Джоузи Силвър
Един ден през декември (60)

16 юни

ЛОРИ

— Купих си тест за бременност.

— Направи ли го вече?

Тук е пет следобед, а в Пърт е два сутринта, но Сара е съвсем будна. Вече ми закъснява с четири дни и тя беше първият човек, с когото споделих.

Захвърлям ключовете и чантата си на масичката в хола, с мобилен телефон между ухото и рамото.

— Не. Прекалено много ме е страх от онова, което може да видя.

Това, което не й казвам, е, че мисля, че още повече ще се изплаша, ако тестът е положителен.

— Значи, Оскар не си с у дома?

Въздъхвам в празния апартамент.

— Трябва да се прибере след няколко часа.

— Задръж — чувам от другата страна приглушено. Мога да я чуя как се движи наоколо, след което гласът й отново става ясен. — Извинявай, просто ставах от леглото. Готово, имам вино и няма да ходя никъде. Вади теста, Лу.

— Какво, сега ли?

Гласът ми прозвучава неестествено пискливо.

— Да, сега. Или предпочиташ да го направиш, когато Оскар си дойде?

Права е, разбира се. Предвид начина, по който стоят нещата помежду ни в момента, ще е много по-добре да го направя с нея и да знам резултата, независимо какъв е, преди той да се е прибрал.

— Добре — прошепвам и изтръсквам теста от хартиената торбичка от аптеката. — В кутийка е.

— Ами извади го от кутийката тогава.

Пръстите ми са несръчни, докато опитвам.

— И после е в още едно запечатано пликче — допълвам. — Има и листовка, задръж. — Изваждам шумолящото сгънато листче и го разпъвам. — Огромна е, Cap. Гигантска.

Приглаждам я на кухненския плот, но думите са миниатюрни, а аз съм твърде притеснена, за да ги проумея.

— Просто ми прочети какво пише отзад на кутийката — обажда се Сара.

Обръщам кутийката, изучавам я и прочитам инструкциите на приятелката си.

— Добре — отвръща тя непоколебимо. — Всичко, което трябва да направиш, е да се изпикаеш на теста, да сложиш капачето и да изчакаш три минути. Една синя чертичка значи отрицателен, а две — положителен. Адски просто е.

— Вече забравих какво означаваше едната чертичка и какво двете. Не мисля, че мога да го направя.

На другия край на линията Сара тихо се засмива.

— Хайде, Лори, стегни се. Ще го направим сега. Влизай в банята.

Изритвам обувките си и се заключвам в тоалетната. Не знам защо, след като съм сама у дома.

— Вътре съм.

— Добре. Отвори пакетчето.

— Защо е нужно да правят това чудо толкова недостижимо? — мърморя, докато най-сетне изваждам пластмасовата клечка от фолиото. — Ето. Готово.

— А така. Знаеш какво следва.

Поглеждам към теста, после към тоалетната, след това въздъхвам и правя онова, което ми е наредено.

— Чувам те как пишкаш! — пищи гласът й от телефона ми на пода.

— Запуши си ушите тогава — виквам засмяна в отговор, докато се опитвам да наглася пръчицата на правилното място. — Господи, опиках си пръстите. Ама че гадост.

— Не трябва да прогизва! — крещи Сара.

Поклащам глава и изваждам теста. Моментално виждам как се случва нещо по прозорчетата, така че веднага затварям капачето и оставям клечката на края на мивката.

— Пускай хронометъра — казвам на Сара, докато си мия ръцете.

— Готово.

Сядам на пода и подпирам гръб на стената, краката ми са протегнати пред мен, а телефонът отново е на ухото ми.

Затварям очи.

— Разкажи ми нещо за живота си там, Cap. Разсей ме.

