Джоузи Силвър
Един ден през декември (25)

14 май

ЛОРИ

— Вдигни, Оскар, вдигни — мърморя си, докато чета и препрочитам писмото в ръката си и слушам свободния сигнал.

„Това е гласовата поща на…“. Мамка му! Затварям, опитвам отново и пак се натъквам на онази адски досадна жена робот, която ми казва, че ужасно съжалява, но Оскар Огилви-Блек не може да се обади в момента. Стоя в тихото антре на родителите си, пръстите ми несъзнателно са свити около лилавия камък на колието ми. Носех го на интервюто за работа миналата седмица и не съм го сваляла оттогава в опит да призова добрия си късмет. И проработи! Отчаяно искам да съобщя на някого добрата новина и слизам надолу по списъка до номера на Сара. Не се опитвам да й звънна, защото тя никога не може да говори, когато е на работа, така че правя компромис и й пращам съобщение.

Познай кой НАЙ-НАКРАЯ си намери свястна работа? Аз! Приготви се, Cap, връщам се в Лондон!

Натискам „изпрати“ и не минават повече от трийсет секунди, преди телефонът ми да извибрира.

ЗАДРЪЖ! Отивам в тоалетната, за да ти звънна. НЕ се обаждай на никой друг!

След нула време телефонът ми започва да звъни. Минават още трийсет секунди, преди да мога да кажа нещо, защото Сара пищи и пляска с ръце; мога да си я представя в момента как се е заключила в кабинката и танцува щастливия си танц, а обърканите й колеги слушат отпред.

— Е, хайде де, искам да знам всичко! — възкликва тя и най-после мога официално да съобщя новината на някого.

— Това е онази работа, за която ти разказвах, сещаш ли се, онази в списанието за тийнейджъри?

— Имаш предвид работата с колонката за съвети?

— Да! Точно тази! След три седмици аз ще бъда жената, към която английските тийнейджъри ще се обръщат за съвет за маши за коса, акне и провалени срещи!

Смея се, на ръба на истерията, при мисълта най-накрая да работя в списание. Разбира се, няма да са всички английски тийнейджъри, само малкият процент, който чете това не-чак-толкова-известно списание, но е нещо, нали, истинско е. Това е така дългоочакваният камък, на който да стъпя и да премина на следващото стъпало в живота си. Изобщо не бях сигурна, че ще ми предложат мястото. Интервюто беше доста нестандартно — две жени, които не бяха на повече от двайсет и една, изстрелваха един след друг измислени проблеми, за да видят какво бих отговорила.

— На Ема й е излязла ужасна пъпка в нощта преди бала — бе казала едната, сочейки собствената си чиста брадичка, за да подчертае казаното. — Какво би я посъветвала?

За щастие, дори по време на интервюто Сара бе моят спасител; веднага се сетих за рафта в банята ни на Деланси стрийт.

— Крем против подсичане. Продават го за бебешки дупета, но е и тайно оръжие срещу пъпките.

И двете много бързо си го записаха; определено останах с впечатлението, че ще изтичат до аптеката в момента, в който интервюто приключи.

— Бримка на чорапогащника във важен ден? — попита ме другата жена с присвити очи.

— Прозрачен лак, за да не тръгне — изстрелях веднага отговора, стандартен съвет от гимназията.

Когато най-накрая приключихме, имах чувството, че Тайните служби са ме пекли на бавен огън, а не че съм кандидатствала за евентуална работа в списание.

— Боже, надявам се никой да не ти иска съвет за фалшиви мигли — подхвърля Сара. — Ще те съдят.

— Така си е. Разчитам ти да си ми основният източник за проучвания.

— Е, познаваш ме, аз съм извор на цялото познание за всички неща, които са фалшиви и лъскави! — Звучи развълнувано. — Не мога да повярвам, че най-накрая се връщаш, Лу, това е най-хубавата новина, която съм получавала тази година. Чакай само да кажа на Джак!

Тя затваря, а аз сядам на най-долното стъпало на стълбите и се ухилвам като ненормална. Десет сутринта твърде рано ли е за джин?