед към костюма си. Аз го хващам за ръката; не се бях сетила, че ще иска да се преоблече. Ще види новата картина веднага щом влезе в спалнята.

— Ще дойда с теб — казвам и улавям погледа на Сара, притеснена.

Той се обръща към мен изненадано.

— Дръзко. — Хваща ме през кръста. — По-добре да останеш тук обаче, да бъдеш домакиня и така нататък.

Сара се намесва, за да ми помогне, в готовност, както винаги.

— Вие двамата се измъкнете за пет минутки, никой няма да забележи. Ще им отвлека вниманието с пунша, ако някой пита къде сте.

Не давам на Оскар възможност да каже нищо повече, направо го дръпвам зад ъгъла и го повеждам по коридора. Преди да отворя вратата, прошепвам:

— Затвори очи. — Той геройски просто изпълнява каквото му е поръчано, вероятно в очакване на някаква страстна изненада. Повеждам го за ръка в спалнята. — Дръж ги затворени — предупреждавам, затварям вратата и заставам встрани от него, за да мога да видя лицето му, когато отвори очи. — Добре, можеш да ги отвориш.

Оскар примигва, поглежда първо към мен и се сепва, вероятно защото все още съм напълно облечена. Боже, надявам се, че не е разочарован. Приглаждам тежките гънки с ръце. Влюбих се в тази рокля от пръв поглед, кара ме да се чувствам като Одри Хепбърн.

— Не съм аз — обяснявам и кимвам към картината, когато той започва да развързва вратовръзката си. — Това е.

Обръща се, за да застане до леглото, и очите му се спират на яркия пейзаж, изложен гордо на стената. Все едно гледаме през прозорец към другия край на света и за няколко секунди двамата стоим, хванати за ръце, и се взираме в него. Оскар стисва пръстите ми, после се качва на леглото, за да изучи картината по-отблизо.

— Кой я нарисува?

— Една приятелка. — Коленича до него. — Харесва ли ти?

Той не ми отговаря веднага, а продължава да гледа картината, след което прокарва пръсти по грапавите маслени бои.

— Да се върнем там — прошепва.

— Добре. — Усмихвам се замечтано. — По това време утре можем вече да сме там.

Плъзвам ръка под разкопчаната му риза и я слагам право върху сърцето му.

— Правиш ме толкова щастлива, Оскар — казвам и той обвива раменете ми с ръка и ме целува по косата.

— Това ми е целта — отвръща. — Направила си ми втория най-хубав подарък, който някога би могла да ми подариш.

Вдигам поглед към него.

— Какъв е първият?

Може би трябваше да заложа на палаво бельо вместо на това.

Оскар издишва тежко и изведнъж усещам, че се треса от нерви, защото очите му са напрегнати и вместо коленичил към стената, той се е обърнал към мен.

— Знам, че съм те питал стотици пъти преди, Лори, но този път не се шегувам, не се смея и не се занасям. — Тъмните му очи се изпълват със сълзи, докато държи ръцете ми. — Искам да те заведа отново там. Но този път искам да те заведа като своя съпруга. Не искам да чакам повече. Обичам те и искам винаги да си с мен. Ще се омъжиш ли за мен?

— Оскар…

Замаяна съм. Той целува опакото на ръцете ми, а след това уплашено вдига очи.

— Кажи „да“, Лори. Моля те, кажи „да“.

Поглеждам го и там, пред себе си, на колене, виждам следващото си стъпало. Оскар Огилви-Блек, моя бъдещ съпруг.

— Да. Казвам „да“.

 

 

ДЖАК

— Защо този мислеше, че Люк ти е „гадже“?

Правя префърцунени кавички с пръсти около последната дума, докато се облягам на хладилника.

Сара вдига рамене.

— Не знам. Беше просто грешка, Джак. Забрави.

Извръщам поглед от нея и кимвам.