— Добре. Седнала съм на масата в кухнята. Тук трябва да е зима, но сега преминава гореща вълна, а климатикът ни е едно мързеливо копеле. Налага ми се да си бърша потта от пода, докато разговаряме в момента. — Почти мога да я видя, двамата живеят в разкошна ниска къща на плажа. Изпрати ми подробностите, когато отидоха да я разгледат, и ми се наложи да отида и да полегна в някоя тъмна стая, за да превъзмогна завистта си. Изглежда като извадена от списание „Хаус Бютифул“, целият имот е пълен с кътчета за отдих, обградени от вода, както и високи тавани. Тя замлъква, след което допълва: — О, и предложих на Люк.

— Какво? О, божичко! Сара! — писвам аз, подобаващо шокирана. Толкова в неин стил е да не седи и да чака, когато знае какво иска. — Кога? Какво му каза? И какво каза той?

— Той каза „да“, естествено — засмива се. — И рева като бебе.

Аз също се засмивам. Не мога да повярвам, Люк бил нежна душа.

— Времето изтече, Лу — добавя Сара, отново тиха и сериозна. — Три минути.

Хващам пръчицата, без да свалям капачката.

— Страх ме е, Cap — прошепвам.

— Не се страхувай. Каквото и да стане, ти ще се справиш, сигурна съм.

Не й отвръщам, просто продължавам да гледам теста. Не знам дали мога да го направя.

— За бога, Лори, сваляй шибаното капаче!

Така и правя. Махам го бързо и спирам да дишам, докато гледам резултата.

— Е?

— Една синя чертичка. — Издишвам огромна глътка въздух, разтреперана. — Само една. Това значи, че не съм бременна, нали?

— О, Лу, съжалявам — обажда се нежно Сара. — Ще се случи скоро, сигурна съм.

Изтривам очи с ръката си и оставям клечката на пода.

— Да, знам.

* * *

Когато Оскар се прибира след десет, аз съм по пижама и пия чаша вино на кухненската маса. Той поглежда виното, после вдига вежди.

— Това разумно ли е?

Хладината в тона му подсказва, че все още е със същата нагласа от неделя.

Поклащам глава.

— Мислех, че може да съм бременна, но не съм. Направих си тест. Сигурно просто ми закъснява, случва се.

Изражението му се смекчава, докато търси погледа ми.

— Добре ли си?

Не съм сигурна как най-удачно бих могла да отговоря честно на въпроса му.

— Не, не мисля, че съм добре.

Чакам, докато и той си налива чаша вино и сяда на масата. Изглежда безкрайно изтощен; иска ми се да можех просто да му приготвя вечеря и да предложа да му напълня ваната, но сърцето не ми позволява да се отметна от решенията, които взех на пода в банята след разговора със Сара.

— Прие ли работата?

Оскар се взира в чашата си.

— От самото начало знаеше, че ще го направя.

— Да. — Кимвам бавно. — Това беше правилното решение за теб.

— Но не и за теб? — пита ме.

Вече не звучи ядосано или хладно. Мисля, че започва да осъзнава, че този разговор има потенциала да съсипе и двама ни.

Въздъхвам и една сълза се спуска по лицето ми.

— Не. — Преглъщам с усилие; ненавиждам всичко в тази ситуация. — Прекарах последните няколко дни, като си мислех, че може да съм бременна, и се опитвах да измисля какво щях да правя, ако бях.

Той ме гледа безмълвно.

— След това си направих тест, видях, че не съм бременна, и всичко, което не спирах да си мисля, беше „слава богу“. Слава богу, че не всички избори са ми отнети.

Шокирах го. Мразя думите, които изричам, но честността е всичко, с което разполагам.

— Не искам да живея в Белгия, Оскар.

Той оглежда лицето ми, сякаш търси следи от жената, която обича. Осъзнавам, че преди този разговор всъщност изобщо не е обмислял да откаже работата. Разчитал е, че най-сетне ще поддам.

— Не можем да се обичаме от различни страни, а и какво ще стане, ако наистина забременея? Не искам да си стоя тук сама и с бебе пет от седем вечери седмично.

— Би могло и да се получи. — Той премества стола си покрай масата, докато коленете му опират в моите. — Знам, че не е идеално, но ние бихме могли да го направим, Лори.