— Може и да е било. Но нека бъдем честни, Сара, ти и моят австралийски герой станахте големи дружки напоследък, нали?

Тя въздъхва и свежда поглед.

— Не сега, става ли?

— Не сега? — Засмивам се саркастично, докато повтарям думите й на глас, за да ги обмисля. — Какво не сега, Сара? Да не се караме на партито на Оскар или да не говорим за факта, че прекарваш толкова много време с някакъв случаен тип, който е вдигнал телефона ми, докато съм бил в безсъзнание?

Не се гордея колко неблагодарно прозвучах, нито колко долнопробно вероятно съм я накарал да се почувства от тези думи.

— Не прекарвам. — Тя вирва брадичка, но очите й ми подсказват, че не е съвсем честна, с мен или със самата себе си. — Спри да се държиш като идиот. Не съм направила нищо с Люк или с който и да е друг и ти дяволски добре го знаеш. Не бих ти го причинила. Но, Джак… — Очите й неочаквано и изведнъж започват да се пълнят със сълзи. — Сега не е нито моментът, нито мястото за този разговор. Прекалено е важен.

— Разбира се — отвръщам, но не съм готов да отстъпя, защото онова съобщение не звучеше невинно. — Искаш ли да изляза от стаята, за да му отговориш?

Знам, че трябва да престана, но и двамата ходим на пръсти около истината от доста дълго време и поради незнайно каква причина тази вечер, изглежда, ще дойде моментът, в който Сара най-сетне ще изплюе камъчето. Не става дума само за съобщението, а за всичко.

— Знаеш ли какво, Джак? Ще му отговоря. Ще му отговоря, защото, за разлика от теб, той действително отделя някакво време, за да ми пише.

— Аз ти пиша — отвръщам, макар да знам, че съм в опасни води.

— Веднъж на високосна, ако искаш секс или ако си забравил нещо в работата — контрира тя.

— Ти какво очакваш, любовни писма?

Знам, че звуча като задник, но Сара със сигурност трябва да осъзнава, че в момента нямам време за подобни неща. Тя самата също няма.

— Знаеш ли какво? Хубаво. Искаш да бъда честна, ще бъда честна. Мислех за това, за Люк, по този начин. Той ме разсмива и ме изслушва. Забелязва ме, Джак. А ти не, и то от доста дълго време. Всичко, което забелязваш, си ти самият.

Люк е шибана хиена — иска ми се да кажа, — която чака да пирува с кокалите на нашата връзка.

— Забелязвам те.

Изведнъж съм останал без дъх, защото един небрежен коментар от непознат на някакъв купон се оказа откритият пламък, поднесен към последната нишка, която ни крепи заедно. Бавни, заплашителни тръпки на осъзнаване, че това е краят, плъзват през подметките на обувките ми, по краката ми, в тялото ми и ме приковават на място, когато знам, че трябва да се пресегна и да я прегърна. Това се очакваше от дълго време, кръжеше до нас, когато гледахме някой филм, седеше на съседния стол, когато излизахме на вечеря, стоеше в ъгъла на спалнята ни, когато спяхме.

— Трябва наистина да бъдеш тук, да слушаш — продължава тя. — Ти не си тук от дълго време, Джак. Още от преди инцидента и определено не след него.

Гледаме се през модерната кухня на Оскар, изплашени от онова, което предстои, след което брат му се появява, размахал празната си чаша към Сара.

Като добре обучен професионалист, тя включва усмивката си и изчуруликва нещо в отговор, докато се пресяга към черпака. Аз натискам пауза, наблюдавам я в действие, после излизам в градината за малко въздух.

* * *

— Не бива да стоиш тук без яке.

Сара сяда до мен на пейката в градината десет минути по-късно и ми подава една бира. Права е. Вечерта е студена и утре сутринта ще усетя последствията в рамото си, но точно в момента това е за предпочитане пред жегата и престорената сърдечност в апартамента.