— Оскар, не става дума само за работата, не става дума просто за географията — отвръщам, опитвайки се да бъда толкова внимателна, колкото ми е възможно. Поглеждам към обичното му лице и не мога напълно да повярвам, че връзката ни се разпада по този начин. Той беше моето сигурно пристанище толкова дълго време. — Господи, ти си прекрасен човек. Никога не съм срещала друг като теб и знам, че никога повече няма да ми се случи.

— Дадохме си клетви — отвръща Оскар, разочарован. — В добро или в лошо. Обещахме си един на друг.

— Животът ни поема в две различни посоки — обяснявам и вземам ръцете му в своите. — Твоят те води по път, който аз не мога да следвам, Оскар. И вината за това не е нито твоя, нито моя.

— Но аз те обичам — казва той, сякаш това е магическа фраза, която побеждава всички други.

Не знам как да продължа, без да го нараня още повече.

— Оскар, ти си най-добрият съпруг, за когото една жена може да мечтае. Ти си мил, забавен и си ми дал повече, отколкото някога ще мога да ти върна.

— Никога не съм очаквал от теб да ми го връщаш.

— Не. Но очакваш да се преместя в Белгия или в противен случай да живея тук сама през повечето време — контрирам го.

Той свъсва вежди раздразнено.

— Надявах се да осъзнаеш, че е за добро. Мислех, че днес ще се прибера и ти ще си променила решението си.

Въздъхвам, защото знам, че той не е отделил дори миг, за да обмисли идеята да откаже работата. Това е вече свършено и оттук нататък всички решения са мои.

— Няма да си променя мнението — заявявам. — Не го правя на инат. Не искам да живея в Брюксел.

— Но ти знаеш, че аз не мога да откажа тази работа — казва той и част от мен се радва.

Не искам да ми предлага да се откаже от повишението, което е заслужил — не че го предлага, — и заради това следващото нещо, което трябва да изрека, става малко по-лесно.

— Не осъзнавах колко съм нещастна, докато не погледнах онази синя чертичка — довършвам тъжно. — Не осъзнавах.

Оскар е отпуснал лице в ръцете си и аз се чувствам като най-глупавата, проклета и неблагодарна жена на света.

— Значи, това е всичко? Ти няма да дойдеш, а аз не мога да остана?

— Или по-точно аз не мога да дойда, а ти не искаш да останеш — отвръщам, предизвиквайки ограничената му гледна точка, макар да знам, че никога няма да се опита да погледне на нещата така, както ги виждам аз. Животът му определено е потръгнал и този път сега води към Брюксел, със или без мен. За него е напълно непонятно защо не изгарям от желание моментално да се метна на влака и това само още повече ме убеждава, че нещата помежду ни са приключени. Няма повече да живея половинчато, светлините на брака ни угаснаха. Когато бяхме в Ко Липе, любовта ни разцъфваше под редица проблясващи малки лампички, увити около парапета на колибата ни на плажа. Тук, в Лондон, тя беше бавно задушена до смърт под блясъка на безкрайно изисканите лампи на Люсил и безпощадната седмична монотонност на лампите по пистата на „Хийтроу“. — Толкова съжалявам, Оскар, наистина е така.

— Аз също — прошепва той. — Аз също съжалявам, Морска звездичке.

Извръщам поглед, разстроена, защото знам, че това е последният път, в който ще го чуя да ме нарича така.

Една въздишка разтърсва тялото му, сякаш са я изкарали насила от него.

— Ако беше бременна, мислиш ли, че щеше да дойдеш с мен?

Наистина не знам какво да му отговоря. Може би щях да се чувствам като в капан и щях да бъда принудена да опитам. Не го казвам; твърде сурово е.

Навеждам се напред и хващам главата му в ръце, устните ми се притискат към косата му. Той също ме прегръща и познатата му миризма ме кара да заплача неконтролируемо — одеколонът, който винаги е носил, шампоанът, който използва, миризмата на неговите дни, моите нощи и нашата любов.