— Можем просто да забравим за разговора отпреди малко — продължава, а коляното й докосва моето на пейката, докато тя отпива от чашата си с червено вино.

Браво, моето момиче. Може да предлага на всички останали пунш, но тя се придържа към качествения алкохол. Сара е една от най-стилните жени, които някога съм познавал, и една от най-най-добрите.

— Но искаш ли го наистина, Cap? — питам. Не мога да се спра. Не искам да я питам… и въпреки това се налага. — Искаш ли да се преструваш?

Тя запазва мълчание за известно време, загледана в чашата си. След което затваря очи и аз изучавам профила й; толкова ми е скъп, толкова познат. Сълзи блещукат по миглите й.

— Сара, няма проблем да го кажеш — продължавам, сега по-нежно, защото знам, че това ще нарани и двама ни.

Когато човек се хвърля от скала, после не си тръгва без наранявания.

— Как би могло да не е проблем? — въздъхва тя.

Звучи на около дванайсет. Слагам бирата си на земята и се обръщам към нея.

— Защото ти си си ти. — Косата пада пред лицето й и аз я приглаждам зад ухото й. — Прекрасна и красива.

По лицето й се стичат сълзи.

— А ти си си ти. Проклет и великолепен.

От много време не съм се чувствал като добър човек; това може би ще бъде най-свястното нещо, което съм правил за Сара от месеци насам. Само ми се ще да не причиняваше такава болка.

— Обаче бяхме хубава двойка, нали?

Тя се пресяга към ръката ми и студените й пръсти се свиват около моите.

Дори сега я виждам, подпряна на копчето „стоп“ в асансьора, докато не се съгласих да я поканя на обяд.

— Наистина хубава, Cap. Почти идеална за известно време.

— „Почти“ е достатъчно за някои хора — казва. — За много хора. Светът е пълен с почти идеални двойки.

Тя се колебае и търси лицето ми. Разбирам я. Аз също се колебая. Не мога да си представя какъв би бил животът ми без нея. Кой бих бил аз.

— Достатъчно ли е за теб? — питам и се кълна, че ако каже „да“, ще я отведа вкъщи, в леглото, и ще оставя това да бъде достатъчно и за мен самия.

Сара не може да ми отговори. Не защото не знае какво да каже, а защото знае, че веднъж излезли от устата й, думите не може да бъдат върнати назад.

Накланя се към мен и отпуска глава на рамото ми.

— Винаги съм мислела, че ще се обичаме вечно, Джак.

— Така и ще бъде — обещавам и я усещам как кимва.

— Не искам да се сбогуваме — прошепва.

— Тогава да не го правим още — отвръщам. — Просто постой още малко с мен. — Прегръщам я за последен път. — Винаги ще се гордея с теб, Cap. Ще те виждам по новините и ще си мисля: ето го и него, онова зашеметяващо момиче, което промени живота ми.

Не се гордея с това, но аз също плача.

— А аз ще те чувам да говориш по радиото и ще си мисля: ето го и него, онзи невероятен мъж, който промени моя живот.

— Виждаш ли? — Избърсвам очите й с палец. — Не можем да се напуснем, дори да опитваме. Аз винаги ще бъда във фона на живота ти и ти винаги ще бъдеш в моя. Приятели сме от твърде отдавна, за да спрем сега.

Оставаме там още малко, сгушени, и наблюдаваме как първите снежинки се спускат от среднощното небе. Нямаме пръстени за връщане, вещи, за които да се караме, деца, които да си предаваме по ветровити паркинги. Просто двама души, чиито пътища ще се разделят.

Един от двама ни трябва да го стори, да стане и да си тръгне първи, и знам, че това трябва да съм аз. Тя беше по-силната от двама ни твърде дълго; трябва да я оставя тук под грижите на Лори. За секунда я притискам до себе си и усещам пълната невъзможност на случващото се. Дори част от тялото ми иска да остане тук. След което целувам косата й, ставам и си тръгвам.